архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ВИТРИНА стр.44, бр.3, година XIV, 2007г.
Любовни послания от вековете
Красин Химирски
Не ми отмествайте този камък. В него са очите ми, с които и по-нататък ще гледам звездите и Сипара.Надпис върху надгробен богомилски камък.

   От дън вековни лесове, от зеления губер на високи бърда, от поднебесната синева на скалисти планини изничат чудновати изваяния, покрити с горски мъх и лишей. Свидетели на древна цивилизация, те наподобяват миниатюрни каменни къщурки без прозорци и врати. От тях изничат душите на забравени образи, обитавали някога тези места.

   Застанете ли пред странните изваяния и се запитате какво е това, ще чуете как днешните балканджии, както и древните богомили, ги наричат с хубавите български думи “белег” или “знак”, “камен” или с непознатата босненско-херцеговинска дума “стечак”.

   Сивите недостъпни изваяния оживяват, зърнете ли релефни изображения върху тях. Върху вертикалните стени на паралелопипедите се тълпят жизнерадостни люде от минал живот. Юнагачи с вдигнати разперени десници възторжено ви приветстват. Ловци, въоръжени със стрели и алебарди, гонят елени и глигани из гъстите гори. Трудолюбиви хора събират щедрите плодове на природата и на неуморните си грижи: наляти със слънце гроздове, сочни ябълки и круши. Пременени планинци, отдали се на радостта от живота, вият самодивски хора и кръшни ръченици и се реят из зелените простори.

   А когато сред мъха и лишея “знаците” проговарят с родни кирилски слова, разбирате, че сте попаднали на каменни послания - един позабравен епистоларен жанр. И мигом се сприятелявате с тези непознати души, неволно ставате техен изповедник. Мълчали дълги и глухи столетия, те се радват на срещата с близко същество, надпреварват се да ви изкажат насъбралото се в душите им. Не ги корете за доверчивостта им, не ги прекъсвайте! Срещата с тях ще ви се услади, ще ви достави удоволствие, каквото рядко можете да изпитате в днешния забързан, объркан и жесток свят.

   Вслушайте се в мелодията на старинните славянски имена: Аста, Сипара, Косара, Калия, Богдан, Станац, Дидодраг. Чуйте техните послания.

   Средновековните богомили и богомилки са земни люде. Те не бягат от земните радости, не се поддават на проповедите и обещанията на духовните водачи. Не търсят райско щастие в отвъдния свят, а живеят пълнокръвен живот тук, на земята.

   Женските характери от онази отминала епоха са силни и своенравни. Те познават любовта и не се срамуват от нея. Напомнят за Самуиловата щерка Косара, която, водена от състрадание, измолила освобождаване на пленения черногорски княз Владислав и станала негова жена.

   В каменните послания долавяме поетиката на традиционните босненски “севдалинки” и нашите народни песни.

   Каменен надпис от “лето 1422, когато се радваха сретните”, споделя печалната съдба на младата щерка на Богдан Злоушиц - Аста. Напускайки земния свят в утрото на своята младост, тя се обръща към своя любим:

   Асе /тук/ лежи Аста, щерка на Богдан Злоушиц, а не ми се лежи.

   Как привечер сега с радост бих се разходила с теб из ливадите и бих ти дала онази целувка, която искаше да получиш.

   Та дори и небето да пукне.

   Не бих жалела, нито бих се срамувала.

   Усещаме, че нещо трагично се е случило с любимия момък. В началото на бурния XV в. цветущата по-рано Босна е в упадък. На Балканите вилнеят турските пълчища. Турските нашественици, вече покорили българските и сръбските земи, след кръвопролитни боеве завладяват голяма част от Босна. Обезкръвената балканска държава изпада във васална зависимост и от северния си съсед - католическа Унгария. Влюбеното момиче е покрусено от загубата на любимия момък, паднал в жестока битка. Подобно на Шекспировата Жулиета, тя не може да понесе фаталната раздяла и доброволно напуска този свят. Но в предсмъртния миг Аста намира сили да отправи призив към връстниците си и към нас, изпълен с жизнен оптимизъм и изстрадана мъдрост:

   Нека онзи, който не е сторил онова, което аз не направих, да го стори, защото едва сега зная колко тежи на душата неизпълнено обещание.

   Разделяме се с болка с благородната и чиста като планинска роса Аста. Следващата каменна изповед разкрива пред нас силата на чувството и ранимостта на друго благородно сърце. Младият воин Станац от Долна Згошча разказва за случило се трагично събитие през “листопад /ноември/ 1209 лето, месец хубав, но тъжен”. Преодолял множество смъртни опасности, здрав и читав, момъкът се завръща върху крилата на любовта в родния край:

   Не ме убиха седем рани от стрели, копие или (бойна) секира, не ме разкъса горски звяр, не ме погълна речен вир, нито огън или зима заличиха следите ми.

   И точно, когато очаква среща с любимата, радостта му е попарена. Сразява го неочакван удар на съдбата, пред който той се оказва беззащитен.

   Уби ме Сипара, която ми се обеща, а на друг стана жена.

   Той не вижда живот за себе си без любимото същество. В предсмъртния си час воинът великодушно й прощава стореното, но не може да скрие мъката си по осиротялата рожба, плод на тяхната любов:

   Просто да й е всичко, но аз ще сънувам моя син, макар сега да съм сам.

   Героят на любовната драма от Долна Згошча се обръща към онези, които остават след него на белия свят. Той вярва, че духът му ще продължи да живее в каменния “белег”:

   Не ми отмествайте този камък. В него са очите ми, с които и по-нататък ще гледам звездите и Сипара.

   През по-ранната 1167 година, “когато горите бяха пълни с вълци”, света напуска Дидодраг Гояк от херцеговинското селище Радимля. Той се обръща към майка си в духа на народната песен с въпрос, който и днес често си задаваме:

   Защо ме, майко, роди?

   Дали защото тук има повече лъжовно слънчево злато, отколкото сънища, повече вятър, отколкото добри речи, повече празнота от любов, повече лъжа, отколкото истина, повече вземане, отколкото даване.

   Защото дните тук не са изпълнени от времето, а повече с мор, нощите не са съд, пълен със сладки сънища, а буря, изпълнена с горчивина.

   Попиваме съкровените слова на Дидодраг, завладени от техната искреност и правота. Дълбоко разочарован от живота, Дидодраг не може никъде да намери радост и удовлеворение. Навред вижда неправда, лъжа и измама. Едва ли всеотдайните грижи на майката може да му донесат утеха?

   Защо ме ти, майко, роди?

   Да бъда жаден, да бъда гладен, морен, тъжен, и ти с вода да ме напоиш, със сирене и хляб да ме нахраниш, да ме с постеля отмориш, със смях да ме развеселиш.

   Ето че отново се срещаме с любовна драма - измяната на любимата Косара, фатална за младия босненец:

   О, майко, всичко не би било същото, а съвсем другояче, ако Косара желаеше да се съберем. Но тя не желае това. Желае го - но с друг. А аз искам само нея. И заради това загинах.

   Отишъл си от света, Дидодраг Гояк е убеден, че неговата са-

   можертва не е напразна. Той вярва, че има Видовден и божие възмездие. Вярва, че неговата добродетел ще бъде възнаградена и прероден отново ще се върне на земята:

   Но, майко, то не е било залудо. Защото, когато тя бъде стара, сърдита и зла, и кога след нея, майко, никой няма да се обърне, а онзи неин Юрайе я изгони от къщи и когато няма къде до остане, ни да отиде, тогава ще се сети за мен, младия, за мен и моята любов. Но аз тогава, майко, няма да дойда от небето. Отгоре само ще гледам всичко това. Затова, майко, умрях млад. Поради това в някои бъден миг, ще се родя отново.

   Нека разлистим още няколко страници от каменната книга. Освен трагични съдби, в нея срещаме и щастливи люде.

   Тук лежим Къркса и Калия на своя, на родна земя в Ключ. Обичахме се и по любов станахме мъж и жена и Бог ни даде много деца.

   Това е каменната изповед на съпружеската двойка Къркса и Калия отпреди пет и половина века. Живели в любов, мир и съгласие, те напускат света по едно и също време.

   Бихме възкликнали - ето една наистина щастлива двойка, мечтата на всяко съвременно семейство. Но дори и върху слънцето има петна. С течение на времето в съвместния хармоничен живот се явяват неизбежни пукнатини:

   И тогава двадесет години след нашия първи съвместен листопад се гледахме дълго и разбрахме, че виждаме различно и имаме различни желания.

   И зачудихме се, че нашият съвместен живот ни направи по-различни, отколкото бяхме преди.

   Горчива констатация. Съпрузите водят любовен спор, част от човешката им природа. Причините за него не се крият в недоразумения и неволни грешки. В този вечен диалог се чувства волята за еманципираната средновековна жена, която търси и отстоява своята самобитност и идентичност. Семейната двойка ни моли да не тревожим тяхната памет и да не прекъсваме отвъдния им спор. Подобно кощунство би предизвикало тяхната повторна и окончателна смрът.

   Не преобръщайте този камък, защото и сега на месечина костите ни водят спор кой и доколко е прав и кой не, та в своята смърт повече се отчуждаваме, отколкото в живота.

   Ако разделите костите ни, един без друг бихме отново и окончателно умрели в нашата втора смърт.

   Кратък е земният живот, но каменните послания продължават да живеят векове, след като са си отишли онези, които лежат под тях.

   И днес древните богомилски надгробия са предмет на почит и поклонничество. Много пътеки водят към каменните “белези” сред бърда, гори и усои. Някой е изтребил дивите трънаци и храсталаците, които ги задушават, поставил е свещица и свежо цвете върху сивия камък.

   И ние мислено поемаме по утъпканите пътеки и мълвим съкровените близки кирилски слова.

   Сараево, 2002 - 2005 г.
горе