архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ДОСИЕ стр.17, бр.6, година X, 2003г.
СТРОИТЕЛИТЕ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ В ИМЕНАТА НА СОФИЙСКИТЕ УЛИЦИ
КРАСИМИРА МИЛЧЕВА
САШКА ЖЕЧЕВА
   Преломна е 1878 г., положила основите на Третата българска държава. Пътят, който трябва да измине Българското княжество, съвсем не е лек. Тепърва предстои много работа в областта на административното управление, културата, икономиката, а подготвени национални кадри почти липсват. Напълно естествено българското правителство обръща погледа си към възходящо развиващата се Европа и най-вече към австро-унгарската монархия. Пъстър конгломерат от страни и територии с многонационално население, сред което славянският елемент играе голяма роля, нейните основни центрове ­ Виена, Будапеща и Прага ­ са притегателни културни и търговски средища за българската интелигенция и стопанските кръгове. Поканени от правителството за участие в държавностното възстановяване и модерно изграждане на България, в княжеството се стичат като архитекти, инженери, строители, техници, учители, музиканти, художници много славяни ­ чехи, словенци, хървати ­ и немци. Привлечени не толкова от перспективите за материални придобивки, но по-скоро водени от благородното съзнание за един съзидателен и вълнуващ живот, отдаден за изграждането на възобновената държава, те стават неразделна част от строителите на Симеон-Радевата съвременна България.
   Кои са онези от тях, споменът за които софиянци съхраняват за поколенията чрез имената на своите улици?
   В средата на XIX в. българите и тяхната земя, въпреки своята стара и славна история, остават почти непознати за европейските държави. При все това трима мъже ­ хърватин, чех и унгарец ­ прегръщат като свое собствено делото на всички българи. Сред тях е видният хърватски възрожденец и политически деец Йосип (Йосиф) Щросмайер (род. на 4 февруари 1815 г. в гр. Осиек). Завършил Богословската семинария в Дяково, Пещенския университет и висшия богословски “Августинеум” във Виена, дяковският епископ активно работи през целия си живот за сближението и просперитета на всички славяни. Средствата, които успява да събере в резултат на дългогодишната си обществена дейност, използва изцяло за благотворителни цели ­ финансира образованието на младежи със славянски произход, сред които Ив. Соколов, Св. Миларов, Сп. Тумпаров и др., построява параклиси на “Св. Св. Кирил и Методий” в Лорето и Рим. С неговата материална и морална подкрепа Братя Миладинови издават през 1861 г. сборника “Български народни песни”. Нему дължим и отпечатването на тези, по думите му “омировски” песни не с гръцки, а с български букви! Тези и многото други негови заслуги се помнят и почитат, а благодарните софиянци кръщават на негово име улица в кв. “Захарна фабрика”.
   “Прочут учен, написа българската история, две години министър на просветата в България, има големи заслуги към нашата историческа наука и народното ни образование” ­ така Столична голяма община през 1940 г. мотивира решението си да назове улица в някогашния квартал “Кривата река” (днес комплекса между бул. “Цар Борис III” и Александровска болница ) на името на родения на 24 юли 1854 г. във Виена внук на големия чешки славист Павел Шафарик ­ професора по история Константин Иречек.
   След като завършва средно образование в престижния виенски “Терезианеум” и висше историческо образование в Карловия университет в Прага, Константин Иречек защитава докторска дисертация върху историята на българите. Трудът му излиза от печат в навечерието на Априлското въстание и съдържа най-пълни научни сведения за народа ни и неговото минало. Така “История на българите” откликва на събудения сред чуждия свят интерес към българската участ, спечелва неговото одобрение и благодарността на целия ни народ. И вместо да се отдаде на страстно жадуваната научна кариера, Иречек идва през 1879 г. в Княжество България. Пет години работи последователно като главен секретар, а по-късно и министър на народното просвещение, председател на Учебния съвет при същото министерство и директор на Народната библиотека. С младежки ентусиазъм и безкрайна енергия той строи основите на българското образование, просвета и култура чрез написването на редица наредби и правилници за народните училища, чрез въвеждането на прогресивни форми и методи на работа и обучение, подобряване материалното положение на учителите. Като министър на просветата възстановява в София дейността на Българското книжовно дружество (бъдещата БАН) и работата на неговото списание. Междувременно не спира да обикаля страната, да изучава нейното минало. Завръщайки се в родината си, най-напред като професор по история на славянските народи в Карловия университет в Прага, а след това във Виенския университет, той остава жизнено свързан с проблемите на българската история. Плод на научните му проучвания са много ценните трудове ­ “Княжество България”, “Пътувания по България”, “Български дневник” и др. След смъртта му Българската академия на науките успява да закупи неговия богат научен архив ­ безценна изворова база за българските изследователи.
   За Филип Феликс Емануел Каниц (род. на 2 август 1829 г. в Обуда, дн. квартал на Будапеща) ­ художника, журналиста и пътешественика, който посвети целия си живот на изучаването бита и културата на балканските народи и особено на нас, българите, в мотивацията на Столичната община да назове улица на името му в същия квартал четем: “Прочут маджарски етнограф и археолог, известен главно със своите географически и етнографически изследвания на Балканския полуостров и България.”
   Първото докосване до българската земя на този природно надарен, изключително трудолюбив, любознателен и безмерно човеколюбив унгарец датира от 11 юли 1860 г. и десетилетия по-късно този “Колумб на Балканите”, както по това време справедливо го нарича цяла Европа, остава дълбоко свързан с историята, битието и съдбата ни. България се превръща в главен обект на неговите разностранни проучвания. Едновременно картограф, археолог, историк, етнограф и илюстратор, дългогодишният сътрудник на лайпцигското списание “Илустрирте цайтунг”, успоредно с научните си занимания, обективно и добросъвестно запознава европейската общественост с живота на българите, с националноосвободителните им борби. Плод на изследователската му страст и енергия са тритомното изследване “Дунавска България и Балкана” и великолепните акварели с изгледи от българските градове и природа.
   След Освобождението делото на Каниц за съхраняване облика на Стара София в картини продължава австриецът Йосиф Себастиян Обербауер. Роден през 1853 г. в красивото тиролско градче Санкт Леонхард, той пристига в София през 1889 г., за да участва в изработването на първия кадастрален план на столичния град. И остава да работи в Столичната община до края на живота си. Пряко ангажиран с градското благоустройство, той е запленен от самобитната атмосфера на следосвобожденска София и пресъздава с художествено майсторство облика й. Неговата изключителна наблюдателност му позволява да нарисува почти документално точно архитектурните паметници на стария град, църкви, манастири, ханове, улици и чаршии. В мекотата и жизнерадостната светлина на картините му столицата пази българския дух на онова отминало време. Неговата памет софиянци тачат чрез името на малката уличка в района на Семинарията.
   На Иван (Ян Вацлав) Мърквичка (1856-1938), чието родно място е с. Видим, Чехия, признателните граждани на столицата кръщават улица в кв. “Надежда”. Художникът завършва гимназия в Прага, следва в художествените академии в Прага и Мюнхен и през 1881 г. е вече в България. Учител по рисуване в Пловдив и София, той е сред основателите в 1896 г. на Държавното рисувално училище в София (днешната Висша художествена академия) и негов пръв директор до 1909 г. Макар че през 1923 г. се завръща в Прага, той всяка година идва и твори по няколко месеца в България. Обикнал до такава степен втората си родина, че да приеме българския вариант на името си, Иван Мърквичка оставя богато художествено наследство ­ портрети, пейзажи, илюстрации, черковна стенопис, икони, битова живопис, което само по себе си е безсмъртен паметник на неговото дело. Сред най-значителните му произведения, отразяващи българските народни обреди и обичаи, веселите танци, труда на селянина, скърбите и неволите му, се нареждат класическите образци на нашата следосвобожденска живопис “Циганска веселба”, “Птицепродавец”, “Пазар в Пловдив”, “Ръченица I и II”, двата варианта на “Задушница” и др.
   През 1896 г. българското правителство кани още един чех за преподавател в новосъздаденото Рисувално училище. Роденият на 23 май 1860 г. в гр. Врана, окръг Слани в Моравия, Ярослав Вешин завършва висшето си образование в Художествената академията в Мюнхен през 1883 г. като редовен ученик на проф. Отто Зайц. Той идва в България като утвърдил се вече художник, добил международна известност с множество награди и отличия за творбите си, вдъхновени от пътуванията из Словакия, Галиция, Славония, както и от ловните партии на австро-унгарския ерцхерцог Франц Фердинанд д`Есте. Тук заема водещо място сред създателите на съвременното българско изкуство, изучава българския бит и природа и рисува поредица художествени картини, пресъздаващи живота и труда на българския селянин ­ “Орач”, “Вършитба”, “Конски пазар в София” и др. Като военен художник при Българския щаб на армията (от 1904 г. до смъртта си през 1915 г.) той създава шедьоврите “Самарското знаме”, “На коне”, “Шипченски проход”, “Шейновски парад”, “Атака”, “Отстъпление на турците при Люле-Бургас”, “Бивак пред Одрин” и др. Те, както и цялостното му творчество, са основанието на общинската управа забележителният художник да остане завинаги в сърцата ни и чрез едноименната улица в кв. “Иван Вазов”.
   Името на Антон Безеншек вероятно е непознато на много софиянци. Той се ражда през 1854 г. в малкото словенско село Буковие при гр. Целе и завършва Загребския университет. Професорът по философия обаче става известен с това, че приспособява стенографската система на Фр. Габелсберг за южнославянските езици. По покана на българското правителство той идва през 1879 г. в княжеството и работи като преподавател в София и Пловдив и като главен стенограф при Народното събрание. Въпреки предложения от Любляна за професорско място, Безеншек остава до края на живота си (1915) в своята втора родина. Издава сп. “Югославски стенограф” на български език в София до 1896 г. и е автор на много учебници по стенография и научни трудове, публикувани на български и словенски език. За патриарха на българската стенография напомня едноименната улица в кв. “Левски”.
   Наскоро листата на софийските улици, носещи имената на синове на австро-унгарската монархия, се увеличи с още едно. Всички познаваме италианския консул Вито Позитано и предшественика на Луи дьо Марикур, френския консул Луи льо Ге, и двамата любимци на софийската общественост, почетни граждани на София. Но кой е чувал за Йозеф Валдхард?
   Роден през 1819 г. в Оберхофен, Тирол ­ Австрия, той работи като австро-унгарски дипломатически представител в Русе, Сараево, Истанбул, Одрин и Баня Лука. На 29 септември 1876 г. е назначен за вицеконсул в София. Когато в края на 1877 г. след руските победи над турската армия Осман Нури паша решава да опожари София, Валдхард и колегите му, Позитано и Марикур, отказват да напуснат града. По този начин те не само че го спасяват, но и предотвратяват избиването на неговите жители-християни. На поста си в София, вече като консул, Валдхард остава до декември 1879 г., след което до пенсионирането си през 1882 г. е консул в Призрен.
   Преименуването в края на 2002 г. на безименната до този момент улица № 460 в района на кв. “Витоша” (Студентски комплекс) на негово име се прие със задоволство и като удовлетворение на една историческа справедливост.
   В София има още три улици, обезсмъртили паметта за видни поданици на дуалистичната монархия. Споменът за забележителния ръководител на национално-освободителните борби на унгарския народ Лайош Кошут (емигрант след потушаване на унгарската революция през 1849 г. за кратко време във Видин и Шумен) и певеца на революцията Шандор Петьофи, от които черпят вдъхновение, патриотизъм и човеколюбие нашите най-големи революционери Васил Левски и Христо Ботев, софийската общественост съхранява чрез имената на двете улици в района между “Руски паметник” и Националния дворец на културата. Не е забравен и великолепният чешки писател-сатирик Ярослав Хашек. Бащата на “... добрия войник Швейк”, който остава завинаги в сърцата ни с образа на “малкия човек” от народа, успешно противопоставил се на ужасите на войната, ще помним и чрез едноименната улица в кв. “Левски”.
   Накрая бихме искали само да добавим, че предстоящата 125-годишнина от установяването на българско-австрийските дипломатически отношения ни дава добър повод да си спомним и почетем и делото на дългогодишния пръв главен архитект на София Адолф Вацлав Колар и неговия добър сътрудник и помощник Фридрих Грюнангер ­ двамата превъзходни архитекти, отдали силите си за изграждането на Нова България и нейната столица. Защото едно от важните ценностни ­ най-стойностни ­ неща в живота е да пазим и тачим паметта и съграденото от всички знайни и незнайни строители на нашето отечество.

горе