архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЛИЧНОСТИ стр.53, бр.1, година XVIII, 2011г.
Известни личности от Норвегия


   УЛЕ БЮЛ
(1810-1880)


   Виртуозен цигулар и композитор, филантроп и бохем, Уле Бюл е истински син на своето време.

   Той е родом от Берген, започва да свири на цигулка още на 4-годишна възраст и оттогава не се разделя с нея. Напредва бързо, а Бергенското филхармонично общество трябва да промени своя устав, за да допусне 8-годишния Бюл да членува в него. Обучаван е от по-видните градски цигулари, но научава много и от местните изпълнители на народна музика. Заминава за Кристиания, където се посвещава на изучаването на теория и композиция, пише първите си произведения по поеми от Хенрик Вергелан - един от най-видните поети на норвежкия романтизъм.

   През 1829 г. за пръв път отива в чужбина, и оттогава, както при повечето големи виртуози от това време, животът му е изпълнен с пътувания и концерти в цяла Европа, Америка, но също и на по-екзотични места, като например изпълнението на авторска пиеса от върха на Хеопсовата пирамида в Египет, по случай 66-ия му рожден ден. Само във Великобритания, само през 1837 г., Уле Бюл изнася 274 концерта. В началото на кариерата си е беден, а по-късно е достатъчно богат, за да основе колония в Америка (макар начинанието да се оказва несполучливо) и да си купи цял остров в Норвегия, на който да си построи къща.

   През лятото на 1831 г. се запознава с Туряйр Аугюнсон, народен цигулар, по-известен като Мюларгютен (Myllarguten - Мелничарчето). Той свири на т. нар. хардингфеле - норвежка народна разновидност на цигулката. Стават приятели за цял живот и обменят музикални идеи, като Бюл включва народни пиеси и мотиви в репертоара си.

   Откакто се запознава със стила на свирене на Паганини, Уле Бюл сякаш започва лична надпревара с него. Той измисля нов начин за държане на цигулката, и експериментира с модификации на лъка и на самата цигулка, които му позволяват да свири акорди върху всичките 4 струни.

   Няколко пъти Бюл свири със самия Ференц Лист, а Шуман е във възторг от него.

   Бюл е и ключова фигура в основаването на Норвежкия театър в Берген през 1849 г. и избира 23-годишния Хенрик Ибсен за директор на театъра, а през 1857 г. предлага поста на Бьорнстерне Бьорнсон. Така Бюл дава начало на кариерите на двама от най-големите драматурзи на XIX век. Година след това съветва родителите на едно талантливо 15-годишно момче да го изпратят да учи в консерваторията в Лайпциг. Това момче е Григ, който всъщност е далечен роднина на Бюл.

   Показателна за славата на Бюл е погребалната му процесия. Корабът, превозващ тялото му, е следван от 15 парахода и множество по-малки съдове.

   ХЕНРИК ИБСЕН
(1828-1906)


   Хенрик Ибсен е роден на 20 март 1828 г. в град Шиен, Югоизточна Норвегия, в семейството на заможен търговец. Но когато е на 7 години, баща му почти се разорява и семейството е принудено да напусне дома си и да се засели във ферма край Шиен. Тази социална декласация оказва изключително силно влияние при формирането на характера на момчето. То расте затворено и необщително, вглъбено в себе си. През 1843 г. Ибсен заминава за Гримстад, където работи като помощник-аптекар до 1850 г. През 1850 г. заминава за Кристиания с намерението да следва медицина, но се проваля на приемния изпит. През същата 1850 г. излиза първата му пиеса "Катилина". Скоро след това Ибсен е забелязан от Уле Бюл - най-известния норвежки музикант и меценат по онова време, който го кани за помощник-режисьор в театъра в Берген. Там Ибсен работи до 1857 г., като е задължен всяка година да пише и поставя по една пиеса. Най-известните от пиесите от този период са "Госпожа Ингер от Йострот" (1855), "Пирът в Сулхауг" (1856) и "Викингите в Хелгеланд" (премиера през 1858 г.). През 1857 г. Ибсен е назначен за художествен директор на театъра в Кристиания (Осло) и се жени за Сузана Туресен, а една година по-късно се ражда синът му Сигюр - единственото дете от брака. През 1864 г. е премиерата на историческата драма "Претенденти за престола", която има значителен успех. Няколко месеца по-късно Ибсен заминава за Рим, където се заселва и живее в чужбина (Италия и Германия) чак до 1891 г. В чужбина Ибсен създава почти всичките си най-известни произведения. Пробивът му в литературата идва с философската романтическа драма в стихове "Бранд" (1866), но световна известност му носи "Пер Гюнт" (1867).

   От края на 1870-те до края на 1880-те години Ибсен създава най-значителните си пиеси на съвременна тема, сред които се открояват "Куклен дом" (1879), положила основите на реалистичната социално-психологическа драма в Европа, "Призраци" (1881), "Дивата патица" (1884). В късните Ибсенови пиеси, написани в периода 1888-1899 г., интересът на автора се насочва главно към изобразяване на сложните човешки отношения, към изясняване на причините, поради които личността не успява да реализира своя потенциал, да разкрие таланта си. Творческата личност стои в центъра на драмите от този период - "Хеда Габлер" (1890), "Майстор Сулнес" (1892), "Малкият Ейолф" (1894), "Когато ние, мъртвите, се събудим" (1899).

   Специфична черта на Ибсеновата драматургия е своеобразната символика, с помощта на която авторът се опитва със средствата на изкуството да анализира сложните социални и нравствени явления. Друга не по-малко важна отличителна черта на творческия метод на Ибсен е ретроспективно-аналитичната композиция, при която основното внимание се концентрира не върху интригата, а върху оценката на събитията и действията. Чрез това нововъведение Ибсен открива пътя на интелектуалната драма на ХХ в.

   По думите на шведския литературен историк Мартин Лам "Ибсен е Рим на съвременната драма - всички пътища водят към и от него". За Ибсен и неговото влияние с възторг говорят Б. Шоу, Пирандело, Дж. Джойс и др., а Зигмунд Фройд го поставя редом до Софокъл и Шекспир.

   През 1900 г. Ибсен получава удар и не е в състояние повече да работи. През 1903 г. получава нов удар, който почти го парализира. Умира на 23 май 1906 г.

   ЕДВАРД ГРИГ
(1843-1907)


   Едвард Григ е несъмнено най-известният норвежки композитор. Започва да свири на пиано на 6 години под ръководството на майка си. Но истинският обрат в живота на младия бъдещ композитор идва, когато 15-годишен, свири пред семейния приятел и далечен роднина Уле Бюл, който съветва родителите му да го пратят да учи в консерваторията в Лайпциг.

   Макар Григ да няма хубави спомени за времето, прекарано там, образованието му е солидно. Още на младини той написва сонатата си за пиано и известния си Концерт за пиано и оркестър в ла минор. В него ясно се долавя влиянието на концерта от Шуман в същата тоналност, но вече са налице и характерните норвежки интонации.

   Скоро след завършването на консерваторията Григ прекарва известно време в Копенхаген, а през 1867 г. се жени за своята първа братовчедка - Нина Хагеруп. Тя е лирично сопрано и по думите на Григ - най-добрият изпълнител на песните му. През 1870 г. пътува до Рим, където се среща с Лист. Именно Лист е написал препоръка до норвежкото министерство на образованието да отпуснат стипендия на Григ за това пътуване. А през 1888 г. в Лайпциг Григ се среща и с Чайковски, който също е очарован от музиката на норвежкия композитор.

   Освен споменатите вече концерт и соната Григ пише и три сонати за цигулка и пиано и една за чело и пиано. Струнният му квартет предшества импресионизма на Дебюси. Но най-известните му произведения са 10-те цикъла от миниатюри за пиано - Лирични пиеси, а също и музиката към пиесата "Пер Гюнт", написана по молба на автора й - Хенрик Ибсен. Двете сюити, особено някои части, като Утринно настроение, са сред най-познатите класически мелодии изобщо и могат да се чуят в концертната зала, като филмова музика и даже като мелодия на телефонен звън. В цялото си творчество Григ използва мотиви и идеи, вдъхновени от норвежката народна музика.

   ЕДВАРД МУНК
(1863-1944)


   Едвард Мунк е безспорно най-известният норвежки художник. Роден е през 1863 г. в Осло. Баща му е бил лекар в бедните източни квартали на града. Материалното положение на семейството не е било добро. Когато Едвард е на пет години, майка му умира от туберкулоза. Била е едва 30-годишна и оставя 5 невръстни деца. Това променя много баща му. Той и преди е бил религиозен, но сега вярата му се превръща във фанатизъм, граничещ на моменти с умопомрачение. Когато Мунк е на 14 години, сестра му Софи също умира от туберкулоза. Всичко това се отразява изключително зле върху израстването на Мунк и формирането му като личност. За този период от живота си той по-късно казва: "Болестта, лудостта и смъртта бяха черните ангели, които кръжаха над детската ми люлка и ме преследват през целия ми живот".

   Като млад художник Мунк попада в средите на бохемите в Осло. Характерен за тях е протестът срещу нормите и морала в буржоазното общество. Повечето художници от този кръг са натуралисти. Мунк обаче не иска да се ограничава само в точното пресъздаване на действителността върху платното. Той търси нови начини и форми на изразяване. В дневника си от 1889 г. пише: "Повече не трябва да се изобразяват само интериори, четящи хора и жени, които плетат. Трябва да се рисуват живи хора, които дишат и чувстват, страдат и обичат. Да се изобразява душата на човек". Заедно с Ван Гог Едвард Мунк е смятан за основоположник на експресионизма.

   От 1889 г. до 1909 г. Мунк живее в чужбина - главно във Франция (Париж и Ница) и в Германия (Берлин). В Берлин той се запознава с творци от различни страни, като Аугуст Стриндберг и полския драматург и писател Станислав Пшибишевски. Първата му изложба в Берлин през 1892 г. предизвиква скандал. Критиката определя картините му като "пропаст от безвкусица и бруталност" и само след седмица изложбата е закрита. Но това провокира интереса към творчеството на Мунк и той е поканен да направи изложби в Дюселдорф и Кьолн. От този период са картините "Фрески от живота" (1889), "Танцът на живота" (1890), "Пубертет" (1893). Най-известната картина на Мунк - "Вик", е нарисувана през 1893 г. Художникът разказва, че веднъж се разхождал по време на залез. Изведнъж небето почервеняло като облято с кръв. Той се спрял и се разтреперил от страх. Все едно самата природа крещяла.

   Мунк води бурен и неспокоен живот. Пътува много, за определени периоди изпада в депресии и злоупотребява с алкохола. След една от поредните депресии и престой в санаториум Мунк решава да се завърне в Норвегия завинаги. Това става факт през 1909 г. По това време той вече е известен и признат художник.

   След завръщането си в Норвегия Мунк започва да рисува по нов начин - както тематиката, така и цветовете, които използва, са различни. Картините му са по-светли, по-пъстри, по-оптимистични. Особено показателни в това отношение са картините, които Мунк рисува специално за аулата на университета и за кметството.

   Мунк умира през 1944 г. и завещава всичките си картини на град Осло, тъй като няма наследници. Днес те са изложени в Музея на Мунк и в Националната галерия.

   През август 2004 г. двете най-известни картини на Мунк - "Вик" и "Мадона", бяха откраднати посред бял ден от Музея на Мунк в Осло. След няколкогодишно издирване картините най-накрая бяха открити и днес отново са изложени за публиката.

   ГЮСТАВ ВИГЕЛАН
(1869-1943)


   Гюстав Вигелан е най-известният норвежки скулптор. Роден е през 1869 г. в град Мандал в Южна Норвегия. Баща му е дърводелец и момчето прекарва много време в работилницата му. Още от малък Вигелан решава, че иска да стане скулптор. Но за целта било необходимо да изучи човешката анатомия и да рисува актови графики, което никак не било лесно в малкия провинциален град. В крайна сметка успява да си набави един учебник по анатомия и тайно от всички прави опити да рисува собственото си тяло.

   През 1888 г. заминава за Осло. Но се оказва трудно да си намери някаква работа и през определени периоди гладува. Понякога дори му се налага да спи в гората или в някое мазе. През цялото това време Вигелан не спира да рисува, макар да се чувства неуверен в способностите си. Един ден обаче решава да опита късмета си. Отива при много известния по онова време скулптор Берглисен (автор на паметника на Карл Юхан пред Кралския дворец в Осло) и му показва част от рисунките си. Берглисен се заинтригува и взема под опека момчето, като едновременно с това става и негов пръв учител. По-късно Вигелан получава стипендия и заминава да учи във Франция и Италия. В Париж се запознава с големия френски скулптор Огюст Роден и се вдъхновява от чувствените му скулптури. От този момент отношенията между мъжа и жената в цялото им разнообразие (любов, ревност, омраза, страх) се превръщат в една от основните теми в творчеството на Вигелан. В Италия Вигелан е силно впечатлен от ренесансовото изкуство. Това влияние на Ренесанса по-късно намира израз в творчеството му.

   След завръщането си в Норвегия Вигелан прави серия от скулптури на голи хора в различни моменти от живота им. Общото за тези фигури е, че те са издължени и слаби, така че скелетът им прозира през тънкия пласт кожа и мускули. Това обаче не били скулптури, които хората биха си купили, и Вигелан бързо изпада във финансова криза. Започва да припечелва, като прави бюстове на известни хора по поръчка. Създава около 100 такива бюста. Също така прави по поръчка и някои по-внушителни скулптури, като например статуята на Хенрик Вергелан в Кристиансан.

   Но това, с което всички норвежци свързват името на Вигелан, е прочутият едноименен парк в Осло. През последните 40 години от живота си скулпторът изцяло се отдава на работата си по оформянето на парка. Идеята му хрумва още през 1890 г., докато е в Италия. Всичко започва от създаването на фонтан, за който кметството в Осло отпуска пари. Фонтанът представлява шест голи мъжки фигури, държащи огромна бронзова чаша. По-късно наоколо са добавени още 20 фигури от камък. Постепенно композицията се разраствала и не можела да се побере там, където първоначално е била разположена. През 1927 г. кметството решава да премести статуите във Фрогнерпарк. Централно място в парка заема Монолитът, който е висок 17 метра и се състои от 121 преплетени човешки фигури. В продължение на 40 години Вигелан допълва скулптурния ансамбъл. Днес той се състои от 192 скулптурни групи с 650 голи човешки фигури, пресъздаващи различните етапи от човешкия живот в цялото му многообразие от чувства, емоции и състояния.

   Вигелан умира през 1943 г. и завещава всичко на общината в Осло.

   ТУР ХЕЙЕРДАЛ
(1914-2002)


   Тур Хейердал е роден на 6 октомври 1914 в град Ларвик в Южна Норвегия, недалеч от Осло. Още като малък проявява интерес към природата. Вдъхновен от майка си, която работи като уредник на местен музей, Хейердал започва да се интересува от зоология. Докато е още в началното училище, той организира зоологически музей в стая в дома си. През 1933 г. се записва в университета в Осло, където изучава зоология и география. През 1937-1938 г. прави първата си експедиция до Полинезия. По време на тази експедиция Хейердал размишлява над тогавашните теории относно произхода на местните жители. Той отхвърля хипотезите в учебниците, според които островите са открити и заселени от хора от Югоизточна Азия. Според Хейердал е невъзможно тези хора да са пропътували над 15 000 км, борейки се срещу силните течения. Вместо това той допуска, че хората са пристигнали с океанските течения от запад - така, както са дошли и флората и фауната. Хейердал изоставя зоологията и започва интензивно да изпробва своята теория за произхода на полинезийците. Изказва предположението, че миграцията към Полинезия е последвала естествения пренос в Северния Пасифик, и така се насочва към Британска Колумбия и Перу. Докато работи в музея в Британска Колумбия, Хейердал публикува през 1941 г. теорията си, че в Полинезия пристигат две последователни вълни от хора. Според него първата вълна идва в Полинезия от Перу със салове от балсови трупи. Векове по-късно втора етническа група достига Хавайските острови с големи двойни канута от Британска Колумбия. Резултатите от изследванията на Хейердал по-късно са публикувани в труда "Американски индианци в Тихия океан".

   След избухването на Втората световна война Хейердал се завръща в Норвегия, където преминава спецподготовка като радист-диверсант. Служи като парашутист и е удостоен с награда за храброст.

   След войната Хейердал продължава своите изследвания, но учените се отнасят скептично към революционните му теории. За да докаже на практика своята хипотеза, Хейердал решава да построи копие на използвания в древността сал от балсови трупи, който нарича "Кон-Тики". През 1947 г. Хейердал с петчленен екипаж отплава от Перу и за 101 дни изминават 8000 км, докато стигнат до Туамоту в Полинезия на 7 август 1947 г. Единствената съвременна технология, която използва, е комуникационната апаратура. Хранили се с морска храна. Документалният филм за експедицията печели "Оскар" през 1952 г. Книгата "Пътешествие на Кон-Тики" пък е преведена на 67 езика и има голям успех. Така на практика Хейердал доказва, че подобни плавателни съдове са били способни да издържат на такъв голям преход и че древните перуанци биха могли да достигнат Полинезия по този начин.

   Тур Хейердал продължава своите изследвания върху древното мореплаване и контактите между различните цивилизации, но вече насочва вниманието си към Египет и към древните тръстикови лодки, направени от папирус. Хейердал намира прилики между културите на древен Египет и Мексико и се наема да докаже, че с помощта на подобни плавателни съдове хората са можели да прекосяват Атлантическия океан още преди няколко хиляди години. През 1969 г. купува 12 тона папирус и заедно с експерти построява плавателен съд по древна технология. Резултатът е 15-метрова лодка, която е спусната в пристанището Сафи в Мароко. В духа на сътрудничеството Хейердал потегля под флага на ООН заедно със седем души екипаж от седем държави. Папирусовата лодка "Ра" изминава 5000 км за 56 дни, след което е изоставена поради бурите и недостатъците в конструкцията, само седмица преди пристигането в Барбадос.

   Десет месеца по-късно, през 1970 г., Хейердал повтаря експеримента, но този път с 12-метровата "Ра II". С тази лодка той прекосява най-широката част (6100 км) на Атлантика за 57 дни — от Сафи до Барбадос. С това още веднъж доказва, че съвременната наука е подценила забравените първобитни техники. Теорията, че средиземноморските плавателни съдове, построени преди Колумб, не биха могли да прекосят Атлантика, е разбита. Хейердал доказва също така, че древните египтяни биха могли да комуникират с Южна и Северна Америка.

   Освен учен и пътешественик Хейердал е и ревностен защитник на околната среда и борец за нейното опазване. Негова е основната заслуга Галапагоските острови с тяхната уникална фауна да бъдат поставени под специална защита. Той привлича световното внимание и към Великденските острови. Тур Хейердал умира на 18 април 2002 г. на 87-годишна възраст.
Биографиите подготвиха Антония Господинова и Северин Василев
горе