архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ДОСИЕ стр.16, бр.6, година XII, 2005г.
ТЕЖКОТО АНГОЛСКО СЕЛО
Владимир Александров

   ...Пътят ми се вие между високи треви и храсти. От време на време се налага да размахвам катаната, за да разсека заплели се тук-там клонаци. Топло е. Сянката ми все още не се е смалила, но горещината се надига от всякъде. Въздухът за момент става тежък. Все още няма облаци, но приближаващият се тропически дъжд се усеща. Ускорявам крачка след водача си - Едуарду Н’симба, мой студент, който познава изключително добре местността и пътя. Целта ми е селото, недалеч от нашия град. Стигаме. Това е - М’банза Мажина. Село в типичното Мато де Ангола - висока тревиста растителност с разпръснати между нея туфи от екзотични дървесни видове. Kъщи от кирпич, някои от които покрити с ламарина, са разположени сравнително равномерно около пътя, който минава през селото. В края му се издига величествено кулата на католически храм. Доближаваме го навреме. Небето изведнъж притъмнява. Усещам, че нещо притиска гърдите ми. Изведнъж във въздуха изсвистява светкавица. Огромна, обгръща поне една трета от хоризонта! Първите капки дъжд се забиват тежко в червеникавата земя. Някъде около нас се развилнява гръмотевица. Тя няма нищо общо със сиянието и тътена на светкавиците в България. Нещо те разтърсва, иска да те повдигне, а в следващия миг те заковава на място. По-скоро интуитивно, отколкото по силата на волята си следвам Едуарду към храма. Заставаме на завет навреме. Дъждът се засилва и изведнъж всичко изчезва. Размива се в сюрреалистична визия зад водната завеса. По-скоро имам чувството, че съм зад стена от сиво, непрозрачно стъкло, което от време на време засиява от наситенолилаво, до неоновозелено от всепроникващата мощ на тропическите мълнии... Природата ликува. Показва част от мощта си на невзрачно човешко създание като мен, осмелило се да остави скучния си и заразен от смог и бяла цивилизация континент, за да се приближи до първичното на старите времена.
   Стихията отлита внезапно, както е дошла. Облаците изчезват като небивалица и слънцето отново поканва тревите да се изправят.
   От колибите се показват деца. С радостни възгласи побягват боси по все още влажната изпаряваща се земя. Потегляме към колибите. Пътьом изваждам кутия с цигари и откривам, че нямам нито запалка, нито кибрит. Приближавам едно от децата и запитвам, като изговарям бавно и ясно всяка дума:
   “Мама и татко у дома ли са?”
   Детето ме поглежда усмихнато с тъмните си антрацитови очи и кимва.
   Добавям: “Ще ги извикаш ли да ми дадат огънче или кибрит?”
   Детето, без да каже дума, влиза в колибата и след минута ми подава кибрит. Запалвам, връщам кибрита, бръквам в джоба си, захващам един от обвитите с целофан бонбони и му го подавам. В антрацитовите очи проблясва искрица, а след нея усмивка.
   Смуквам дълбоко от цигарата и се оглеждам. Тътенът на гръмотевицата сякаш не е бил, небето е ясно.
   От съседната колиба жена с невероятни мускулести ръце изнася дървено корито. Разполага го на грубо скована маса Със замах започва да изсипва вода в коритото. Младо момиче изскача ня-
   къде иззад колибата със съд, подобен на котел, от който излиза пара. По миризмата се сещам за съдържанието му - настърган сапун, разтворен в кипяща вода. Момичето внимателно излива котела в коритото, а жената нахвърля бельо, ризи, чаршафи. Миг след това започва да разтрива между здравите си длани ризи и фланели. Над коритото бухват хълмове от искряща пяна във всички цветове на дъгата. За миг се хващам, че ритмичните движения на ръцете на жената и блестящата светлошоколадова кожа зад искрящата пяна ми действат хипнотично. Обръщам очи към пътя. На места между къщите млади момичета, застанали пред високи тесни дървени съдове, подобни на нашите хавани, но много по-големи, с високи дървени колове чукат маниоката (основна храна в Ангола), докато я превърнат в брашно. Възрастни жени разстилат върху кожи или груби платове на земята прясно уловена риба, за да се изсуши на слънцето...
   Млади мъже почти няма. Войната тук е взела своето...
   Години след посещението ми в Б’манза Мажина положението в селата на Ангола, където живее около 70 % от населението на тази магнетична страна, остава непроменено. Въпреки усилията на Червения кръст да събере разделените от войната семейства, независимо от усилията на местните власти да дадат тласък на образованието или да увеличат поне броя на фелдшерите за оказване на неотложна медицинска помощ, животът тук е тежък. Лекарите са единици, и то предимно чужденци от различни хуманитарни мисии. По данни на Червения кръст, независимо от подписания мир през 2002 г., неизвадените противопехотни мини и в момента застрашават живота на хиляди невинни - предимно в селските райони. Проблемът с мините и в момента е в центъра на вниманието на Европейската комисия. Според различни проекти той трябва да бъде разрешен до 2010 г. Но дотогава този страшен спомен от наскоро затихналата война ще играе черната си роля за поддържане на смъртността. По данни на онлайн-изданието на официалния тук вестник “Журнал де Ангола” от август тази година правителството си е поставило амбициозната задача да намали рязко детската смъртност до 2008 г., която според вестника е една от най-високите в света - 250 на хиляда. Продължителността на живота според различните публикации не надхвърля петдесет години с малки разлики за мъжете и жените... Изключително сериозно изпитание и предизвикателство е разпространението на СПИН и минималните възможности за овладяване на пандемията особено в селските зони на страната.
   Причините за трагичната картина са много. Главната е в страшното наследство от продължилата десетилетия опустошителна гражданска война. Инфраструктурата на селските райони е пострадала сериозно, предстои на много места в страната да се започне отначало.
   Kато втора група фактори може да се посочи пълният срив в производството на селскостопанска продукция. Тази невероятно богата на възможности за земеделие и за селскостопански производства страна днес трябва да получава помощи, за да реши сериозни проблеми с изхранване на населението си. През 2002 г. в своите доклади FAO посочва, че почти милион и половина от населението на страната се нуждае от спешна помощ за изхранване. Този факт красноречиво говори за статуса на селскостопанското производство.
   По данни на FAO в доклада за ситуацията в Африка като цяло през 2004 г., независимо от частичното подобряване на обстановката в селското стопанство, милиони хора се нуждаят от помощ за изхранването им. Между бедстващите страни е посочена и Ангола. Почти пълното отсъствие на селскостопанска техника, обработката на малки терени на ръка и нарушеният човешки баланс от войната дълго време няма да позволят на анголското село да се превърне в естествен фактор срещу глада и мизерията, ако не се помогне отвън.
   Освен световните организации и техните програми за подпомагане, факторът, който днес играе важна роля за подобряване на живота в селските райони на Ангола, е Европейският съюз. Чрез своите органи за неотложна помощ - ECHO (European Community Humanitarian Office) и NESA, ЕС в момента финансира над една трета част от дейностите на органите на ООН за Ангола. Това определено допринася за подобряване на най-уязвимите части от населението на страната - предимно в селските зони. Финансирането от страна на ECHO се отнася преди всичко до обезпечаване на храна, подобряване на водоснабдяването и за здравеопазване.
   Важно е да се отбележи, че дейностите на ЕС са част от широка програма, отнасяща се не просто до хуманитарно подпомагане на Ангола, а до преодоляване на бедността и изграждането на една просперираща в бъдеще нация.
горе