архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЕТНОКУЛТУРА стр.52, бр.1, година XII, 2005г.
ПОД ВЪРХОВЕТЕ НА ДОСПАТ
РУМЕН СТОИЧКОВ, БНР




   Вълненик с червени райета, богато украсен с гайтани и сърма. Копринена антерия и под нея дълга до земята бяла риза, обшита с бяла дантела. Опасващ кръста колан, закрепван със сребърни пафти. Късо, извезано шарено елече (късак), както и дълъг препасак (престилка) от разноцветна вълнена прежда. Най-отдолу - дълги вълнени плетени чорапи. В комбинация от по-късно време - цветна кърпа, шалвари, фередже, накити, амулети за здраве и против уроки...
   Това са основните съставки на носиите, носени от жените на Доспат. Някога. Днес могат да се видят в битовата изложба, подредена в къщата на сем. Плявови. Гледам с удивление съхраненото от баби и прабаби, допълнено и от ръцете на Десислава Плявова. Мъжете пък носили шалвари, украсени около джобовете с черен гайтан. Отгоре обличали клашник от тънко сукно. На главата - фес, по-късно - черна гугла (калпак), в по-ново време - каскет. Шарени чорапи и червен пояс са добавката в някогашната мъжка носия. Разглеждам поставеното в старата доспатска къща. Китеници, килими, плетени чорапи, шарени черги... “Всичко тук е от вълна, казва ми Десислава, направо от овцата е стригано и е изтъкано на стана, без да се пере... “Магията е в цветовете - покрай характерните “пембено” (розово) и червено има и жълто, синьо, оранжево, зелено, бяло, всякакви разцветки. Пъстрота - като живота, който е кипял тук. “Добро ми дойде, юначе”, запява протяжно и тъжно Десислава на изпроводяк.
   Никой не знае какви точно дрехи са носили първите обитатели на това селище. И какви ли юнаци са бродили из пределите му. Знае се само, че първите са били траки, от племената беси и сатри. Споменали са ги в произведенията си Херодот и Тукидит - още в V в. пр. н. е. Първият смята, че името им сатри произлиза от сатър (вид меч). Предполага се, че са воювали за независимостта си - кръстосвали са мечове и с Филип Македонски, и със сина му Александър. Близостта до Гърция, до Византия е причинила безброй спорове и битки, но е способствала и за взаимстване на културни достижения.
   Впрочем на територията на днешната община Доспат има 7 населени места. В едно от тях, на 6 км западно от Доспат, е с. Любча. Там има местност, наричана Орфенското. Легенда свързва появата на името й с Орфей, митичния тракийски певец. В дълбините на историята е забулена причината за сходството. Но... Археолозите са открили наоколо останки от тракийски погребения, некропол, битова керамика, украшения. Наблизо е връх Каукъл (1440 м), който също е потулил тайните си.
   Югоизточно от Доспат, в близост до с. Змеица, се издига друг западнородопски връх - Виденица (1653 м). По турско време му е лепнато името Гьозтепе. А как са го наричали бесите, е повече от незнайно. Знае се обаче, че те, траките, са изградили свои светилища в региона. Места, на които са извършвали жертвоприношения и на които са гадаели за бъдещето. Според някои учени именно тук, при връх Виденица, се е намирало второто светилище на Дионис, с пророци и жрица, подобно на съществуващото в Делфи. Древните писатели са споменавали родопското, намиращо се до връх Зелмисос. Не е уточнено кой точно е този връх. Но откритите около Виденица развалини от крепостни съоръжения, каменни зидове, гробници, военни снаряжения, керамични отломки, останки от постройки, говорят за едно - че това не просто са доказателства за съществувал тук живот. А за нещо повече - за общуване с боговете. Траките са го правили на високи места, на възвишения и върхове... 1225 м е височината на връх Хисаря. И той е закътал част от тайните си, но е позволил на археолозите да открият около него останки от времето на траките - около старите крепостни стени - старо жито и монети. Принадлежали са на бесите, които покрай земеделието и скотовъдството са се занимавали и с рударство и грънчарство. Доказали са го находките при Гюмюшдере, където се предполага, че се е намирало рударско находище, и в местността Зелниково, северно от Доспат, където пък са открити керамични съдове...
   Наблизо се намира и местност, наричана Малтепе, която дълги години е държала будно въображението и очакванията на иманярите. Защото преданията разказват, че под един от хълмовете - тракийска могила - е заровено нечие царско съкровище. Чие? Никой не знае. Знайно е само, че с построяването на язовира е сложен край на надеждите то да бъде намерено.
   “Тук има много стара култура - от тракийско, римско, византийско време... Всички са оставили следи, добавям, и славяните, и турците. Но все още институциите ни не са правили големи разкопки и проучвания...” Изрича тези думи пред мен Красимир Плявов. Той е краевед, дълги години упорито е търсил безброй източници за историята и красотата на родния си край. Систематизирал ги е в “Доспат - географско-исторически пътеводител”. Държа в ръцете си тази малка, писана с любов книжка, и го разпитвам в една от стаите на битовата му къща-музей. А той ми разказва как е сътворена културата на хората, които живеят тук. От наслагванията и на преселници от много места - от Турция, от Мала Азия, от Албания... Някои местни традиции и обичаи са толкова стари, че корените им биват откривани там някъде, във времето на траките. Такава е подготовката на храната, наричана пируле, приготвяна от вода и брашно.
   Свой отпечатък върху културата на местните обитатели са дали и т. нар. юруци и койнари. По времето на турското иго те са имали привилегията да се придвижват свободно, бидейки номадски племена, занимаващи се със скотовъдство. Идвали са със стадата си напролет в Доспатската котловина и до късна есен са произвеждали за нуждите на турската войска месо, вълна, млечни продукти, отгледани коне. Били са привилегирована класа със свой бит и морал. Не са лъгали, не са псували, били са изключително работливи. Стари доспатлии помнят до ден-днешен най-голямото проклятие на юруците. Когато е трябвало да обидят някого, казвали: “Мързел да те хване!” Днешните жители са съхранили уважение към този странен етнос, непричислен към никакъв балкански народ, но живял компактно в махали и колиби, на 3 км северно от Доспат. Изчезнали са след Балканската война през 1912 г., но са оставили имената на почти цялата топонимия на региона.
   Впрочем до 1912 г, когато са освободени Родопите, аналите сочат и безброй разбойнически нападения над обитателите на Доспатската котловина. Мястото е и отдалечено, но и кръстовищно. Периодични палежи и грабежи са предшествали изселвания на юг, в Турция и Гърция. Късното освобождение от турско владичество е причина за откриването на училище чак през 1921 г. От дългото робство витаят и легендите, свързани с имена като “Кървав дол”и “Кърваво дере”, в които най-вероятно е ставало насилствено потурчване и помохамеданчване. С още по-вероятния отказ на българите да го направят... Иначе нямаше да ги има легендите. Свое място в отстояването на вяра и чест имат и хайдути, шетали тук, сред които Карпош войвода...
   “Най-голямото доказателство, че това население е българско, е езикът му. Майчиният е чист български, макар да има примесени турцизми, русизми, персизми, думи на народи, които са обитавали селището...”, уверява ме Красимир Плявов. Разделям се с него и спирам в близост до една от двете джамии в града. Църкви няма.
   Посочвам на младо момиче минарето и го питам дали прекрачва прага на джамията. “Аз лично - не, само най-възрастните хора. Те налагат и ограничения в мисленето ни, по-големи фанатици са, съобразяваме се с тях. Може би и религията ни го налага...”, продължава откровението си Ваня Савова. И тя, както повечето млади хора, се сблъсква с консерватизма и морала на по-старото поколение, изповядващо исляма. Подчертава, че това е една хубава и чиста религия, но е “потискаща до известна степен с нейните добри и лоши страни”. Не съзирам по нея характерните атрибути на облеклото, а тя ми обяснява, че ги има само по селата. Че тук, в Доспат, младите са по-освободени, че се държат съвсем нормално, че говорят като всички в страната и че дори и имената им са същите... Не възразявам.
   Колкото до името на града, според една от версиите, то е взаимствано от името на гръцкото село Доскат. Но не е доказано. По турско време селището се е наричало Янъкли и означава “Горяното”, тъй като се е местило 3 пъти на три различни места. Има и съхранен спомен, че в кратък период са го кръстили Хамидие, в летоброенето на султан Хамид. По времето на Втората българска държава, в началото на XII в., горите в този регион са назовавани Славееви, на името на владетеля си - Деспот Алексий Слав, сестрин син на Калоян. Смята се, че от титлата му, деспот, се е родило и името на града - Доспат. Бил център на деспотство, а е съществувала тук и църква с патриаршия, гласят легендите... Според една от тях, щерката на деспота е положена в църквата след смъртта си, а красивият й пръстен е продаден на французин. И може би още шества по света, криейки величието на спомена...
   Днес Доспат с 2800 жители е център на община, в която са селата Змеица, Брещен, Црънча, Чавдар, Барутин, Любча, Касъка. Населението е 12 500 души, миграцията - ниска. “Хората стоят и отстояват общината, родния си дом, въпреки че безработицата е голяма - около 18 % официалната, скритата - двойно повече”, казва кметът Красимир Долев. Единственото препитание в суровия климат, в който зимата властва половин година, са картофите. От нявгашните занимания на траки, славяни, българи и юруци е останал само спомен. Върху който обаче днешните жители могат да градят туризъм. Това е единственият шанс на общината да просперира. Макар че антирекламата е налице и се нарича “лоши пътища”. Надеждите се крепят върху природните дадености и красоти и върху разработването на програми, които да донесат инвестиции. Защото хотелската база не е достатъчна, липсват туристически атракции, изостанало е и развитието на рекламата на региона. В който примамките могат да бъдат Триград и Триградското ждрело, отстоящо на 15 км, Ягодинската пещера - на 12 км, гр. Девин - с прочутите си балнеолечебни извори... “Около Доспат можем да създадем атракция - с конни бази, с ловен туризъм, с водни спортове в язовир “Доспат”, със спортнен риболов”, уверява ме на раздяла Красимир Долев.
   Сигурно има надежда, но тя се крие и в скорошното пускане на Граничния контролно-пропускателен пункт “Гоце Делчев - Драма”, и в частната инициатива, и във възможността на младите хора да им бъде предложена работа тук. За да не напускат пределите на общината, а да обслужват бъдещия туристически поток. Част от който със сигурност би се впечатлил от рибно стопанство “Доспат”. 3-4 млн. риби на сезон се залагат в него, към 80 тона угоена пъстърва излиза от дълбините му, наричана дъгова американка, на името на произхода си...
   Впрочем един от туристическите маршрути е свързан с името на друг чужденец - проф. Йостен Унден. Бил е шведски външен министър от 1924-1926 г. и от 1945-1962 г. на миналия век. И в качеството си на арбитър в Международния съд в Хага през 1933 г. е разрешил спор за права на собственост в Родопите между България и Гърция в полза на България. Две години по-късно признателното население е преименувало в негова чест връх Дикчан на Унден (1667 м). И е поставило там бронзова плоча. Защото върховете на Родопите и 19-те спорни тогава гори не просто са българска собственост, през хилядолетията те са носили и ще продължават по един или друг начин да носят препитание. Но е важно също, че са съхранили в недрата си достиженията и тайните на предците, живели наоколо. Някои разгадани, други - все още не. И няма никакво значение какви са били одеждите или мечовете в ръцете им. Тук, под върховете на Доспат.
горе