архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЕТНОКУЛТУРА стр 59, бр.5, година X, 2003г.
с. БЪЛГАРИ СТОЛИЦА НА НЕСТИНАРСТВОТО
Румен Стоичков, БНР



   «От векове се знае - в жарта се влиза с пречистено тяло, душа, уста.»

«Всеки носи нестинарството у себе си.»



   В лъките на р. Велека от стари времена се е сгушило китно селце. В него хората са успявали да укрият от турците хубавите си моми. Веднъж обаче голям турски военачалник, минавайки по пътя към Малко Търново, успял, макар и по случайност, да попадне тук. И за беда съзрял най-хубавата мома - Нуна. Поискал веднага да я отведе в харема си. Но срещнал отпор от нея. Ще бъде негова, само ако той мине оттам, откъдето тя би могла. В противен случай ще остави и нея, и селото на мира... Докачил се големецът на чест и речено-сторено. Събрала момата мъжете, наклали те огън пред къщата й, пръснали жаравата. Нуна минала през огъня, турчинът ­ не. Опитал, при това с коня си, но той изплашен го хвърлил на земята. Все пак удържал на думата си и оставил и Нуна, и селото на мира....
   До ден-днешен тази легенда се разказва в с. Българи. Където живее внучката на Нуна - Злата. Жителите и нея споменават често. Наричат я Баба Злата. Но не заради възрастта й, а като знак на най-голяма почит и уважение. Защото смятат, че това е последната, голяма, безспорна, истинска нестинарка... Баба Злата е играла за последен път в огъня през 1964 г. И това, че хората не забравят тази година, изтъквайки я едва ли не като исторически факт с огромно значение, е смайващо. Защото, напук на превратностите на времето, традицията “нестинарство” не умира. Независимо дали ни родее с обичая, наричан по света “игра по огън”. Има го в Китай, някъде в Африка, в Океания, по-малко из Европа... Има го и в с. Българи ­ столицата на българското нестинарство. Единственото в България място, където наследената вероятно от траките обредност не угасва.
   150 са къщите в Българи. Една от постройките обаче има особено значение за местните жители. Наричат я “Конака”. Отключва я само един човек. Сякаш посветената в някакво вълнуващо тайнство възрастна жена - Дулина. На пръв поглед вътре няма нищо особено. Пристъпваш прага обаче и осъзнаваш, че попадаш в храм. И не е случайност другото популярно име, с което го наричат - Параклис. Той е съвременна легенда на нестинарството. Отвън изглежда като невзрачна, ниска, паянтова постройка. Отвътре си е с атрибутите на ортодоксално светилище. Можеш да се помолиш. Да помълчиш. Да се вглъбиш. Да се заредиш. Ако искаш, можеш да спазиш християнския обичай -­ да запалиш свещичка за здравето на близките си. Или за покоя на отишлите си от този свят и попаднали в света на невидимото и легендите... Тук се пазят светините на нестинарството - празничните премени, тъпанът, наричан “свещен”, гайдата иконите.... Невидим е единствено странният заряд на нестинаря, правещ го в мига на танца “прихванат”, прифатен”, “обхванат от духа на светеца, с иконата му в ръце...Зарядът, водещ до транс, както е съвременната думичка...
   “Гледах веднъж как нестинарка играе на площада в с. Българи. И казах, без да мисля, една лоша, богохулна дума. При това - точно в този ден, на празника на Св. св. Константин и Елена. Дотогава никога не съм вярвала, че има Бог. Изрекох богохулството и моментално ми прилоша. Помислих си, че ще умра, не можех дори да говоря. Събраха се около мен някакви хора, слушам ги, виждам ги, не помръдвам. И си казвам: Господи, ако с нещо съм сбъркала, кажи ми, прости ми, няма вече да се повтори това. Обещавам... Занесоха ме до Аязмото, до едно параклисче наблизо. Пих водичка. И тогава до мен дойде една баба, която ми каза: “Ух, детето ми, ногите ти са лед студени. Значи ще станеш нестинарка...” Изчезва изведнъж бабата, обръщам се към някаква жена, надвесена над мен, питам я: “Накъде отиде тази възрастна жена. Не получих отговор. Само учудване. Свестих се, а бабката никога повече не видях. И до сега не зная халюцинация ли бе това или наистина чух пророчески думи след моето богохулство.”
   Това се случило точно преди 10 г. Продължението е за сбъднато прорицание. Че най-именитата нестинарка, която ще играе и до днес в огъня на с. Българи, ще бъде от съседното Бродилово. Казва се Веселина Илиева. Останалите придружаващи я лица, които помагат в ритуалите около древната “игра по огън”, са местни жители от с. Българи. Ергени изнасят иконите от Конака и се знае, че това тяхно действие им носи здраве. Иконите ги “обличат” на този ден, т. е. увиват ги в специални кърпи. Израз на по-голямо уважение и почит. Слагат им и дръжки, откъдето идва и прозвището “опашати”, освен “облечени”. Биещият свещения тъпан трябва да е задължително здрав човек. Ако пък се разболее ­ сигурно е, че ще оздравее. На 3 юни е празникът на Св. св. Константин и Елена. Те са покровители на стъпващите в жаравата, разстлана на мегдана. Разпалването на кладата става с падането на вечерта. Мъже от селото разравят тлеещата жар, правят я на кръг, край който се вие задължителното хоро. Действия, предшествани през деня от отслужване на литургия в чест на светеца, от взето причастие, от водосвет при Аязмото, от колене на курбан, от обредно обхождане на светите места, от шествие с “конизмите” (още едно, местно наименование на иконите) на светците...
   “Краката на нестинарите не изгарят, защото в тях се вселява духът на Св. Константин. Той ги води”, твърди Румяна Урумова, директор на Етнографския музей в Бургас. “А те го виждат, изпадайки в транс. Светецът направлява действията им през горящия огън и им помага, като излива пред тях вода в жарта, която на места достига височина до 30 см.”
   По време на танца в огъня - те, нестинарите, гадаят. Защото той, светецът, им говори - кое и как ще се случи. На селото. На отделни хора. Независимо дали са от Ново Паничарево, от Кости, от Бродилово, от Българи... Села с нестинарска памет. В които са гадаели и Нуна, и Злата Старата, и Злата Младата, и много други преди Веска. Тя обаче е доказателство, че древното умение не винаги се предава по наследство. В огъня Веселина Илиева пристъпва за първи път на 46 години! В деня на нейното богохулство. Навярно светецът така е преценил. Навярно е поискал от нея точно по този начин да изкупи греха си. Нищо че в огъня нестинар не може да влиза току така. От векове се знае ­ в жарта се влиза с пречистено тяло, душа, уста. В действия, в помисли, на думи - зло не бива да се мисли, изрича и върши никому ­ това е неписаният закон на нестинарите.
   “Знаех, че на нестинарите им изстиват краката. И си казах наум в онзи богохулен ден, че трябва да опитам. Някакси намерих сила в себе си и като на майтап преминах през огъня. Ама проумях, че не било майтап, а чиста истина. Пипнах краката си ­ бяха ледено студени! Влязох втори път в жаравата. Че и трети... След което усетих, че започват да се затоплят и че страшно гори огънят. Излязох. А после дълго време си мислих, че всичко е било една случайност...”
   Не е случайност. Преди много лета и Баба Злата, наричана Старата, е предсказала, че ще дойде време, в което ще я наследи жена от с. Бродилово. А тук думите на главната нестинарка не се забравят. Защото тя е гадателят за добро и зло през годината, тя предсказва бедствията или щастливите моменти в живота и на селото, и на отделни хора. Верността на думите й не подлежи на съмнение, а само на уважение и пълно доверие.
   “Върху жаравата играят само посветените, които се оставят да бъдат обсебени от духа на Бога. Между тях е единствено главният нестинар или нестинарка, носейки иконата на умрелия цар Константин. Само той може да встъпи в контакт с Бога и да отправи молбите на хората, той предава и отговорите на тези, които ги чакат. Той е възкръсналият тракийски цар-жрец в ролята си на медиатор ­ посредник между двата свята (на живите и на мъртвите) и главен прорицател.” Твърди го Даниела Егре, член на Секцията по тракийска археология.
   Година след стъпването на Веска Илиева в жаравата на с. Българи поканват в нейното Бродилово нестинари. Кметицата се обръща към нея и й казва: “Защо да каним хора, като ти можеш да го правиш.”
   “Мислех си, че ще се изложа. Но явно ми е било писано да повторя тези си действия. И да продължа ­ с убедеността, че мога да постигам психическата си нагласа. Така започнах да играя ­ навсякъде, където ме повикат. По празници. По панаири. И на всеки 3 юни в с. Българи. В деня на Св. св. Константин и Елена. Близките ми се притесняват, че играя в огъня. Не идват да ме гледат. Разбирам ги. А цялото ми село се гордее, че има нестинарка. Че тя е единствена от цяла Странджа, която е призната. Особено в Българи. А да те признаят там, където са живели Златите... си е гордост. Когато ходя там, винаги се отбивам при дъщерята на известната нестинарка, покланям й се, целувам й ръка... Понякога си мисля, че всеки носи нестинарството у себе си, но не може да го разбере.”
   Слушам Веска и си мисля, че започвам да разбирам Илия Влаев, който ми разказа легендата за Нуна. Преди 7 г. е открил за себе си уникалността на Странджа, купил си е къща в с. Българи и така е реализирал една от мечтите си. Да живее в красотата. Къщата му пък се е оказала домът, в който е живяла Нуна. Така се е потопил и в още една красота - на легендите. Които тук никога не свършват. Независимо дали героите в тях отстояват или намират доброто у себе си - още от времето на траките. От онези стари времена, та до днес.
горе