архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ПОЛУЧЕНО ПО ИНТЕРНЕТ стр.54, бр.5, година XII, 2005г.
ИСТОРИЯТА КАТО ФИКЦИЯ
Хосе Луис
ГарсиЯ Мартин
   Случайността, която винаги е най-добрият водач, ме доведе в този град, който за мен преди бе само едно красиво име на картата. Случи се точно на 24 май 2005 г. - Ден на българската култура.
   Излизам на улицата, когато градът се пробужда, и първото, което виждам в свежия пролетен въздух, е сивкавият Паметник на Васил Левски, мъченик и герой на своя народ. “Ако спечеля, печели цял народ. Ако загубя, губя само себе си” е казал, хвърляйки монашеските дрехи, за да грабне бойната сабя. Загубил е: бил е измъчван от турците, но не предал съратниците си. Обесили го на това място. Но също така е спечелил: няколко години след смъртта му била извоювана свободата.
   Правя няколко крачки и гробовната тъга на монолита отстъпва пред златния блясък на куполите на катедралата “Александър Невски”, построена именно в чест на победата. Малко по-нататък, Светите братя Кирил и Методий, създали нова писменост, се издигат пред неокласическите колони на Националната библиотека.
   Това е страна едновременно много древна - земята на траките, спомената от Омир - и заедно с това, кажи-речи от вчера: катедралата, наглед така внушителна, е завършена през двайсетте години, а библиотеката - десетилетие по-късно.
   Най-красивите паметници в София са нейните огромни и пълни с дървета паркове. Дървета, огромни дървета хвърлят сянка над улиците. Повечето са диви кестени, а в момента навсякъде летят бели пухчета от тополите, като странен пролетен сняг.
   Около Софийския университет “Св. Климент Охридски” кипи студентската гълчава, тротоарите се пълнят с щандове с прашасали книги и букети от дребни цветя. В Докторската градина, до пързалките и люлките, където децата играят, откривам с изненада разпръснат из тревата римски мрамор: счупени колони и погребални плочи, красиви капители - останали от времето, когато Сердика (римското име на София) е искала да си съперничи с Рим. Тук се издига и Паметникът на руските лекари, загинали по време на Освободителната война през 1878 г. Той е нещо като прерязана пирамида, изградена от каменни блокове, изпълнени с имена и дати.
   Достатъчна е една разходка, за да ни се отдаде София изцяло: църквата “Света София”, дала име на града, с горящия отстрани огън на Незнайния воин, а сред строгите стени, всекидневен ритуал - ядат жито и пият вино опечалените участници в панихида; стройната синьо-бяла Руска църква; сградите с мансарди и кариатиди, напомнящи Париж или Виена; църквата “Св. Георги”, най-старата, изникнала над римски руини и скрита сред помпозни постройки от съветско време; синагога, джамия, чешми с минерална вода, където хората пълнят огромни бутилки...
   Разхождам се из града и не мога да не забележа безбройните казина, лъскавите луксозни кафенета, хищната неолиберална лапа, която вече стиска здраво този град, неуспял още да си смени кожата. “Свободата не прави хората щастливи. Само ги прави хора”, бе казал Асаня. Дано свободата да не направи тези хора, повечето от тези хора, по-нещастни.
   В мегаломанския Национален дворец на културата, наследство от предишния режим, участваме в малък рецитал, посветен на испанската поезия. Искам да започна с една много стара поема, която чух за първи път от моята баба, още когато не умеех да чета и която дълго преди мен са слушали и пели Гарсиласо1, и Сервантес, и всякакви мъдри или обикновени хора. Разказва се за един граф, излязъл на риболов в деня на Св. Йоан, който видял магическа галера от злато и коприна, от сребро и корал. На нея стоял моряк и пеел, а рибите и птиците се доближавали, за да го слушат. Графът, от брега, се замолил: “За Бога, моряче, научи ме веднага на тази песен!” А морякът отговорил: “Ще науча само този, който тръгне с мен”.
   След рецитала излизаме на терасата на НДК. Под нас се ширва градът, пазен от тотемическата Витоша, скрила глава сред облаци: куполите на църквите, минарето, дърветата край булевардите, зелените петна на парковете. София, разцъфнала и поолющена, тайнствена и хилядолетна, също като моряка запява своята песен пред онзи, който тръгне с нея. Но на мен ми я прошепна още първата сутрин, край играещите деца и величавия блясък на парчетата мрамор сред тревата.

Филипополис

   Създаде син и основа град. Вековете история и смърт не са победили нито единия, нито другия. През спокойния пролетен следобед се разхождам из града, непознат сред непознати, и оставям стъпките ми да ме водят от изненада към изненада. Над олющен зид откривам сина, с някак наглите ирландски черти на Колин Фарел.
   Наистина ли е основал град? Когато Филип Македонски пристигнал на това място, някъде към 342 г. пр. Хр., вече имало вековно селище - Евмолпия, и в песните на самия Омир отеквала славата на обитателите му - траките. Дали е създал син? Казват, че самият Зевс слязъл под формата на лъч, за да оплоди майката на Александър Македонски.
   Разхождам се из спокойната пешеходна зона на града, който се е разделял с имената си, сякаш са риза от гърба му: римляните го наричали Тримонциум, отоманците - Филибе, докато най-накрая, уморен от толкова много промени, остава с не дотам звучното за нашия западен слух име - Пловдив.
   Разхождам се по шумната пешеходна улица “Александър I”, спирам пред витрините на магазините за бижута и модерни дрехи не за да наблюдавам луксозните стоки, а младите двойки, които им се възхищават - така недостъпни за тях, както недостъпно е за мен тяхното сияйно щастие, еднакво тук и сега, както и преди хиляди години и навсякъде.
   Ако за миг се разсея и се загледам само в многобройните табели на английски език, мога да помисля, че съм в Овиедо, в Монпелие или в който и да е италиански или португалски град. Да, тази малко занемарена къща съм я виждал в Коимбра.
   Изведнъж, както си вървя разсеяно, попадам на Римския амфитеатър. Мога да се разходя из него, да се покача на малката сцена, пазена от счупени мраморни колони. Тук са произнасяли речи, хвалели са си виком стоките, а може и да са рецитирали Омир. Сред близкия шум от автомобилите ми се струва, че чувам хексаметри: съпругата на Хектор, онзи с бронзовия шлем, върви към него заедно със слугинята, която носи невръстния им син, и го моли да не тръгва към пагубната среща с Ахил. А детето проплаква, когато баща му се опитва да го целуне, стреснато от перата на шлема.
   Сред руините има счупена делва, запуснати треволяци и червени макове: спомням си стиховете на Родриго Kаро, посветени на Италика2, но това тук не е самотно поле, нито тъжно възвишение - една жена простира пране на балкона на отсрещната къща, а наоколо е пълно с продавачи на книги с трънлива за мен азбука.
   В Пловдив цялата хилядолетна история на града е на повърхността, няма нужда да я търсиш специално. На площад “Стамболийски” под острото минаре на джамията са сергиите с цветя и картини и шумните открити кафенета. От една желязна колона римски император, който не успявам да идентифицирам, сочи с пръст към някогашните си владения.
   Градът навява все по-меланхолично на Португалия на ул. “Райко Даскалов”, потънала сред дървета, с тук-таме боядисана къщи, но доста неподдържана, която води към река Марица. Вниманието ми привлича пъстра антикварна книжарница и продавачът на слаб английски ме примамва с думите, че има книги на френски език. На френски и английски “ не повече от дузина овехтели романа, изоставени от някой турист. Сред тях ме изненадва томче на “Човешка комедия”, издадено през 30-те години. Докато го разгръщам, към пода полита пожълтяла изрезка от вестник: “Това издание, както и предходното е посветено изцяло на празниците през тишри3. Разнообразните материали, които сме подготвили за тези тържества, ни принуждават да оставим за следващите броеве статията за положението на световния юдаизъм през изминалата година, репортажът за евреите в Мусул и Бейрут, както и продължението на нашето есе за еврейските имена4”.
   Да, и евреите са били тук; евреи, в по-голямата си част говорещи испански. По време на голямата катастрофа през Втората световна война в тази страна съдбата им е била значително по-лека от тази на централноевропейските им събратя.
   Пловдив - тракийски, гръцки, римски, византийски, турски... С каква спокойна мъдрост носи на плещите си тежестта на толкова история, на толкова пролята кръв. Васил Левски, обесен край някогашна София, е започнал оттук своята революционна дейност. Но Пловдив остава част от Отоманската империя още известно време след създаването на Българското княжество през 1878 г.
   Днес, като всеки европейски град, прилича на частица от американската империя. В близост до амфитеатъра един грозен търговски център не оставя никакво съмнение за това. Заобикалям го, без да влизам, и пресичам шосето по пешеходен подлез, пълен с магазини. И откривам нещо, което може да се види само тук. Сред осветените витрини забързаните минувачи стъпват по изтърканите римски плочи, които са свързвали амфитеатъра с базиликата. Подът на един от магазините е мозайката на знатния дом, който се е издигал тук, а пред входа на цветарския магазин има плоча, в чийто изящен надпис никой не се заглежда.
   Да, тук останките от римско време не са само в музеите, човек се сблъсква с тях, смесват се с луксозните знаци на тази нова империя, която днес владее света. Но на Пловдив - хилядолетен юноша, не му тежи миналото. Преминава пред очите ми изправен и привлекателен, с “огъня на Веста в ръце”, като в стиховете на Виктор Ботас, които си припомням в този миг.

Една пещера в планината

   Всяка родина има по един основополагащ мит. Докато пътувам към Рилския манастир по невъзможното подскачащо шосе, се сещам за сонета на Кеведо: “Един вестгот, останал в планините,/ от пещерата си възвърна пак Кастилия/ и на реките южни бреговете/ възпяват днес победата му дивна5.”
   Дали България още съществува, защото преди повече от хиляда години младият болярин Иван Рилски се е оттеглил в планината, отвратен от дворцовата поквара? Но от пещерата, в която се е скрил, не започва обратно завоюване на изгубени земи, както в Испания, а се натрупва и съхранява християнската култура на български език, способна да устои на дълговековното турско владичество.
   “Рилският манастир - ми казват - е Ноевият ковчег, в който България преминава през мюсюлманския потоп, продължил много повече от четирийсет дни и четирийсет нощи.”
   Малко след като тръгнахме от София, преминахме през Перник, някога индустриален център, сега тънещ в разруха, който ми напомни за миньорския Авилес6 от моето детство. След това срещахме почти на всеки кръстопът паметник на някой монах или воин. Край пътя се редяха къщички, винаги отпред с градинка с прелестни розови храсти. Лека мъгла обгръщаше тъмнозелените планински масиви.
   Има нещо облекчаващо в това да си чужденец, само да преминаваш, да не трябва да носиш тежкия товар на историята, който винаги е вързоп от кръв и кал.
   В Рилския манастир нищо не е първоначалното. Манастирът, изграден от последователите на Иван Рилски, се е намирал на няколко километра от сегашния. Горял е няколко пъти, последният през 1833 г. Запазена е само кулата от ХIV в.
   Като почти всички най-емблематични паметници в тази страна, Рилският манастир е кажи-речи от вчера: от края на XIX или началото на XX в. Има нещо тибетско, нещо фантастично, нещо неоготическо или от магическа приказка; в двора може да се заснеме някой от епизодите на “Хари Потър” или “Властелинът на пръстените”. В центъра е църквата, така декорирана отвътре и отвън, че без съмнение е най-голямата илюстрирана книга, която някога е съществувала. Сандък със съкровища, енциклопедия на всички неща, благодарение на която може да се реконструира един наивен поглед върху света. Колко архаични рисунки с ярки цветове изпълват сводовете, вътрешните и външни стени, по бароково пищния иконостас? Стотици, навярно дори хиляди. Човек не се изморява да гледа дяволи и дяволчета, архангели, деви, монаси, фантасмагорични сцени от всекидневието...
   Знам, че всичко е рисувано и пренарисувано наскоро, измислено, възстановено, състарено, подмладено. “Историята е фикция,/ само като фикция съществува историята”, бе написал един поет.
   Знам, също така, че всичко това е истинско. Като красивите планини, които се извисяват над манастира, като бурния поток, който гали зидовете. Неговият шум е по-прекрасен от най-възвишената музика. Иван Рилски не е видял тези стени, издигнати от вярата и патриотизма, осквернявани днес от любопитството на туристите; но се е възхищавал от същите тези върхове, все още покрити със сняг, и като мен се е радвал на кристалния ромон на водата.
   Казват ми нещо, което не разбирам. Всъщност, да. Идвам в Рила от другаде. Но и в Ковадонга има нещо византийско. Застанал край потока, изведнъж се озовавам в центъра на света. Империите рухват, срутват се и най-яките кули, но остават мечтите на хората. Остават и реките, а водите им се вливат в морето. “Когато Иван Рилски напуснал дворянския си дом, не е знаел, че носи семената на бъдещето”, прочитам в туристическия справочник. Историята е фикция; всяка родина се изгражда с много кръв и митове. Затова затварям очи, откъсвам се от величието на тези зидове и чувам мощния поток да нашепва стиховете на Гарсиласо: “Бързащи води, чисти и прозрачни;/ дървета, вие, що гледате в тях”. Или тези на Кеведо: “Преходното трае и остава”.
Превод от испански
Лиляна Табакова
горе