архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ВИТРИНА стр.57, бр.5, година X, 2003г.
ИРЖИ МЕНЦЕЛ: Обичам умните хора
   ИРЖИ МЕНЦЕЛ е роден на 23 февруари 1938 г. в Прага. Завършва режисура в Кинофакултета на Академията за изящни изкуства през първата половина на 60-те години и е един от създателите на т. нар. чехословашка нова вълна в киното. Неговата филмография надхвърля 20 заглавия. Между тях са например адаптация по литературния пролог на “Капризно лято” и “Краят на старите времена” от Владислав Ванчура; плод на сътрудничество със сценариста Зденек Сверак са филмите “Усамотение в гората”, “Чудесните мъже с техните камери” или популярната комедия “Селце мое, централно”, която беше номинирана за “Оскар”. Иржи Менцел отбеляза последния си успех в киното на Международния кинофестивал във Венеция през 1994 г. със своя филм “Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин”. Неговият дебют в игралното кино “Строго охранявани влакове” (1966) спечели “Оскар” за най-добър чуждестранен филм и очевидно така предсказа дългото и плодотворно сътрудничество с писателя Бохумил Храбал. По негови творби Иржи Менцел създаде и филмите “Чучулиги на конец” (той беше пуснат за разпространение едва след 1989 г.), “Подстригване”, “Празници на кокичетата”, подготвяше и заснемане на романа “Аз обслужвах английския крал”. Важна страница в творческия му път е сътрудничеството с пражкия театър “Чинохерни клуб”, в който се среща с драматурга Вацлав Хавел. С изявите си там Менцел остави незаличими спомени у зрителите като режисьор и актьор, създал много прочути постановки (“Мандрагора”, “Пансион за ергени”, “И тримата вътре” и др.). В настоящия момент освен на пражките сцени (с “Дивадло без забрадли”) или във Винохрадския театър, той режисира и се изявява из цялата Чешка република. Често получава покани за сътрудничество в много европейски страни.
   - Иржи, макар да сте достатъчно популярен в България, бих искал да Ви помоля в началото да кажете няколко думи за себе си, как Вие гледате на Вашия живот и творчество?
   - Не обичам да се самосъзерцавам, но мога да кажа, че изкарах матурата, отметнах и Кинофакултета на Академията за изящни изкуства и бях назначен в киностудия “Барандов”. Там работих като режисьор до 1990 г. Разбира се, отбих и двегодишна военна служба. Много съм горд, че никога не бях повишен и се върнах като редник в цивилния живот. Веднага след войниклъка на практика наред със заснемането на филми започнах да правя театър у нас и в чужбина, но от време на време играех в някой филм. Играех и в театъра, но предимно в пиеси, които аз режисирах. В повечето случаи, когато някой се разболееше, го замествах. За моите постановки в чужбина някак си е научил Рашко Младенов и преди три или четири години ме покани да направя нещо в неговия театър. След премиерата нашето сътрудничество продължи, така че вече режисирах четири пиеси у вас, а сега през есента ще поставя пета и шеста.
   - Кога всъщност решихте да се занимавате с кино и театър, и какви представи имахте за тях като момче? Спомням си, от едно Ваше интервю, че сте имали литературни изяви още в училище и че своите работи сте изпращали във вестник “Пионерски новини”?
   - Най-напред исках да стана журналист, но след като вече не бях пионерче и започнах да чета вестниците за възрастни, престана да ми харесва този вид писане, защото май много не ми се удаваше, пък и се влюбих в театъра. Първоначално исках да се занимавам с театър, но не ме приеха в Театралната академия, а в Кинофакултета. Така че вместо театрал станах кинаджия и правя театър по-скоро като хоби.
   - Кой най-много Ви помогна или Ви оказа най-голямо влияние в началото на Вашата творческа кариера?
   - Беше голямо щастие, че имах за свои учител проф. Отакар Вавра. Следях работата на Отомар Крейча, а първата си самостоятелна изява като режисьор получих в “Чинохерни клуб”, чийто актьорски състав беше от мои връстници. Те също ме научиха на много неща.
   - Вие заснехте редица филми - от наградения с “Оскар” “Строго охранявани влакове” до “почти оскаровия” “Селце мое, централно”. Чешките зрители, както и българските, винаги с удоволствие се връщат към тях. Един приятел шотландец смята, че “Капризно лято” е най-хубавият филм на всички времена. Имате поклонници из целия свят. Защо сега предпочитате театъра пред киното, още повече че като кинотворец пожънахте големи успехи?
   - Не зная. Малко глупаво е да се казва, но аз нямам особено голямо доверие в себе си, не умея да отстоявам своето и не мога предварително да говоря със самочувствие за нещата, които правя. Именно това днес не се котира. Сега, ако човек иска да прави филм, трябва сам да си извоюва нишата и парите.
   - Това означава ли, че никога няма да се върнете към киното?
   - Може би някога пак ще стигна до него, но сега ми липсва импулс, мотив или причина, които да ме стимулират. Радвам се, че моите филми се харесват, но докато не съм сигурен, че могат да се харесат и следващите, по-добре е да не се заемам с тях.
   - Вашите адаптации най-добре улавят духа на творбите на Храбал. С какво Ви е близък той? В творчески и в личен план.
   - Не зная. Обичам го. Виждам в него наследник на добрите традиции на чешката литература. Той беше много трезв човек и съумяваше да гледа на нещата с реален, а не с илюзорен поглед, не прикриваше горчивините, но съумя да ги изрази с любов. Това страшно много ми харесваше в него.
   - Какво трябва да се случи, та още веднъж да се опитате да получите авторските права за филмирането на “Обслужвах английския крал”?
   - Няма да правя опит за нищо. Още повече че притежателите на правата са много надути.
   - В колко страни сте бил гост-режисьор?
   - О, те са много. От Франция до Скандинавия. В Норвегия, Финландия, Швеция, Унгария, Хърватска, Швейцария, Германия, Западен Берлин. Само в Словакия още не съм режисирал. Не зная защо.
   - Голяма ли е разликата, да речем, между скандинавския и балканския театър?
   - Ще кажа, че в Скандинавия гримьорните и тоалетните са по-чисти, но това не е същественото.
   - Какво Ви привлича, за да си сътрудничите постоянно със Софийския Сатиричен театър?
   - Рашко Младенов ме запозна с хора, с които е истинска радост да работиш, така че заради тях с удоволствие идвам отново.
   - Има ли някаква съществена разлика между работата в България и чешката практика?
   - Мисля, че не. Актьорите по целия свят са еднакви.
   - Имате ли представа за сегашното състояние на българския театър и за неговото място в съвременна театрална Европа?
   - Не, но ако това ще ви успокои, аз нямам представа и за чешкия театър.
   - До каква степен българският и чешкият театър са засегнати от глобализацията на репертоара? Имате ли впечатление, че подбиването на вкуса на зрителите е световна тенденция днес?
   - Не съм забелязал да има някакво подбиване на вкуса на зрителите. Но виждам, че из целия свят се поставят пиеси, които никой не посещава. Те се играят в спонсорирани театри, а в комерсиалните пък се хвърлят на неща под средното равнище ­ само към звезди и касови парчета. Бих казал дори, че там се проявява и лош вкус. На мен ми липсва нормалният театър - онзи, който се стремя да правя - театър за хората. А те не пропускат нищо, което не е написано и не е направено с омраза към човечеството, каквато е част от модерната съвременна световна драматургия. Аз просто не я приемам.
   - До каква степен театърът, киното или изобщо изкуството може да способства или да възпрепятства процеса на европейската интеграция? И изобщо - Вие самият еврооптимист или евроскептик сте?
   - Когато човек се обърне назад и види какво беше преди десет, сто или преди петстотин години, забелязва някакво развитие. Техниката, която ни заобикаля, видимо заличава границите, търговията и всякакъв вид производство допринасят границите да загубят значението си, така че волю-неволю границите бавничко ще се размиват.
   - Смятате ли, че някога ще дойде време, когато европейският гражданин ще може да прескочи до Виена или до София само за да види или да чуе някоя знаменита постановка на Вердиева опера или на пиеса на Шекспир?
   - Ако има пари за това, положително. Мисля, че се случва и сега. Въпросът винаги опира до парите.
   - Успявате ли при посещенията си в България да, вникнете в обикновения живот и ако да какво от него Ви харесва и какво не?
   - Харесват ми българите. Те са весели хора. Не ми харесва, че пушат. Може би само децата в количките не пушат. Смятам, че това е израз на изостаналост.
   - Преди време украсихте дома си със скулптурата на “Оскар”-а. През юли т. г. на Карловарския кинофестивал получихте награда за цялостно творчество. Какво означават за Вас различните награди, кои от тях цените най-много и кои вече сте забравили?
   - Наградите далеч не са толкова важни, колкото филмите. Когато се обърнете назад и запрелиствате различни каталози, ще констатирате, че с много награди са били удостоени филми, които отдавна сте забравили, а с удоволствие гледате филми, които не са се стремили към никаква награда. Наградите са нещо добро като реклама за филмите и защото могат да насочат интереса към тези филми, но сами по себе си са въпрос на определени политически и културни влияния. Добре е да се получават награди, но човек не трябва да се побърква от това. (Бел. авт.: Когато напусках мансардната квартира се убедих, че Иржи Менцел не е позьор - повечето от неговите ценни трофеи бяха на тавана сред оставените там неизползвани предмети, а дипломите пък висяха по стените на тоалетната.)
   - Смятам, че е преждевременна наградата Ви за цялостно творчество с оглед на Вашата кондиция, ентусиазъм и възраст. Спомням си, че Властимил Бродски при подобен случай изрази учудването си с думите, че неговият живот още не е извървян докрай. Какво ще правите с останалата част от живота си - вярвам, че Ви предстои още немалък дял от него?
   - Аз вече получих награди за цялостно творчество в Сан Франциско, в Италия, в Македония, ще получа и други. Бих казал, че колкото по-малко прави човек, толкова е по-прочут. Това много не ме вълнува. Аз с удоволствие бих живял и в бъдеще като порядъчен човек.
   - Какво бихте желали да кажете на читателите на списание “Европа 2001”?
   - Обичам умните хора.
Интервю на
Алеш Бенда

Превод от чешки
Виолета Мицева
горе