архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ДОСИЕ стр.20, бр.5, година XV, 2008г.
Развитие и традиция
Джон Брадли
Едно от последствията на "желязната завеса" е, че хората от две те й страни имаха стереотипни и често погрешни представи едни за други. Фалшивата и подвеждаща пропаганда изиграва решава ща роля за това. Да се пътува бе невъзможно, освен за малцината привилегировани, а дори и при тях контактите бяха ограничени, поради страх от наказание. Едва след 1989 г. хората можеха вече свободно да пътуват и да опознават другите страни.



   Един ирландски икономист в България

   В последните десетина години в работата ми като икономист доста често имах възможност да пътувам до България. До тази пролет така и не бях излизал извън пределите на София и нейният динамичен начин на живот определяше представите ми за България. В работата си се занимавам със структурни фондове, които Европейската комисия отпуска на кандидат-членките на ЕС за подпомагане на тяхното развитие при присъединяването им. Така че опознавах България чрез сухата икономическа статистика, отразяваща бързите икономически промени по време на прехода и търговските отношения със съседните държави, особено съревнованието с Румъния - страната, с която България често се сравнява.

   Ние, икономистите, сме хора с не толкова богато въображение, а и може би ни липсва интелектуално любопитство. Едва през пролетта на 2008 г.се престраших да пътувам извън София, и то след като съпругата ми Мари подготви програмата, която включваше пътуване до Пирин на юг и до Дунав на север. Това пътуване разкри пред мен една непозната България, за съществуването на която дори не подозирах. То също така ме подтикна да се замисля върху промените, настъпили в моята родина, по пътя от селскостопанска изостанала страна до благоденстващия "келтски тигър".

   Настанихме се в село Баня, скътано в полите на поразителната Пирин планина. Вечеряхме в малко семейно ресторантче. От опита ми в подобни малки селца в Ирландия можех да очаквам най-много нещо скромно за хапване, а в най-лошия случай - нещо несмилаемо. И до днес все още говорим за кулинарното ни пиршество в село Баня! Различните вкусно приготвени меса на скара и салатата от свежи зеленчуци от местните градини бяха истинско удоволствие. Това постави началото на серия от чудесни кулинарни удоволствия в различни малки градчета и селца из цяла България. Запознаването ни с българската кухня изцяло промени отношението ни към добрата кухня.

   Рано сутринта на следващия ден се разходих из бавно събуждащото се село, връхлетян от звуци, които ми напомниха за детството ми, докато животните разсънваха стопаните си за новия ден. На края на селото, от другата страна на равното поле, се издигаше загадъчната планина. Освен чувството на преклонение пред тази невероятна гледка, ме обзе за първи път и тревога от бързото развитие на страната и от риска то да унищожи това, което прави България красива и уникална.

   Пътуването до Дунав ни отведе до най-северозападната точка на България - Видин. Когато зас танахме на крепостния вал над мощната река, си дадохме сметка за това колко голяма и сложна е новопостроена Европа.

   На човек като мен, роден и израснал в Ирландия - малък остров в Атлантическия океан, останалият свят му се струва далечен и не толкова опасен. Но тук във Видин Дунав тече бавно към Черно море и свързва България със сърцето на Европа. И сякаш за да подсили чувствата ни, тъжната и полуразрушена синагога в града ни препрати към спомени за една Европа, в която е имало много малко надежда и която е причината сега да се създава нова Европа, основана на приятелство между подпомагащи се държави, които никога вече няма да воюват.

   Човек не трябва да е бил дълго в България, за да забележи, че страната бърза да се променя и развива. Чистата природа на хълмовете около Видин и бреговете на реката са под сериозна заплаха от масираното строителство с туристическа цел. Страна като България, която е в началото на бурно развитие, е поставена пред риска да недооцени своята природа и да я загуби заради съблазанта от бързо забогатяване.

   

   Традиции и развитие в ирландия

   Ирландия е минала по подобен път на развитие като България и това пътуване ме накара да преосмисля как модернизацията е променила страната ми. Роден съм малко след края на Втората световна война във време, когато Ирландия е била бедна държава с предимно селско население. Баща ми е роден в село Муриск на брега на Атлантическия океан, който ни разделя от Америка - страната, приела много ирландски емигранти. Единствената запазена снимка на семейството му е от 1925 г. и е направена пред къщата им (баща ми е най-вдясно). Когато през 50-те години ходих на гости при баба и дядо на село, то беше толкова уединено, че при преминаването на кола вечер всички се събираха край огъня да обсъждат кой може да е и какво прави тук!

   Едва през 1955 г. прокарват електричество в селото. Вътрешните стени на къщите, които дотогава били боядисвани в бяло, за да отразяват мъждукащата светлина на газовите лампи, започват да се облепват с грозни кафяви тапети на шарки, за да изглеждат по-модерни. Зад къщата ни се издига поразителната планина Крок Патрик, носеща името на светеца-покровител на Ирландия. На върха й се намира малък параклис. Тук в последната неделя на юли се събираха над 50 000 пилигрими, за да изкачат планината през нощта - някои от тях боси - а на нас, децата, ни разрешаваха да не си лягаме, докато умората ни повалеше.

   За разлика от България, Ирландия преживя плавен преход. Като деца мразехме нашето селско потекло от гаелски говорещата част на Ирландия и мечтаехме за лъскавите светлини на града. Но с умиление си спомням как веднъж баба ми Сара ме събуди през нощта, изведе ме сънен навън и в наситената тъмнина ми показа ярка комета от Млечния път, каквато за съжаление днешните деца не могат да видят, заради блясъка на изкуствените градски светлини.

   В Ирландия имахме късмет, че в продължение на десетилетия се наслаждавахме на придобивките на съвремието, но нямахме възможност да нанесем необратими щети на природата. Повратна точка в съзнанието на хората от Муриск беше откриването на златни залежи в планината Крок Патрик през средата на 80-те. Ако се беше случило две десетилетия по-рано, планината щеше да бъде пожертвана за добиването на злато, но за щастие тогава вече преходността на това богатство бе отхвърлена в полза на опазването на околната среда.

   

   Могат ли традиция и съвременност да съжителстват заедно?

   Една сравнително бедна страна е напълно уязвима, когато е изложена на силите на глобализацията. Ако процесът е постепенен, тогава институциите имат достатъчно време да се справят с предизвикателствата и понякога съдбоносните компромиси, свързани с тях.

   Ирландия имаше късмет, че отвори икономиката си през 60-те години, по време, когато глобализацита беше по-слаба, отколкото е днес. България е изправена пред далеч по-силен натиск. Заедно с прехода от планова икономика по време на социализма към свободна търговия, страната е подложена и на неустоимите сили на глобализацията. Българските институции, които се променят бързо и непрекъснато, в някои случаи не оказват необходимия контрол, което води до неблагоприятни последици.

   Ирландският опит показва колко е важно да се градят силни институции на всички нива в обществото. Посткомунистическото наследство на България допълнително затруднява страната.

   Първоначалните програми по европейските структурни фондове включваха специални схеми, създадени да подпомагат селски организации, които да имат влияние върху местната общност. Например имаше курсове как да се провеждат събрания, защото често селяните са склонни да спорят и да не слушат другата страна, което ги поставя в неизгодна позиция спрямо външен натиск. Днес Муриск, с население от 300 души, има своя Асоциация за развитие и няколко петгодишни плана за развитие, които успешно реализира. Част от средствата идват от държавата, но основен принос има местната лотария. По последния проект бе издигнат паметник на рибарите от селото, който бе осветен от местния архиепископ.

   Мечтата на Муриск е да спечели състезанието за най-хубаво село в Ирландия и всяка година селото се приближава до целта. През 50-те години, след като пилигримите си тръгнеха, те оставяха след себе си камари от боклуци, които единствено бурите от Атлантическия океан успяваха да издухат. Днес, в края на Пилгримската неделя, селото блести от чистота. В крайна сметка никой не знае кога ще се появи инспекторът, оценяващ найкрасивите села на Ирландия.
горе