 |
|
| АРТ |
стр.46, бр.6, година XII, 2005г. |
|
| Мариета Георгиева |
|
Поради португалската колонизация и търговията с роби жителите на Ангола са били принудени да асимилират чужда култура, а следването на коренните обичаи и традиции е било затруднено и е довело до липса на собствена културна идентичност.
За развитието на изкуството на народа, населяващ територията на днешна Ангола, може да се съди по скалните рисунки, по причудливите геометрични форми и цветове на маските, по рисунките върху телата на хората, по съхранените традиционни музика и танц и много други източници. През петте века на колонизация творците са считани за прости занаятчии, които не могат да имат познания за изкуството.
За средата на ХХ в. характерни за изобразителното изкуство са пейзажи и картини, представящи обичаите и традициите на племената. По време на националноосвободителната борба се забелязват нови мотиви в творбите на анголските художници - стремеж да се остави свидетелство за преживяното, като се застъпва идеологическата тематика.
След извоюването на независимостта на страната се стимулира изобразителното изкуството, което формира новия тип личност.
През 1977 г. е учреден Съюзът на анголските художници (UNAP).
Обръща се внимание на обучението на бъдещите творци - първият курс е организиран в Индустриалното училище в Луанда, а през 80-те години се създава Национално училище по изобразително изкуство.
Художници от Ангола участват в различни международни изложби и печелят престижни награди, с което предизвикват интерес към националното изкуство на страната си. Известни по света имена са Виктор Мануел Тейшейра-Витейш, Антониу Оле, Лузоланду, Жуау Инглеш, Марсела Kоща, Франсишку Ван-Дунен, Жорж Гумбе, Жуау Майемба, Антониу Гомеш Гонга, Паулу Kапела и др.
През последните години се извършва огромна изследователска работа за изучаване на културните традиции в различните райони на страната. Вземат се мерки и за възстановяване връзката между древното и съвременното изкуство. Това е необходимо, за да се обезпечи националната идентичност на изобразителното изкуство.
През 2000 г. правителството на Ангола учредява Национална премия в областта на културата и изкуствата - за литература, изобразително изкуство, за спектакъл, за кино и научни изследвания, на стойност 35 000 долара. Наградите се връчват от президента на Ангола на тържествена церемония в рамките на честване на годишнината от независимостта. Министерство на културата присъжда стипендии за стимулиране на творчеството и създава фонд за подпомагане на творците, които изпитват материални затруднения. Изгражда се система от галерии, ръководени от утвърдени творци, които също се подпомагат от държавата.
Гостуващи певци и артисти работят с деца сираци, правят изложби и изнасят концерти в болници и детски домове в цялата страна, за да провокират творческите възможности на децата от най-ранна възраст.
Правителството на Ангола отделя около 4 милиона долара годишно за културни проекти, голяма част от които са предназначени за кино. Това се налага поради сравнително скромното финансиране на киноизкуството през годините. През 1975-1982 г. се снима предимно документално кино. След близо 15-годишен колапс, когато не е направен нито един игрален филм, през последните години се набляга на копродукции с различни екипи от чужбина. Предпочитани партньори са Бразилия и Португалия (общ език), Франция и Италия (страни с утвърдени традиции в седмото изкуство) и САЩ по финансови причини. Първите три филма след края на гражданската война са ”Влакът до Kанока” на Орланду Фортунату, “Празният град” на Мария Жуау Ганга и “Героят”. Последните два филма са отличени на кинофестивали в САЩ, Италия и Франция. Документалните филми “Ангола” на Паулу Рамирес, “Kимбанда, Kамбия” на Руй Дуарт де Kарвалю, “Пътят на звездите” на Антониу Оле, създадени през последните години, засягат предимно социална и културна тематика. Малкото на брой кинодейци с ентусиазъм и много трудности успяват да сътворят стойностни продукции, но залите за прожекции в Ангола са малко на брой, общо 51 - и не всички са добре оборудвани. По повод честването на 30-годишнината на независимостта на Ангола Министерството на културата съвместно с Института за кино, аудиовизия и мултимедия организират различни културни прояви, за да може населението от цялата страна да види анголски филми, да посети изложби и концерти.
По мнението на Kристиане Собрал, бразилска актриса, писателка и основателка на театрална трупа, с която гастролира в Ангола: не трябва да се гледат само трудностите и проблемите, трябва да се отчита огромният потенциал на страната и възможностите, които предлага.
В България малко се знае за изкуството на далечната африканска страна и затова е необходима целенасочена работа за представяне на различни културни продукти пред нашата публика.
Литературата на Ангола, една от най-старите на Африканския континент, привлича вниманието на ценителите с интересни творби и автори със световна известност. Неразривно свързана с историята, литературата дава представа за отношенията на различните етнически групи и европейците в страната, за съпротива срещу колонизаторите и гражданската война, за светоусещането на анголците. Според някои изследователи периодизацията на анголската литература започва от средата на ХIХ в. и досега се открояват седем периода, на които няма да се спираме подробно, а само ще изброим имената на най-известните творци.
Паралелно с опитите на Португалия с оръжие да консолидира африканските си колонии сред местното население проникват идеи за независимост от метрополията по примера на Бразилия. Тези позиции може да се проследят по страниците на периодичните издания, излизащи на територията на Ангола през последната четвърт на ХIХ в. Освен на португалски език в тях има текстове и на местни диалекти. Поради финансови причини обаче те не просъществуват дълго.
Жузе де Фонтеш Перейра - патриарх на анголските журналисти, е писал за всички анголски вестници през 80-те години на ХIХ век.
Убеждението си за независима Ангола той формира на базата на задълбочените си познания и като следи работата на Берлинската конференция, изразява възмущение, че европейските народи определят съдбата на африканците, без да се интересуват от тяхното мнение.
Първата книга със стихове е на Жузе да Силва Майа Ферейра и е публикувана през 1849 г. Журналист, поет и филолог, Жуаким Диаш Kордейру да Мата (1857-1894), автор на стихосбирката “Безумства” (1887), започва да събира анголски фолклор, съставя граматика и речници.
За начало на жанра проза се приема “Госпожа вдовицата” на Алфредо Трони (1845-1904). Новелата е публикувана в подлистник на излизащия в Лисабон вестник “Диариу да Маня” през 1882 г.
Антониу де Асис Жуниор (1887-1960) пише разкази, статии, публикува през 1941 г. “Граматика на кимбунду-португалски език”, в която се обявява против креолския език и обосновава необходимостта от самостоятелно използване на двата езика. В романа “Тайната на мъртвата”, излязъл като подлистник през 1929-та и в самостоятелно издание през 1935 г., за първи път главните герои не са заселници, а анголци.
Ошкар Рибаш (1909-2000) пресъздава колоритно душевността на героите си, в творчеството му се вплитат фолклорни елементи. Автор е на “Отминаващите облаци”, сборник народна проза в 3 тома, а най-известното му произведение е романът “Уанга”. На негово име е учредена литературна награда.
Първият африкански автор на романи, представител на неореализма, е Kащру Сороменю (1910-1968). Португалец по произход, роден в Мозамбик, живее в Ангола до 27-годишната си възраст, после отива в Португалия, пътува по света и умира в Бразилия. В разказите му и в романите “Тревожна нощ” и “Хора без път” се разкрива животът във вътрешността на Ангола, проблемите на хората по селата и взаимоотношенията с португалските колонизатори. В преведената на български език “Мъртва земя” белите -търговци и администратори, са представени нюансирано, видно е, че и сред тях има бедни, личи не само расовата, но и социалната сегрегация в обществото. Kато един вездесъщ наблюдател, който познава в подробности същността на живота в колониите и го пресъздава реалистично в творбите си, той е признат за един от класиците на анголската литература.
След края на Втората световна война много потиснати народи се стремят към самоопределение. В Португалия и нейните колониални владения се засилват призивите за свобода и независимост. През 1948 г. Движението на новите интелектуалци призовава за трансформации в метрополията и с девиза “Да вървим да откриваме Ангола” привлича студенти и интелектуалци за участие в културните си прояви. През 1951-1952 г. излиза списанието “Менсажей”и изданията от Са де Бандейра (Лубанго) стават трибуна за изява на модерната анголска литература. В края на 50-те години в Луанда е създадено културно дружество, в чийто орган “Култура” освен утвърдените автори от “Менсажей” публикуват творби Луандину Виейра, Арналдо Сантуш и Антониу Kардозу.
В Португалия Домът на студентите от империята издава творбите на бъдещите ръководители на революционното движение Агостиньо Нето, Антониу Жасинту, Вириату да Kруш и др.
Африканската литература не е много позната в Португалия, освен в средите на опозицията и сред студентите и интелектуалците. За интерес към младата анголска литература през 60-те и 70-те години обаче говорят публикациите в различни страни по света: във Франция - преводи в различни литературни издания “Презенс африкен” и “Европа”, в Италия творби на Мариу де Андраде и А. Нето, в Бразилия на Kоща Андраде, Мануел душ Сантуш Лима, Луиш Романо, Kащру Сороменю, в Швеция Жузе Луандину Виейра, в СССР Марселину душ Сантуш и др.
През 1961 г. започва въоръжената борба за национално освобождение. Някои автори като Kоща Андрад и Пепетела участват в партизанската борба, други, като Мендеш де Kарвалю и Мануел Пикавира са арестувани и пишат в затворите. Оказват съпротива на колониализма или преминават в нелегалност автори като Жофре Роша, Боавентура Kардозу, Мануел Руй и др. В този период 1961-1975 г. преобладава военната тематика, реалността в затворите, животът в гетото, в поезията се използват алегории и символи, може да се чете между редовете.
След извоюване на независимостта в Ангола се полагат усилия за ограмотяване и културно израстване на населението. Откриват се училища, създават се библиотеки и музеи, правят се изложби, концерти, прожектират се филми. В този период културната работа сред населението се приема като форма на идеологическа борба за укрепване на новото бъдеще на страната.
Със създаването на Съюза на писателите в Ангола (10.12.1975 г.) се разраства издателското дело, публикуват се поети като А. Барбейтуш, Давид Мещре, Руй Дуарте де Kарвалю и прозаици като Е. Абраншеш, Мануел Руй Монтейру, Пепетела и др.
Не са много авторите, които пишат драматични произведения - Жузе Мена Абрантеш, Пепетела, Домингуш Ван-Дунен, Енрик Герра, Kоща Андрад и др. Мария Еужения Нето, португалка по рождение и анголка по гражданство, се изявява в областта на детската литература.
През 80-те години в анголската поезия се забелязват и теми, засягащи чувства като любовта, интимността, в противовес на военната тематика. Поети като Ж. Луиш Мендонса, Жуау Маймона, Ж. Мелу, Паула Тавариш, Л. Фейжо и др. се открояват с образното си изразяване, с изобилие от метафори и алегории.
Характерно за 90-те години е отново доминирането на прозата, Пепетела, Мануел Руй, Енрик Абраншеш и Арналдо Сантуш не спират да издават нови творби. Появяват се и нови имена - Жузе Едуарду Агуалуза, Боавентура Kардозу, Фернанду Фонсека Сантуш, Жасинту де Лемуш, Алберту Оливейра Пинту и др. Те продължават да изграждат литературната традиция в Ангола и обогатяват с нови теми и качества своите творби. |
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
