архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
АРТ стр.40, бр.5, година X, 2003г.
ЧЕШКАТА ВРЪЗКА НА УИКЕДА
Ивайло Кицов
главен редактор на сп. “Ритъм”
   Те закъсняват за срещата, както винаги. Не знам колко момчета от групата да чакам на жегясалия от циганското лято ъгъл, но съм сигурен, че колкото повече, толкова по-добре: предстои, значи, да дегустирам една, две, три ­ до шест, колкото е общият брой на “Уикеда”, трогателни истории с широка извинителна усмивка ­ все от последния час... И ще се смея, независимо от настроението, което сутринта е посадила у мен. Детайлно познавам ударното ядро на бандата ­ Ерол Ибрахимов (фронтмен, басист и текстописец) и Росен Григоров (солокитара), който, освен приятел и събутилник, беше саундмейкър на предаването “Блус до дъно” почти до миналата година. Водехме го двамата, иначе спомнено. В студиото на Радио “Експрес” имах възможността ­ и удоволствието! ­ да съм един от първите, посветени в онези хитове, чието ска/пост-пънк/хардкор звучене и светкавично разсейващо се чувство за хумор в римите прочуха “Уикеда”: “СКАнархия”, “Уиски с фъстъци”, “Обичам” (от саундтрака “Пансион за кучета”), “Мари-анна”, “Спомени”, “Пинокио”, “Иван” ­ в ред, обратен на изтеклите години. Е, и “Ние двамата с Боби пием кафе”, естествено ­ за с(т)илно ве-нулево към музикалните висини в края на миналия век. 1998-а. След пет години и четири диска на “Уикеда” по-късно съм готов да заложа професионалното си достойнство: истинският артист ­ в което и да е изкуство - не се изхабява. Просто трябва да има работа за неговия нож ­ проблем (все едно ­ личен, обществен или пък препечената им комбинация) за опериране, празна глава за отрязване, масло (но не, само не и маргарин!) за намазване върху онази филия, с която пирува душата. Притежавам не глупостта, а таланта да вярвам, че с истинския ценител на българската музика отдавна сме си стиснали ръцете: “Уикеда” са такава група. Те умеят да плуват между пластовете на хронотопа, така че да не изневеряват на собствената си муза. Но и да не зациклят, притиснати в ребрата от гребените на вълните на интровертните бързеи.
   “Революция, Затова, защото, Най-доброто, Осъзнай се класово” (прокашлям се ритуално аз наум) ­ писал съм и съм говорил за тези проекти на “Уикеда” толкова пъти, колкото кафета ­ със или без Боби - вероятно не сте изпили за последния сезон. Ама и този път ­ предвкусвам - има какво ново да кажа. Тъй като около сърцатите музиканти винаги се случва нещо. Ако ли не, те самите възбуждат събития. Последното от тях е тазгодишният им десант в Чехия. Където, сигурен съм, са скочили, без да събират остатъците от достойнството, че са българи. За тези разсъждения ме пали не фактът, че с групарите се търсим в Деня на независимостта у нас: в календара на всеки народ има подобна дата, един Фердинанд... А защото природното състояние на “Уикеда” е да са независими ­ винаги, навсякъде... Хайде де, приканвам ги мислено, хайде, елате: тук и сега, да отвържете дрънчащата тенекия!
   Пръв е Росен. Пристига от Божурище. “Ремонт на магистралата, човече, маршрутката мина “отгоре”.
   Следващият...я, Сашо е ново лице?! “Свежо попълнение ­ свири на цугтромбон. Син е на Жоро Борисов, от “Динамит брас бенд”, разяснява съзаклятнически Росен, докато последното чедо в групата заема стойка партер на клек-шопа и си “казва” кутия “Лъки страйк”.
   Последен, но в толеранса, е Ерол: “От летището съм, брат ми се връща в Щатите, но за два месеца отпуска в България продължи да смята, че 14.30 е по-близо до 15, отколото до 14 часа”, очите на фронтмена се усмихват право към мен, вместо да фиксират интимните радости наоколо (мацка - изкусителна, пола - къса, мелодия на страстта ­ абе, все в женски род), сръгващи малкия мозък на всеки истински мъж и честно: вкарващи в сериозни затруднения светофара на хормоните.
   Кафе!, авансово отсича сплотеният ни тим. Консенсусът обаче се оказва крехък. Защото минути по-късно пръстите щракат за бира. Пилзен е отлична изходна точка. Да развържем лафа.
   Ерол: В един страхотен замък до тоя град свирихме най-много, и в Усти над Лабем - близо два часа.
   - Кои други чешки градове бяха в афиша ви от края на август до началото на септември? Пропускаме Германия и Унгария, където през последните три години забивате традиционно. Сърбия, Хърватско, Словакия...нали в центъра на сегашния ни разговор е Чехия.
   Ерол: Свирихме в Микулов, Литомержице (замисля се), Смрзовка ...
   Росен: Още ­ в Костелец над Черними леси, Прага ­ разбира се...
   Сашо: Половината лято го изкарахме в съседство.
   Как се озовахте там?
   Ерол: Миналата година, докато бяхме в Унгария на фестивала “Пепси Сигет” (тогава подгряваха за Кюър ­ бел. моя ­ И.К.), ни забеляза Мурад Литим ­ алжирски французин или обратно, който живее в Чехия и се занимава с турмениджмънт - той ни покани да свирим, при това не еднократно.
   Репертоарът?
   Р.: Ами своеобразен the best от нашите 3 диска. От сборния, с четирите нови парчета, не сме правили, щото тогава барабанистите ни бяха други. Но избирахме от 40 парчета... за час, час и половина програма, както дойде.
   Като ви зная душиците, пробвали сте и някое ново парче, нали?
   Е.: (смее се): Ми да...
   Какво?
   Е.: “Ми да” ­ така го кръщавам сега новото ни парче, опитахме го навсякъде в Чехия, а публиката го прие безрезервно. Тя е отличен критик, който се интересува не от това дали песента е от първия, втория или седмия ти албум, а дали е добра.
   Р.: Да, то така ще го кръстим парчето. “Ahoe”... Нали така беше на чешки, ами да?
   Е.: Ами да. Май (усмивка).
   Къде ви хрумна новата песен?
   Е.: В Германия, преди концертите в Чехия. Идеята дойде от един стар наш риф, докато усвоявахме 5-дневна пауза в Берлин ­ на консерви и цигари в апартамента на Явор, който уреди турнето ни там.
   Хедлайнъри? Много ви е пораснала работата.
   Р.: Е, не чак. На някои от местата бяхме с чешки и една френска, пардон ­ баска! ­ група.
   Е.: Скънк, са банда, която свири тежка ска с брас ­ като нас, прави хардкор, има пънк- и хеви метъл забежки. През август пък бяхме заедно с “Хайдамаки”, украински бенд, който омесва яко ска с етномотиви. На една сцена излизахме и с чешките легенди “Сто Свиржат” ­ ветерани на 20 години. Убийствен купон... Получи се, въпреки че всеки пее на собствения си език. Е, нашите парчета бяха 80 процента български ­ другото ­ кавъри на английски, но езикът на музиката е изразителен...
   Р.: “Иванчо” е на български, но и нашите домакини имаха такова парче, а пък и направиха адски яко “Скорпиънс”, онова парче ­ “Плаче старата върба” (припява), само дето тая музика, от колоните, ми пречи сега да си спомня как точно се казваше.
   Очевидно не само работа сте свършили, но и сте се забавлявали.
   Е.: О, да, но при нас винаги е така ­ свикнали сме работата ни да е купон и обратното. Изкарахме славно в Чехия, там атмосферата е особено артистична, топла такава. Хората са добре облечени, стандартът е висок, има много клубове ­ при това добре посетени! - и широко поле за изява, Сто на ръка вкусната бира...
   Р.: Но и екшън имаше, защото ние бяхме типични пътници: от едно място на друго свирим, после, хайде, веднага към трета сцена... изкарвахме почти по 20 часа в буса, нашия приятел. Впрочем те бяха три ­ фолцваген, форд, а накрая ­ рено, модел 79-а година... Съсипахме се по магистралите, абе, смятай, за 6-7 пътувания това лято сме минали 20 000 километра...
   Е.: (смее се): На 150 килограма консерви... Той, Росен, беше нашият шофьор, турмениджър, счетоводител, майстор на кафе ­ откраднахме си пластмасови чаши за “Бакарди”, в които забъркваше студено нескафе... И артелчик беше (пак се смее, още по-високо), даже отварачка не беше забравил да вземе.
   А ваши дискове, които да продавате на входа?
   Е.: Да, имаше, нали това ни бяха парите за бензина, щото ей тоя (сочи Росен), скапа газовата уредба още в началото. Даже дисковете не стигнаха за последните ни две свирки. А на словашката митница имаше такова: “К’ви сте вие, бе, музиканти ли?” И аз излизам с кухарката от буса да свиря “Джипси Кингс”. (Пауза, остро мълчание. После ­ тихичко концентриран смях.) “Куандо-се-мала-долоре” (тананика).
   Р.: Пан Валентино (тромпетистът Сандо Валентинов, другият новак в “Уикеда” ­ бел. ­ И. К.) пък духа на сръбската митница ­ по същите причини.
   Е.: Голяма атракция е той! Има си коронен концертен пиниз ­ по време на солото в “Спомени” тръгва из публиката да й свири на ухо. Като на нашенска сватба. А чехите викат: “Това е вашият най-важен член, дръжте го винаги изваден.” (Всеобщ кикот, сервитьорката, аха, да изпусне пепелника.)
   Не ви питам за чехкините, ама как заздравихте дружбата, не подписахте ли някакъв договор?
   Р.: Конкретен договор не, ама благодарение на баската група ще влезем с парчето “Спомени” в компилация от поредицата United Colors Of Sky. Имаме разговори с няколко чешки компании за индимузика, та да видим. Иначе и догодина ще свирим пак в Чехия, защото ни харесаха ­ и публиката, и няколко важни мениджъри, така че отсега имаме оферти. Там няма значение колко си известен и откъде си ­ щом свириш добре и можеш да ги забавляваш, искат те.
   Как се чувствате в България непосредствено след последния си гиг там?
   Е.: По-сплотени от всякога. Двете ни нови момчета са железни! Изводът? Че не трябва да се отказваме, щото имаше и такива нерадостни мисли на границата, докато сърбахме гулаш... Но те си останаха там...
   Р.: Осъществихме контакт с друга публика, усетихме, че можем да влияем на хората на живо, което е много трудно. В студиото е иначе: казваш си, абе, ще му ударим една боя на парчето или ще го оправим с тапетите. (Смее се.)
   Е.: След Чехия сме пълни с нова енергия. Ще направим нови песни, следващ албум... Защото той е заявката ти да свириш по световните сцени: пращаш го и ако те одобрят, заминаваш.
   Най-важното от чешката връзка на “Уикеда”?
   Е.: Най-важното от чешката връзка на “Уикеда” е, че си вързахме гащите. За догодина.
горе