архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЕВРОКАРТОТЕКА стр.11, бр.6, година XII, 2005г.
ПРОБУЖДАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ГРАЖДАНСКА ИДЕНТИЧНОСТ
ЙОРДАН СТОИЧКОВ*
   България днес върви по пътя на очертан политически сблъсък. В нашата страна можем да забележим за пръв път едно ново явление: промяна в мирогледа към политиката, рефлектираща в нови тенденции на социални решения. Особеността на явлението се състои в това, че паралелно с развитието на демократизацията в нашата страна се развива и един процес на електорална демобилизация, или криза на традиционната политическа мобилизация
   Доц. д-р Антоний Тодоров обяснява демобилизацията на българското общество днес като състав от два основни аспекта: от една страна, наблюдаваме отказ на активните граждани да участват в изборите, а от друга - политическото ангажиране на новите поколения избиратели ясно намалява. В първия случай става дума за разочарование, което произтича от несъвместимостта между политическите очаквания на електората и наложения дневен ред от страна на вече избраните представители. Усещането на избирателите, че са попаднали в политическа клопка, в един омагьосан кръг, е повсеместно и се изразява в подчертан скептицизъм, в недоверие към политическите структури и партии. Във втория случай става дума за едно пасивно оспорване на този наложен дневен ред. Българското гражданско общество е изправено срещу основните врагове на демокрацията - корупция, бюрокрация, неравноспособност.
   Важното нещо, което неизбежно трябва да споменем тук, е, че и в двата горепосочени случая става дума за загуба на доверие към цялата политическа система. Също така е важно да разясним, че тази електорална демобилизация като цяло се съпровожда и от една сериозна криза на партийната мобилизация.
   В България днес и особено сред младите поколения идеологическите понятия, които се влагат в “ляво” или “дясно” като политическо пространство, вече не са така актуални. Съвременният български гласоподавател започва да не обръща толкова много внимание на партийните идеологии и това дава основание на много анализатори да твърдят, че той поставя на преден план изборът на личността като приоритет на гражданската си идентичност над партийните структури.
   Като резултат от тази ситуация и вкопчвайки се в своята неизбежна политическа инертност, изглежда, че тенденцията на партийните структури е да пропиляват още повече усилия и средства в желанието си да закрепят своето статукво. По този начин, от една страна, съществува значително противоречие между манифестирането на народната воля и минималните изисквания за разпределение на правата и задълженията на нейните настоящи водачи. От друга страна, последиците от това противоречие водят дотам, че самата демократична практика, изразявана от гласоподавателите, е засегната от липсата на правдоподобни и ерудирани лидери.
   Тук идва неизбежно редът на междуличностната борба, в която, както виждаме от резултатите от последните местни избори в България, кандидати, изхабили по-малко материал и време в кампанията, достигат високи проценти и широка гражданска приемливост. Най-новата история на нашата страна показва, че традиционно българският гласоподавател е настроен пасивно към политиката като цяло. Масовото съзнание си изгражда желания имидж на лидера и остава с очакването той да реши проблемите му. Народът е склонен да проявява консервативно поведение, което се обяснява с присъщата на човека примиренческа нагласа. Защото двойственият морал в твърдите структури на властта не е от вчера.
   Политологическият и социологическият анализ на процеса на политическо представителство в съвременните демокрации показва една важна взаимовръзка между нивото на икономическо и културно развитие на обществото и следователно на качеството на политическия елит, който то ражда. Колкото това развитие е по-високо, толкова нивото на почтеност и способност на политическите лидери е по-високо. Колкото икономически и културно по-недоразвито е едно гражданско общество, толкова по-ниско е нивото на почтеност и капацитет на политическия елит. Това е основната теоретична причина за по-професионалното ниво на западноевропейския политически елит в сравнение с този на развиващите се страни.
   В този ред на мисли веднага можем да отбележим, че това се превръща и в една основно различна интерпретация, която може да се даде на последния мониторингов доклад на Европейската комисия за България. Разбира се, че към проблемите на нашата страна, така остро разгледани в споменатия доклад, в никакъв случай не може да се погледне с друго око, освен с това на практическите действия. Последните обаче се нуждаят от конкретни мерки, които да въплътят в себе си комбинацията от политическа воля с истинско лидерство. В това отношение тази различна по вида си интерпретация, за която споменаваме тук, се откроява коренно от стандартните интерпретации, които разглеждат проблематиката й само в строго икономически или юридически аспект. Тя дава един съвсем нов и съвременен поглед, чието правилно разбиране ще даде на българската гражданска идентичност основите за своето окончателно пробуждане.
   Има огромна разлика между демокрацията като норма и демокрацията като процес. Като норма тя е широко приета, но като процес изглежда, че тя е силно ограничена. Демокрацията със своите най-общи характеристики се разбира като обществен строй, съдържащ редица атрибути, като например суверенитета на страните, свобода на гражданите, изборност на ръководните длъжности и т. н., но също така и на сменяемост на хората на властта, толерантност към опозицията и признаване на различните опции на кандидатите. Демокрацията като принцип за управление предполага управляемост на масите чрез закони и правила, които да регулират взаимоотношенията не само между държавата и обществото, а и между самото общество и неговите представители. Несъмнено те са насочени към осъществяване на социална справедливост и равенство, но и към реално идентифициране със своите политически лидери.
   Демокрацията не е само подбор на институционални правила, тя е всъщност политическа атмосфера, която създава предпоставките, за да могат моралните основания на гражданските сили да променят облика на политическата действителност. Следователно, както изтъква проф. Ралф Дарендорф, истинската демокрация не е механически сглобяема машина, а органично и дори творчески политическо проявление на реалността и затова е в остро противоречие с егоистичните теснопартийни структури. За да може демокрацията да се възпроизвежда в положителна перспектива, отношенията между местната власт и обществото трябва да предполагат наличието на представителни институции за защита на правата на масите. На кого обаче се опира власт-та и кой я изпълнява - ето главния въпрос на българската демокрация днес.
   Както вече споменахме, в съвременното българско общество се установява, че подтикнати от главно социално-икономически ан-тагонизми, избирателите започват да приемат определен индивид, а не неговата платформа, като очертаващ перспективата на персонална и отговорна реализация. Същевременно реалното участие в политическия живот на страната не се изразява само в правото на гласуване, а също така и в правото на избор за кого да гласуваме. В този смисъл въздържането от гласуване изобщо, или умисленото пропускане на избирателния ден са толкова важни, колкото и упражняването на самия вот. Те ни дават сериозен знак относно гражданската идентичност и ни помагат да си изясним собствените социални недоволства.
   Разрешаването на конфликтите на политическото пространство е свързано и с друга променлива - доверието в изпълнителната личност. В този контекст още веднъж можем да предположим, че стандартните партийни структури, които досега обясняваха колективните мобилизации, стават все по-малко актуални, все по-неубедителни. Защото както е казал още самият основател на модерното европейско политическо мислене Жан Жак Русо: “На тези, които упражняват професията на управление, мощта идва отгоре, а доверието отдолу.”
   Основният проблем на българската политическа арена понастоящем - с който ще продължава да се сблъсква все повече и за в бъдеще - е, че погледната като тясно партийна структура, тя клони към тенденцията да губи водещата си роля, защото не намира нови процеси на управленска стабилност и репрезентативно изразяване. Властта постепенно се персонифицира, а досегашните лидери не могат да си изградят образ, който да съответства на желанията на масите. Затова и масите започват да търсят нови лидери.
   Малко са обаче лидерите в България, които със своят личен авторитет или отговорен опит могат да покажат, че са способни да решават проблемите на деня, да бъдат гъвкави администратори и приспособими към сменящите се политически субекти. Самата местна администрация днес не може да си поставя вече далечни цели, както в близкото минало, и за това гражданинът ясно вижда очертанията на нуждите си не само под формата на политически програми, но и изразени във фигурата на този, който тя самата смята за по-дързък и решителен, в случая и открояващ се като различен.
   Прибавяйки към анализа и резултатите от последните избори за кмет на столицата, можем да твърдим, че у българския избирател започва да се пробужда една истинска гражданска идентичност. Поведението му - пасивно, когато не е в състояние да защити позиции чрез избирателния процес, но същевременно и агресивно, когато търси лидерство, което да олицетворява неговите нужди - се отразява като едно естествено развитие на обществото.
   Има автори, които претендират, че демократичният процес у нас все още е по-нестабилен от убеждението в него, но същевременно, така или иначе, гражданската иден-тичност неминуемо ще се развива в този процес. Защото сега, когато държавата ни е изправена пред социално-икономическо не-равенство, пред разклащане на правната ни система, когато тегне конкретната заплаха от отлагане на членството ни в Европейския съюз - сега повече от всякога България има нужда от истински лидери, а не само от обикновени политици.
   Тъй като смятаме, че човекът е творец на своята собствена история, на българския гражданин се полага да промени политическата реалност, която днес понася. Истинското предизвикателство, пред което се изправя днес, е да избере една присъща на него самия гражданска позиция, олицетворяваща неговите нужди, различна от досега съществуващата система и замислена като встъпване в дългосрочен процес на гражданска идентичност, разкрита чрез различното въздействие върху политическите ситуации.
   
____________________
   * Политолог, изследовател, лектор в Нов Български Университет, преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”, зам.-завеждащ катедра в Университета на Буенос Айрес, секретар на Федералния институт по политически проучвания, член на Съвета по международни отношения, съветник в Конгреса на Република Аржентина.
горе