архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЕВРОПЕЙЦИ стр.25, бр.5, година X, 2003г.
Арнощ Лустиг
ВЕЧНИЯТ ПЪТЕШЕСТВЕНИК КЪМ СВЕТА НА ЧОВЕШКОТО ДОСТОЙНСТВО
АЛЕШ БЕНДА, специално за списание "Европа 2001"



   Не всеки ден се случва на човек да вземе интервю от писател, номиниран за “Пулицър”, и затова с вълнение, формулирайки наум молбата си, набрах телефонния номер. В слушалката се чу: “Нямам никакво време, не мога да смогна.” Това изявление малко видоизмени подготвената ми реч, но въпреки това успях криво-ляво да се представя и да поискам интервю за българското списание “Европа 2001”. След като уговорихме деня и часа, Арнощ Лустиг ме попита как са тази година прасковите в България. Уверих го, че са прекрасни, а също че можем да бъдем доволни и от качеството на дините, и го попитах дали някога е опитвал розови домати от сорта “Биволско сърце”? “А, тях не съм вкусвал ­ отговори той. - Моля те, донеси ми три. И тъй като съм евреин и вярвам в Талмуда, зная, че едно и едно е равно на три.”
   Няколко дни по-късно се здрависахме във входното фоайе на Философския факултет на Карловия университет. Писателят се засмя и попита дали му нося доматите. Подадох му плика, той засия и се възторгна: “Не може да бъде! Навярно снощи си ги набрал от някъде. Трябва да ти се отблагодаря с книга.” Независимо от вялия ми протест, той изтича до улица “Капрова” и ми купи “Мигове” - появилите се неотдавна негови спомени за приятеля и писателя Ота Павел. Упояващата човечност, която Арнощ Лустиг излъчва около себе си, бързо ме освободи и от последните остатъци притеснение и изведнъж осъзнах, че без смущение му говоря на ти. До пилигрима, неуморно търсещ пътя към света на човешкото достойнство, човек се въздържа да говори на ви.
   - Българите не те познават така добре, както чехите. Аз бих могъл да те представя, открадвайки от някоя отпечатана енциклопедия или търсейки информация от Интернет, но ще бъде по-добре, ако сам съставиш своя визитна картичка за българския читател.
   - Аз съм искрен почитател на България, защото тя беше първата страна, в която видях море и моята четиригодишна дъщеря се научи да плува, първата страна, в която се възхищавах на онова, което се нарича братство между народите. Бил съм в България около двайсет и пет пъти, там ми издадоха новелата “Молитва за Катержина Хоровиц” (в превод на Д. Стефанов през 1967 г. в изд. “Народна култура” ­ бел. пр.). С получения хонорар си избрах израелско нес-кафе марка “Елит”. Българите ми се струват ужасно смели, защото са съумели да се развиват и издигат и по време на турското робство. Но една от най-важните причини да обичам България е прекрасната книга на Емилиян Станев ‘Крадецът на праскови”, която представям в лекциите си в САЩ като пример за кратка новела ­ по-дълга от разказ, по-къса от роман. Убеден съм, че ако Станев я беше написал на английски, той би получил за нея Нобелова награда. Като Хемингуей за “Старецът и морето”, защото тя е на същото равнище.
   - Посочи доста причини, поради които обичаш България, но аз ще посоча още една - по време на Втората световна война България не е позволила нито един евреин да бъде депортиран от страната. Знаеше ли за това?
   - Разбира се. Защо си мислиш, че ти отговорих с “да” в секундата, когато чух: “Тук е София, Алеш Бенда, бихме ли могли да направим интервю за списание “Европа 2001”?... Първи върху картата на доброто са българите, след тях датчаните. Аз съм играл футбол с датски момчета в едно гето. Единствената привилегия, която имаха, а тя беше голяма привилегия, беше, че от Терезин не бяха откарани по-нататък. Но иначе много от онова, което се говори за датския крал, че си бил приготвил (жълта ­ бел. пр.) звезда и бил излязъл по улиците, е легенда. Това не означава, че не е бил възмутен от нацизма и от това как той действаше спрямо евреите и че не е направил всичко за това повече датски, както и норвежките евреи да стигнат до Швеция.
   - Ти си писател, президент на фестивала “Деветте порти”, президент на организационния комитет на конкурса “Чешка глава”, университетски преподавател, бил си главен редактор на списание “Плейбой”, военен кореспондент, завеждащ културната рубрика на списание “Млади свет”, радиорепортер. Забравих ли нещо?
   - Колкото повече си забравил, толкова по-добре, защото човек не бива да се хвали. Но ще ти кажа защо върша всичко това, а и защо правя и още много други неща. Защото се страхувам от старостта, от закостеняването, от парализирането. Не от смъртта. Когато се завърнах в страната след “Нежната революция”, хората ме питаха: “Още ли си жив? Ние си мислехме, че вече си умрял”, и започнаха да се държат с мен, както с Алоис Ирасек. Е, не да построят мост на мое име или да ми издигнат паметник, но като с умрял. А аз имах нужда отново като жив да вляза в обществото, което обичам. И така заех първото работно място, което ми предложиха - в “Плейбой”. Вече тринайсет години съм почетен председател на дружеството “Франц Кафка”, президент съм на Фестивала на младите кинотворци в Терезин, а и на “Чешка глава” и “Деветте порти”. Всичко това ме забавлява, защото са постове, чрез които човек може да се издигне над самия себе си. Това не е допир до безсмъртието, а стремеж, който си проличава при всеки човек - да направи нещо, което е по-хубаво или по-голямо от самия него. А следователно и от което оставя следа.
   - Кога пражкото еврейче се реши да стане писател?
   - Първоначално аз не исках да бъда писател, но когато след войната започнах да разказвам на хората преживяванията си от лагера, гледаха ме като човек, който сякаш се е побъркал. Единственият път, по който можех да го изкажа, беше да пиша. Но аз не умеех да пиша, защото бях завършил само два класа на прогимназията. Разбрах, че трябва да се науча да пиша и да чета. Затова от мен се пръкна журналист, което в представите ми беше някакъв си Капитан Немо, плуващ в свои води накъдето си иска, неуловим е и споделя с хората наученото... Невъзможността да разказвам това, което бях преживял, ме принуди да започна да пиша и страшно ми се хареса, защото опиянява. Това е творчески труд, това е нещо като да се любиш. Това е своего рода болка и благина, болка и красота. Това е специфична комбинация, която помага на човека да превърне грозното в красиво.
   - Твоята библиография е доста обширна. Дали си старателен или пък хрумванията ти текат като река?
   - Мисля, че всеки от нас има само десет творчески години. Театърът е интензивно нещо и там силата на твореца е между трийсет и осем и четирийсет и осем, или от петдесет и осем до шейсет и осем, като Восковец и Верих, Иржи Сухи, Иржи Шлитър. Но в литературата времето се проточва. Това са около десет творчески години, десет пъти по 365 дни. Ако човек не чувства по костите си, както например Волкер, че скоро ще умре, та нещо в него го кара интуитивно да бърза с произведението, тогава е по-удобно да си по-протяжен. И тъй като аз живея седемдесет и шест години вече, съм ги разделил. През първите десет години на практика написах повечето от нещата, а за следващите десет имам само три нови книги.
   - Какво е отношението ти към собствените книги? Бащинско? Всички ли ги обичаш като деца?
   - Е, това вече го каза добре. Това е отношението на баща, на майка, брат, роднина, приятел, враг, на добро дете, на дете немирниче, това е страшно сложно отношение, но фантастично. Казано само между нас, за мен книгите са мъртви. Ако ме попиташ какво има на осемнайсета страница на “Зелени очи”, не зная. Колко глави има книгата? Не зная. Щом допиша книгата, тя е мъртва, защото в противен случай не бих написал следващата. Не че не бих я написал утре, но не бих могъл дори и да мисля върху следващата.
   - Какво чувство изпитва човек, когато се появи приживе в читанките?
   - Ще ти кажа - аз не ги чета, защото едно от основните качества на писателя е скромността. Не онази, която носиш на ревера или която изразяваш с някаква декларация, а истинската скромност, когато се сравняваш с най-хубавото, което е съществувало. С хора като Шекспир, авторите на Библията, авторите на прекрасните поетични епопеи, за които дори не знаем кои са, Омир... Според мен да влезеш в читанките дори е смешно, защото нищо не означава. През следващата година могат да излязат други читанки, в които няма да присъствам, и какво ­ трябва да се натъжавам ли? Може би някой ме е включил там поради симпатия, от съжаление или пък защото не е имало друг по-добър.
   - В книгите си отново и отново разработваш своята единствена тема в живота ти - холокоста. Смяташ ли, че някога ще успееш да се освободиш от нея?
   - Никой не може да се справи с това, което равините правилно наричат шоа - катастрофа, еврейската катастрофа, масовото убийство, не холокост. Холокостът е съчетание от две гръцки думи: унищожено с огън. Евреите бяха унищожавани с огън, но след като бяха унижени, окрадени и убити. Затова не казвам нито холокост, нито шоа, казвам - еврейска катастрофа, масово убийство. Германците, германските нацисти, един член от човешкото семейство, представителите на високо развита култура и цивилизация извършиха престъпление, при което дъното на злото потъна толкова дълбоко, че там не можем дори с поглед да го стигнем. Платон е казвал, че човек не разбира злото, човек разбира само доброто. Ние мерим доброто, докато злото изобразяваме с метафори. Измисляме си дявола, ада, но всичко това е само метафора, защото сме безсилни да разберем злото. Може би не съществува никакво дъно на злото, но там, където го прокараха германците, там не може да се погледне. За нас там все още цари тъмнина. Затова всеки автор, било то еврейски или не, в стремежа си да улови поне зрънце от това зло, изневерява. Всеки такъв писател знае, че всичко това е само приблизителен образ и затова Жан Амери (Примо Леви), Пол Селан, Тадеуш Боровски се самоунищожиха. Защото е страшно отчаянието, произтичащо от неспособността и невъзможността да се нарисува картината, която заслужава да бъде изобразена. Всичко, което предаваме, са само отломъци, късчета, малки парченца от светлината, която не може да проникне през голямата и дебела сянка.
   - Имаш ли някакъв съвет какво да се прави, когато щастието ни обърне гръб?
   - Да се направи всичко, та то да се върне. И макар в повечето случаи да не успяваме, какво друго ни остава? Това е човешката съдба. Да се печели и да се губи. Но за най-голямо човешко благо смятам здравето. Не че съм толкова болен, но колкото повече остарявам, толкова повече виждам около себе си болки, осакатявания, парализи. Това е страшно! Здравето е щастие, но човек дълго не знае, че е така.
   - Имаш опит с различните видове тоталитарни режими и си бил дори комунист. Смяташ ли, че комунистическата партия може да стане по-добра, по-човешка, да се реформира?
   - Не. Може някоя реформирана партия да се нарече комунистическа, но това, което опознахме ние, не може да се реформира. То е утопия, която съдържа в себе си зародиши на гибел, на деструкция. Това е система, която води от страхотни надежди към безкрайно разочарование и лъжи. В течение на седемдесет години малко системи са имали такъв шанс като комунизма. Той за седемдесет години успя само онова, което е казвал Ленин, че не може да го унищожи нищо освен неговите собствени грешки. И тъкмо това стана. Комунизмът се разпадна отвътре, не се чу нито един изстрел. Този мошеник Ленин, един доста умен човек, щеше да бъде интересен преподавател по икономика и философия, но в политическо отношение е бил прав само в това, че тази неподаваща се на реформиране система е безнадеждна.
   - Какво очакваш от обединяването, а след това и от обединена Европа? И изобщо - очакваш ли с радост обединена Европа?
   - Да. Имам за това две причини: от една страна, да се делят така народите повече не върви, а заедно може да се постигне много. Представи си Европа като едно семейство. Не всички се понасят, не всички са еднакво надарени, не всички имат еднакви склонности, но всяко семейство може да действа по-добре, отколкото отделните му членове. Второ, в тази страна има закони, които могат да се струват смешни и на Мойсей, и на създателите на римското право. След тринайсет години министърът на правосъдието да казва, че не се чувства добре на поста си, че напуска, че някому нещо дължи... Да, дължи ни справедливост, дължи ни закони. Толстой е казвал, че докато в Русия живее и един просяк, всички руснаци са просяци. И това е истина. Докато не почувствам като своя майка всяка старица, която виждам на улицата от този прозорец, всички сме сираци.
   - Дък Елингтън по случай 60-та му годишнина беше номиниран за наградата “Пулицър”, но я получи някой друг. Когато журналистите го попитали какво ще каже, той отговорил: “Е, вероятно Бог не е пожелал да се прочуя толкова млад.” Какви са твоите чувства при създадената аналогична ситуация?
   - Винаги съм застъпвал възгледа, че наградите веднага трябва да се похарчат и да се забравят. Защото те няма да ти помогнат при писането на следващите книги. Затова не подценявам наградите, но “Пулицър” се присъжда в шест категории, така че я получава кажи-речи всеки.
   - Освен на много други награди ти си носител и на наградата “Карел Чапек”.
   - Да, това бяха много пари и благодаря на Бога за тази награда. Вече не разполагам с нея, защото си купих около половината покрив на вилата. Обичам такива награди. И тази награда ме загрява наистина отвътре, защото смятам, че Карел Чапек е най-добрият чешки писател на всички времена. Това първо. Второ ­ той беше изключително честен човек, който почина от мъка по състоянието на света. Трето ­ умориха го сбирщината и сганта. Неговият брат загина в концлагер. Тъкмо вчера четох неговия “Пощенски разказ” за момичето, което се удавя от срам, че са го подозирали за злоупотреба с двеста крони. Този Карел Чапек е толкова умен, толкова справедлив и толкова прагматичен, че не го хваща никаква идеология! Нищо! Знаел е и е можел онова, което Кафка никога не е могъл да открие и което страшно го е измъчвало. Чапек беше способен да вложи в почти всеки свой разказ: че човек се ражда със закона. Или ще откриеш в себе си този закон, или ще изживееш живота си напразно. В грях, престъпление, пороци. За мен Чапек е великолепен и беше наистина чест да получа наградата на негово име, която се присъжда веднъж годишно. “Пулицър” е само седем хиляди, докато “Чапек” е десет. В долари.
   - Но ти се присъди и една от най-големите награди, след като беше обявен за писател на месеца във Великобритания.
   - Знаеш, че там е студено, духа вятър, постоянно вали и британците според статистиките са на първо място в света като най-добри читатели. През миналата година там са издадени сто и четирийсет хиляди заглавия! И случайно им е харесала моята книга. Знаеш, че при книгите играе роля случайността. Можеш да напишеш гениална книга ­ това е само пример, да не си помислиш, че пиша гениални книги ­ и някаква вълна да те изтласка напред или назад, или надолу. За първи път в живота ми някаква вълна ме изхвърли нагоре.
   - Навярно желанието на всеки писател е неговият читател да се замисли, да му се свие гърлото от вълнение или да се засмее, само че писателят не вижда сълзата, която се стича по лицето на читателя, не чува неговия смях, не знае дали се е замислил. Как собствено писателят чува ръкоплясканията на читателите?
   - Чува ги и с удоволствие ги забравя. Също както и с неудоволствие чува липсата им - мълчанието на читателя. Един млад репортер от сп. “Млади свет” неотдавна ми каза: “Господине, четях Вашата книга и плачех.” Отговорих му: “Съжалявам, но не е трябвало да плачете.” Разбира се, че се радвам, когато развълнувам някого. Самият понякога плача, когато пиша. Не с онези вътрешни сълзи. Плаках за това, че съдбата на човека понякога е толкова мизерна, че някой трябва да мине през такава месомелачка, която го разкъсва на парчета. Понякога ми е мъчно, че пиша за тъжни неща, но да пиша за нещо друго не си заслужава.
   - За теб се знае, че си забележителен разказвач на еврейски анекдоти. Какво ще стане, ако кажеш накрая един от тях за добро настроение?
   - И така, господин равинът Коен се озовава в отдалечен чужд град и изведнъж му хрумва, че никога в живота си не е вкусвал свинско месо. Сега, когато е далеч от дома, би могъл да опита. Влиза в странноприемницата и пита: “Имате ли свинско?” А кръчмарят: “Как не! Ние имаме най-хубавото свинско в града!” Тогава равинът Коен сяда и казва: “Засега ми донесете бира и ще поръчам една порция от вашето образцово свинско.” Попийва си от бирата, когато в странноприемницата влиза господин Грюнберг, който се учудва: “Раби, какво правите тук толкова далеч от дома?” А равинът казва: “Бях жаден.” Но в този момент Грюнберг съзира идващия келнер и не вярва на очите си: “Погледнете, раби, какво Ви носят върху сребърния поднос. Свинска глава с лимон в рилото!” А равинът, без да погледне, вика: “И на мен ми е чудно. Знаете ли, никога досега не съм виждал да сервират лимон по този удивителен начин!”
Превод от чешки
Виолета Мицева
горе