архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
АРТ стр.38, бр.5, година X, 2003г.
“АРХАНГЕЛ МИХАИЛ” ОТ ГЕОРГИ МАРКОВ: КЛЮЧ И ИЗКЛЮЧЕНИЕ В СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ТЕАТЪР
Цветанка Еленкова
1929 - 1978
   “Има нещо дълбоко порочно и подло в това да смятаме за враг всеки, който не мисли като нас. Знам, че често пъти човек остава сам в позициите си, които отстоява, но толкова по-великолепно е, когато другите дойдат при нас чрез собственото си убеждение, а не защото са принудени...”

   Георги Марков


   Пиесата “Архангел Михаил”1 от Георги Марков имаше премиера на 17.12.2002 г. в Ловешкия драматичен театър. През миналогодишния театрален сезон се играеше и в Драматичен театър “Сълза и смях”. Това е последната поставена засега пиеса от известния писател на наша сцена, последната в творческата му биография. “Неговата лебедова песен”, по думите на режисьора Васил Василев. И последното представление, което аз самата успях да посетя от програмата на столичните театри. Твърде много последни неща, като се има предвид, че основните теми в пиесата са точно обратните - тези за началата във всеки от нас, в света ­ за доброто и злото, за професията и личността, за движението и статичността, за перпетуум-мобиле на живота, който се поддържа чрез едно постоянно преливане на темите една в друга, предопределени от избора (и невинаги от личния избор). Подобно на Архангел Михаил ­ на неговата святост, която отнема живота и неговият вечен живот, който връща светостта. Подобно на кръга в историята ­ виенско колело, което издига едните на върха, задържа ги там, сетне ги сваля на мястото на онези, които вече са горе.
   “Архангел Михаил” е пиеса, която постоянно уравновесява екзистенциалното с трансцеденталното и обратно, показвайки ги като двете страни на кръга. Който може да бъде и богомилски, и будистки, и известният ин-ян с неизменната вълна на движението между тях. Постоянното движение по пътеки в кръга на сцената, което представлява и излаз, и затвор. “Това не е типична драматургия, защото в нея няма събитие. ­ Споделя актьорът Веселин Мезеклиев. ­ Тя е екзистенциална драматургия. Но ние успяхме да намерим образа на статичния текст чрез действието, което от професионална гледна точка наричаме театър.”
   Главните действащи лица са двама ­ полицаят и докторът. Епохата, в която се развива действието, е разделна на власти ­ партизаните и полицията. Изборът също е двоен ­ между професията и личността. Пространството се състои от две части ­ гората и селото, в по-тесен кръг ­ гората, която може да е черна или червена (с всичките символики на тези цветове, конкретни за времето си, и липсата на разлика между тях). Движението, и то е двояко ­ съществува постоянно разменяне на ролите между героите полицаят бута доктора, или докторът носи полицая. Единият е зависим от другия, сетне нещата се преобръщат. Полицаят не пуска доктора да тръгне, докторът се пуска от полицая. Целият смисъл е изграден върху един бинарен код, който разширява цифровите стойности до безкрайност. Тръгва се от делението на клетката на две и се стига до безкрайността, наречена живот. В човешкия еквивалент, във Вселенския. До необятното деление на клетката, на пиесата на нива и поднива. “Това е един текст, писан преди повече от 30 години, но ако погледнем съвременните текстове, те не носят и 1/3 от неговия заряд. Защото той носи философия, която може да се превърне в театрална метафора. Той е като перпетуумобиле на живота, в който всеки открива своя пласт.”, обяснява Венцеслав Кисьов.
   Тоест главни действащи лица могат да бъдат и днешните властимащи ­ униформените, независимо дали политици, бизнесмени, мутри или службите към тях; главни действащи лица могат да бъдат и днешните доктори на обществото ­ колкото и малко да са те, колкото и мизерен да е животът им, поне изборът им остава ­ да творят добро, да освободят първите от себе си. След като са върнали живота им. Дори осъзнавайки, че те им го отнемат ­ всеки ден. Пространството, наречено гора, го има и в днешното тежко време - в проблемите на всеки човек и възможността да полудее или да се спаси, да остане в лабиринта или да го превърне в меандър. Това е движението по хоризонтала из безбройните пътечки на шанса, който си даваме, който ни дават, и по вертикала ­ на еднообразната смяна, прозряна от писателя Георги Марков ­ заради което можем да го наречем вече и пророк на нашето време. “Ония горе ­ това са неосъществените още тия долу! Всичко е, докато дойдат долу. ... Моят шеф и онзи другият горе, който дори не е твоят, са наистина едно и също. И ако един ден стане промяна, то ще бъде за да няма никаква промяна!” (Из “Архангел Михаил”)
   Промяната, намерена като непромяна, и обратно, както и многопластовостта, изразена линейно, са двете най-големи достойнства на постановката, която постига пълен синхрон с текста на автора. Или както твърди Венцеслав Кисьов: “Това е, когато пулсът на сърцето ти стане едно с идеята на текста.” “Или ­ допълва го Веселин Мезеклиев ­ като триенето на острите камъни, които се изглаждат и започват да мелят брашно, докато има кой да налива зърно.”
   Зърното е драматургията, камъните, които мелят ­ постановката, публиката идва за брашното. “Търсенето на сценографско решение беше много трудно (думи на художничката Надя Василева). Защото текста е несъбитиен. Наложи се сценографията да бъде по-скоро паспарту на текста, където светлината оказва огромно концептуално значение. Тя събужда зрителската асоциация и тази мъртва гора, за която Марков говори, оживява. Върху нея се проектира цялата пиеса. Цялото съзнание на човека.”
   Гората е решена чрез опъването на ластици по вертикала в полукръг, които винаги стоят в своята приглушена светлина, с изключение на един кратък момент ­ сънят за Архангел Михаил, белият ангел с черни крила, черният ангел с бели крила - когато цялата гора почервенява. Светлината на червено и бяло също символизира делението на два свята ­ на огъня, и на мира. Изчистеният декор присъства достатъчно силно със своята идея ­ агресивността на неговата разпънатост и вертикалност, и мекотата на материята, от която е направен; от друга страна ­ накъсаността му като решетка на затвор и едновременно с това визията му на излаз - между всяко едно парче. Сцената, която се върти, е кръгла, декорът - елипса, както Богът е завършен, но този свят ­ не. Той е част от Бога, който вещае неговата завършеност един ден. Костюмите са решени традиционно в характерното за времето и принадлежността към определени социални групи облекло, не са стилизирани. И именно този факт уравновесява стилизацията на сценографското решение. Актьорите постоянно преливат между една мекота на образите, на играта и нейната противоположност - остротата, между по-дългите паузи или задъхването.
   Всичко е в синхрон на сцената, и между нея и текста. Една постановка, която постига своята мяра, и мярата, подсказана от автора. “Пиесата ми допадна най-вече с това, че ми даваше възможност да мисля. Провокираше ме. Оттам насетне започнахме да редим пъзела ­ първо с Надя, с която обмисляхме как да изградим оптималното решение като сценография. Сетне с актьорите, които за мен са единствените за тези роли. Пътеките са нашия принос.” ­ разказва за първите стъпки към осъществяването на този проект режисьорът.
   Мисля си колко много и различни са пътеките, които стоят днес пред българския театър и как една-единствена едноактна пиеса може с един жест да начертае кръг от онези върху дърветата в горите, за да не се изгуби поелият между тях. Единственият кръг, който реабилитира истински един автор ­ неговото творчество, и театъра като изкуство ­ идентификацията с темата. Защото според единодушното мнение на екипа, допринесъл за това представление ­ изключение, но и ключ ­ ако има криза в театъра, то тя се дължи на криза в текста. Национален театър без национална драматургия няма. Не може всичко в културния живот да бъде шоу. Доказва го и публиката, и реакцията на журналистите, и критиката веднага след първите представления: “Най-сетне един сериозен текст. Стига евтини забавления.”
   Защото от брашното се прави хлябът.
горе