архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ДОСИЕ стр.17, бр.5, година XV, 2008г.
Чарлс Валанси и Георги С. Раковски: в търсене на корените на ирландската и българската идентичност
Людмила Костова
Настоящoто кратко изследване е опит за сравнение на възгледите на ирландския антиквар и топограф Чарлс Валанси (1721-1812) и българина Георги С. Раковски (1821-1867) относно етническите корени на ирландци и българи. И двамата се стремят да определят идентичността на изследваните от тях етноси най-вече на базата на езиков материал.



   Рождените дати на Валанси и Раковски показват, че те принадлежат към различни поколения. Сравнението на вижданията им за корените на идентичността, което предприемам тук, в никакъв случай не преповтаря тезата за "догонващото" развитие на българската култура спрямо западноевропейските. Независимо от поколенческата разлика между Раковски и Валанси и двамата живеят в исторически период, в който взаимоотношенията между език и идентичност съществено се преосмислят и филологическият анализ на езиците показва връзки между общности, които никога не биха се изживели като сродни при други обстоятелства. Подобно на по-младия си съвременник Уилям Джоунс (1746-1794), който обикновено се смята за основоположник на индоевропейското езикознание, Валанси допринася за появата на новата филологическа визия, макар че приносът му невинаги се отчита от по-късните изследвачи. Раковски, от друга страна, формира възгледите си и работи през "зрялата" фаза на "дългата" филологическа революция, по време, когато се появяват политически движения, основаващи се на езикови идентичности, какъвто е панславизмът. И двамата се противопоставят на вече изградени негативни образи на изучаваните от тях етноси и се стремят да подчертаят равнопоставеността им с други етнически и/или национални общности, както и да наблегнат на културното обогатяване, което би последвало, ако повече изследвачи се включат в проучването на техните езици и история.

   Подобно на немалко други ирландски интелектуалци, сред които е и тясно свързаният с България Джеймс Баучър, Валанси произхожда от френски хугенотски род. В ранните си години той не е свързан с Ирландия: израства и получава образованието си в Англия, а от 1750 до 1762 г. се намира в новопридобитата имперска колония Гибралтар в качеството си на офицер от инженерните части на британската армия. В Ирландия пристига през 1762 г. вече като подполковник от същия род войски, а не след дълго е назначен и за главен топограф на острова, което подхранва интереса му към местния език. Изглежда Валанси е по принцип силно увлечен от изучаването на езици, защото още в Гибралтар започва да се занимава с древноеврейски и халдейски под наставничеството на учени евреи с космополитен дух. В Ирландия той остава поразен от - както му се струва - сходствата между местния гаелски и древните източни езици, които се е опитвал да усвои в Гибралтар. Позовавайки се на стародавни ирландски легенди за произхода на жителите на острова, които освен това са преосмислени от усърдни антиквари през XVII в., Валанси заключава, че има родство между езиците и културите на древните ирландци, финикийци и скити. Интересно е, че чрез етимологически анализ и тълкувания на текстове от древността той оспорва традиционния отрицателен образ на последните и ги представя като мъдреци и носители на висока култура.

   В своя "Опит върху древността на ирландския език" (1772, 1818) Валанси описва ирландския гаелски като съставен от келтски и пунически елементи. Според него това го прави най-богатият от живите езици, тъй като "от древноеврейския произхожда финикийският, а от финикийския, картагенски или пунически [език] произхождат еолският, дорийският и етруският, от които пък се формира латинският". Ето защо е наложително ирландският да бъде "усвоен от антиквари и етимолози". Етимологическите анализи на самия Валанси изглеждат смехотворни дори и на съвремениците му, но всъщност най-ценното в неговите изследвания е хипотезата му за родството между някои от езиците, покъсно определени като индоевропейски. Наистина, той все още следва старата моногенетична парадигма, според която древноеврейският е първоизточникът, от който произхождат всички останали езици, но допринася за нейната десакрализация чрез прочита си на въобразените етимологии на гаелски и предимно финикийски и латински думи. Трябва още да се отбележи, че в контекста от езикови прилики, който Валанси конструира, Ирландия представлява междинно пространство, в което се проблематизира познатото ни от политикоимагологичния модел на Едуард Саид противопоставяне на Изток и Запад. Антикварят възхвалява мъдростта и високата култура на древните ирландци, като същевременно подчертава, че те дължат постиженията си на контактите си с финикийците, т. е. че цивилизацията им е хибридна сплав от местни и внесени от Изток елементи. Изследванията му всъщност показват, че европейският ориентализъм от XVIII и ранния XIX в. се характеризира със значително идеологическо разнообразие и не може да се сведе само до имперските дискурси на негативна дискриминация или покровителствен екзотизъм, към които е насочена критиката на Саид.

   Освен че ни дават възможност да преосмислим характера на европейския ориентализъм, текстовете на Валанси участват в изграждането на келтицизма като комплекс от идеологически и културно натоварени образи на келтите, езика и историята им. През XVIII и XIX в. по принцип се приема, че в келтските общности има следи от "варварското" минало на Западна Европа и това представлява своеобразно историческо послание за нейните колонии в Азия и Африка, както и за жителите на източната половина на Стария континент, доказващо, че тогавашният културен, политически и икономически "център" също е осъществил преход от примитивизъм към цивилизация. Ирландците обикновено се представят като жива връзка с миналото. Валанси обогатява представата за това минало, като подчертава високата култура на древните жители на острова. Антикварят може да бъде окачествен като "добър колонизатор", който изучава Ирландия като интересен артефакт, но веднага трябва да добавим, че той силно се идентифицира с острова и неговите жители и това се потвърждава както от псевдонима Celticus, с който подписва някои от научните си съобщения, така и от цялостната му дейност, насочена към повишаване на престижа на местните учени. През 1773 г. Валанси бива избран за секретар на Ирландското антикварно дружество, а през 1784 г. става съосновател на Ирландската кралска академия. Макар и да имат определени резерви към него заради протестантизма му, ирландските националисти широко използват идеите му за миналото на острова и за специфичния характер на ирландската етническа идентичност.

   Георги С. Раковски живее и създава своите "филологически утопии" (М. Арнаудов) при съвършено различни обстоятелства. При цялата си идентификация с Ирландия и келтите Валанси си остава представител на Британската империя. Антикварните му занимания въздействат на топографската му дейност и той допринася за съхраняването на ред гаелски топоними в Ирландия, но картографирането на "другия остров на Джон Бул" все пак се прави, за да бъде управляван той по-ефективно. Раковски, от друга страна, създава подчертано антиимперски националистки проект, чрез който се стреми да промени съзнанието и политикокултурния образ на собствената си сравнително малка етническа група. Интересно е обаче, че за целта българинът използва антикварно-филологически стратегии, сходни с тези на Валанси.

   Раковски също обръща поглед към Изтока, но не към този на финикийците и халдейците, а на индийците. Тази му ориентация, разбира се, се определя от научния контекст, в който се мъчи да се впише и в който индоевропейското расово-езиково семейство безусловно се привилегирова. Независимо от изказвания на авторитетни учени, какъвто е и многократно цитираният от Раковски Ф. Макс Мюлер (1823 - 1900), за липсата на корелация между език и раса/етнос, във филологическата практика на XIX в. тези категории рядко функционират самостоятелно. Раковски не е изключение: в "Основни начала на българската най-стара повестност" (1865) той говори за "ариянско племе" ("племе" отговаря на френскaтa дума "race") и "ариянски езици." Гарантирането на сигурно място на българите в "ариянското племе" е една от главните му цели и това е реакция на тенденцията на определени филологически и етнологически кръгове да ги квалифицират или като "татаро-славяни", или пък да ги "съпричисляват с Фински и Череменски и не знам йоште какви племена." Раковски обявява своя етнос за съставен от "най-чисти арии", преселили се първи в Европа от "Хиндистан" ("Основни начала на българската най-стара повестност", с. 181). Ето защо съществува "най-паче голямо... сродство, да не кажим единство" между българския език и санскритския (или по-скоро, самскртиския, както Раковски напълно сериозно нарича древния класически език на полуостров Индустан) ("Ключь българскаго языка", с. ix), а българските обичаи, вярвания и песни са тясно свързани със "Самскритско то старо вероизповедание", т. е. с религията на арийската прародина.

   Поради специалния си статут българският език представлява "едно неизчерпаемо съкровиште за езикоизпитатели те [лингвистите] по ново то направление [сравнителното изследване на езиците]". Той е средство за етимологическо "отключване" на "истинския" смисъл на топоними, лични имена и названия на етнически и други общности. Резултатът е анализ, базиран на случайни езикови прилики, доста близък до този на Валанси. Така Раковски доказва, че "Frank=Фръг, от кое носят днес народно то си имя Французи те" всъщност значи "извырганий, немирний, движаштий ся, свирепий=bandit" или пък, че "друид" е "Дръвид", понеже жреците на древните келти са "человеци живеюшти в дървеса, лесишта и гори, или изполняюшти богослужението си под някои избрани дървета - ... дъб, дъбрава".

   Етимологическите игрословия на българския "мечтател безумен" са многократно осмивани от по-късни изследвачи, някои от които по този начин се стремят да подчертаят собствения си професионализъм. Както вече бе отбелязано, текстовете на Валанси също имат подобна съдба. За да получат адекватна оценка "антикварно-историческите увлечения" (М. Арнаудов) и на двамата, трябва да се отиде отвъд присмеха. Нужно е написаното от Валанси и Раковски да се анализира обстойно на фона на политико-културните проекти и дебати, характерни за съответните им социално-исторически контексти. И ирландецът, и българинът са участници в "дългата" филологическа революция на късния XVIII и XIX в. В текстовете им Ирландия и България изпъкват като междинни културни пространства, доказващи свързаността на Изтока и Запада. Хипотезите им целят да променят към подобро образите на ирландци и българи: два етноса, които те схващат като онеправдани от хода на историята и ощетени от недостатъчното внимание към тях от страна на европейските учени. Всеки от двамата се стреми да запълни - най-вече със силата на въображението си - определени празнини в европейското научно познание и така да разшири "канона" от европейски идентичности. Знаменателно, но и доста показателно за съдбата на "малките" етноси в нашия континент, е, че изследваческите начинания на Валанси и Раковски не се осъществяват в непосредствена близост, а стават в двата края на Европа.
горе