архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
АРТ стр.50, бр.4, година XII, 2005г.
Шведска тройка
Ивайло Кицов

Ингви
   Много лесно ще напиша този текст. Тъй като съвсем скоро, преди да го обещая, се случи така, че вече бях готов с познания за научен труд, посветен на съвременната шведска музика. Просто съдбата пожела гръмотевично (още по-лошо - публично) да изгубя един бас. Добре, де - приятно посръбнал глас ми се тросна по джиесема - тук сме се събрали сега и не можем да докараме повече от три шведски банди - АББА, “Юръп” и “Роксет”, за други сещаш ли се? “Как”, подскачам аз и изстрелвам: “Ейс Ъф Бейс”, те май бяха оттам, “Опет” и - закъде без любимата Нина Першон от “Kардиганс”, не ги ли гледахте и у нас, на раздаването на наградите на ММ преди 2 години, ами горещите “Дъ Хайвс”?!” “Абе има и други!” “Ми, няма!” Има-няма - има-няма...” Сигурен ли си? Ха на бас - за една бутилка!”
   Не “Stella Artois”. Беше “Ballantine’s”. И я изпиха без мен маймуните.
   Пък колко много и колко важни групи и изпълнители, оказаха се, са made in Швеция. Нещо повече - всички, или поне по-голямата част ги познаваме отлично, но не вдяваме веднага. Защото славата им отдавна е международна и някакси ги припознава предимно по световните класации и аеродруми, а не само на Arlanda.
   Сега в импровизираната шведска тройка на равна нога се включват поп, рок и метъл. Да преговорим по-значимите...

ПОП



   В началото на всичко бяха, разбира се, АББА. Бяха и си остават една от малкото групи, заради които поп не е в речника на мръсните думи. Днес, над 30 години след началото, и над 20 след края, Бени Андершон, Бьорн Улвеус, Агнета Фелдског и Ани-Фрид Лингстад продължават да вълнуват със семплите си, изключително фонични и позитивни мелодии. Едва с няколко албума в своята дискография те изградиха такава плътна фенбаза, за която артисти с половинвековна кариера зад гърба си само биха мечтали. Често можеш да се натъкнеш - и в България, и по света - на гледка, в която участват баба, мама и внуче, които с еднакво удоволствие блажено мърдат палци на краката край някой басейн, в съпровод на “One Of Us”, “Voulez-Vouz”, “Chirquitita” и “Dancing Queen”, а чисто нашенските мутреси - да си тананикат на излизане от поредния моден бутик “Money Money Money”- Мери, Дани и Сара - тийнвокалистиките на “Ей-Тийнс” отдадоха реверанс на своите сънародници, изтупвайки прахта от митологията и преизпявайки в денс вариант “Mamma Mia”. Такава е и евродиско стъпката, с която “Ейс Ъф Бейс” и чаровната им певица Джени Бергрен минаха през първите места на европейските чартове, като на свой ред проправиха пъртина на проекта Алказар и фронтгърлите Аникафиоре и Тес. Сравнена обаче с мелодиката на АББА, тяхната е като суши без нори и васаби или като коктейл “Маргарита” в малка чаша и без осолени ръбове. Диаметрално различно е положението при “Кардиганс”. Съвсем не бе случаен моменталният успех на петорката, ръководена от Нина Першон и китариста Петер Свенсон. Техният пауърпоп си е чиста глътка култура за масовия вкус, от една страна, от друга - за ценителите на финото изпълнение, залагащо на детайлите. С подобен род бистра линия проби и дуото Роксет - Пер Гесле и Мари Фредериксон. Американците всичко ръгат в графата рок (щото така е по-удобно), в т. ч. и техните албуми, обаче тандемът успя да спечели на своя страна и слушащите рок, и феновете на абсолютния комерс. Браво! Не зная как го направи, но съумя в продължение на 10 години да издава проекти, уж различни един от друг, ала всъщност с общото им лого. “Joyride” (1991) окончателно накара света да им повярва, последният - “Room Service” (2002) му показа, че Пер и Мари не залагат на реставрирани от миналия век свои копия. Швеция изнесе за света, буквално с един замах, и безспорно характерната Нене Чери (иначе Нене Мариан Карлсон) - дъщеря на знаменития джазмен Джон Чери. Тя се разписа с няколко албума, където шармантно миксва поп, рок, реге и ар-енд-би; диско дружката й Мея, която издаде два прилични диска, но после историята я овъргаля в мрак на дивотата; замлъкна - неизвестно докога - и гласът на една от най-чувствените шизофренички изобщо в женската инди музика - Софи Зелмани. Композитор, аранжор, текстописец, тая певица, свиреща от 14-годишна възраст на китара, направо заби в класиката за гневни млади дами с остроумна приказка, изкушени от екзистенциалната ирония с натегнати фройдистки струни, цели 3 проекта: Sophie Zelmani (1996), Precious Burdon (1998) и Sing And Dance (2002). Кадърът се доближава до нейния прозорец... и какво да види вътре?: разни недоносени звезди като Аврил Лавин, Линдзи Лоън и Ашли Симпсън са се самопоканили у Софи. Място, тихо като съдба и също толкова подредено и чисто, както би възкликнал Тери Пратчет. Но с уж тихи навлеци клептомани, подобно булевардна кримка, смея да го допълня аз. Ама така става, щом домакинята хем си познава гостите, хем ги търпи - тези скубли с лековато поведение.

РОК


   В края на 80-те “Юръп” бяха шведското чудо, префучало през класациите като волво - през опаковка от чипс. На самия връх на техните амбиции обаче се намираха не толкова жицата на Джон Норъм, колкото сексапилът на фронтмена Джоуи Темпест - истерично страстен красавец, заточил между 1986 и 1991 в архипелага на безсънието всички, ама всички - без изключение!, мацки с избуяло акне. Джоуи и ко се бараха рокаджии, въпреки че спрямо злобата на метъл сцената, полираните им песни си бяха направо естрада. Все едно обаче за времето си те наистина бяха феноменални и напълниха световните стадиони с репертоар от албумите “The Final Countdown” (1986), “Out Of This World” (1988) и (по-малко) “Prisoners In Paradise” (1991). Впрочем и до днес по нашето Черноморие наквасени рускини танцуват на диско “The Final Countdown” и “Rock The Night”, а на баладата “Carrie” предприемат атака на капана, където морски мъжаги лющят карти, мастика и семки. Може и по света да е така, не ме разбирай погрешно, нищо лошо не искам да кажа, а и не мога: особено когато първа сигнална свири соло...
   И докато “Юръп” цъфнаха на хоризонта, пуснаха няколко фойерверки и с различен успех се разбиха по индивидуални проекти, с вродено величие Ингви Йохан Малмстийн грее на небосклона - вече 25 непрекъснати години. Гениалната китара на маестрото, роден в Стокхолм, издундурка две генерации музиканти постингвисти и бе сред корифеите, които превърнаха този инструмент в символ на хеви рока, в негово основно изразно средство. От първите си тави - “Yngwie Malmsteen’s Rising Force” (1984), “Trilogy” (1986) и “Odyssey” (1988), до чисто новия му диск “Unleash The Fury” (2005), пиротехникът на струните не се отказва от голямото предизвикателство да намери мярката между китарно ориентирания рок и чистата класика. Повлиян с еднаква сила от Джими Хендрикс и Ричи Блекмор - първата струна на “Рейнбоу”, но и от Бах и Паганини, Ингви бродира опусите си с неповторими пръсти, шантаво въображение и барокова пищност. Неговата екстремност на чувствата е смущаващо правдоподобна и когато бомбардира с рок рифове, и когато разгалва неокласиката. Видяхме го и в България преди няколко години - подкрепен с чудесния вокалист Марк Боулс. В новия му албум пък се подвизава гласът на Дуги Уайт (екс Рейнбоу и Корнърстоун). Инструменталните изпълнения обаче са вихърът на Малмстийн. Внимателното слушане на “Concerto Suite For Electric Guitar And Orchestra In E Flat Minor”, Opus 1, записан с Чешката филхармония, и “Concerto Suite For Electric Guitar”, представящ младите филхармоници на Япония, обезличностява поне половината китарни продукции от последните десетина години. Като ги правят да изглеждат посветени на никого.
   Шведски са и горещите дендита “Дъ Хайвс” - всичките костюмари и с очи с цвят на цигарена пепел. Петорката, сформирана във Фагерста, която огърмя света с “Walk Idiot Walk” (сингъл от третото им дългосвирещо отроче - “Tyrranosaurus Hives”), е от кохортата на нахъсаните младоци. Бандите с The в началото (“Дъ Трилс”, “Дъ Килърс”, “Дъ Фючърхедс”, “Дъ Вайнс”, “Дъ Либъртайнс”), които захванаха поредното ревюционизиране на типично английския китарен инди саунд. Но със собствен танц около неговата истина. Самите Ноел Галахър от “Оейсис” и Кортни Лав - вдовицата на Кърт Кобейн, покойния фронт на “Нирвана”, се кълнат в “Дъ Хайвс”. По-важното обаче е, че го правят феновете, гласувайки с портфейлите си пред билетните каси за шоутата на своите фаворити.

МЕТЪЛ



   Шведска стомана - ето това е абсолютната емблема за сцената на твърдия рок по онези географски ширини. Излята като своеобразна алтернатива на американските металяги (от Меката в Тамба Бей, Флорида), които са се поддали на звяра у себе си, резачката на десетки банди разнесе по света славата на безпардонния саунд на цяла школа, закърмена с нордическа мистика, мрачна поезия и смразяващи вените скандинавски саги. За разлика от праволинейните щатски металурзи, чиято естетика е населена със същества на нощта, дебнещи в сенките с жажда за кръв, шведските групари превръщат битките - с бойците на лошите бандюги, но и със себе си, в интимна емоция, правят юношеска героизация на темите на възрастни. А сюжетите им се возят в сънища, първа класа. Идентичността им е сякаш извънзмена. Тяхното звучене е по-пищно, оркестрирано, многопластово, по-прогресивно, въпреки коравия прибой на рифовете и вокалите. Примерите банди, които са си свършили работата за повече от похвално, са повече от... много. Те разчленяват общото направление метъла на доста малки и палави метълчета, всяко от които само си е господар. Нооооооо по ред на номерата. Не, по-добре отзад напред - с най-новото попълнение на прогресив дет метъла - Отеп. Стокхолмските соколи пробиха още през 1991 с “Blackwater Park”, а тази година, още по-технологично сръчни, стовариха “Ghost Reviers”. В същата лига е и групата на Ола Линдгрен - соло струна и вокал, Грейв. В редиците на харизматичните дет метъл проекти, упорито дълбаещи в дебрите на човешкото подсъзнание, с шут са влезли “Хипокриси” и “Ънлийшд”. Начело на първите е мрачният мозък Питър Татгрен - композиртор, продуцент и саунд дизайнер, чиято странична формация “Пейн” се преоткри в звуков сайънс фикшън, миксвайки електроника и корав рок. Индъстриъл му викат. Съвсем наскоро “Хипокриси” пуснаха своя пореден диск, точно назован “Virus”. Викингите “Ънлийшд” работят по нови парчета, наследили побратимите си от “Sworn Allegiance” (2004).
   Куортън Батъри персонифицира натуралния блек метъл. Батъри е едноличен проект на Томас “Куортън” Форсберг: митична фигура не само за финската сцена, а и въобще за метъла в международен аспект. Още от форсмажорния старт и заглавния дебют през 1984, Куортън експериментира с цепещ саунд, примесвайки го с хорове, страховити клавири, кристални вокали и барабанни партии, които се плискат като вълни по фиорда на въображението. Песента на океана, птиците и вятърът артистично се прераждат в неговите магнус опуси. Присъствието на природата е осезаемо и в плейлистата на Териън - едни от най-важните музиканти, кръстосващи метъла с опера, дълги симфонични абзаци и фолклорни мотиви. При това - избягвайки локвите на самоповторението. Автентичният хеви метъл иде от “Хамърфол”, “Мешуга” са героите на сайбър траша, а модерният метъл се кове от “Ин Флеймс”. Сойлуърк и Дарк Транкуилити са техните наследници, но те залагат повече на мелодичния дет метъл. Легендарните “Кендълмас” предвождат епик дуум дружината, мелодичният пауър метъл е в ловните територии на “Ноктюрнъл Райтс”, а последната надежда на мелодичния хеви метъл се зове “Дрийм Ъф Ивъл”.
   Нищо страшно обаче няма - из тучния пейзаж на въображението плуват образи в приказки, които ухото може да прочете в реално време. Героите на Астрид Линдгрен, Селма Лагерльоф и Ханс Кристиян Андерсен си търсят нови, по-млади другарчета...
горе