архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
абонамент
subscription
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
ЕВРОИНТЕГРАЦИЯ стр.11, бр.1, година X, 2003г.
БЪЛГАРИЯ СЛЕД КОПЕНХАГЕН
Никола КАРАДИМОВ секретар по външната политика на Президента на Р. България
    След Европейския съвет в Хелзинки в края на 1999 година, когато беше взето решение България да започне преговори за присъединяване към Европейския съюз, Европейският съвет в Копенхаген през декември 2002 година беше най-плодоносният за нас през изминалите три години. Всъщност, този съвет ни донесе всичко, което искахме и очаквахме.

    Първо, целта на България да стане пълноправен член на Европейския съюз от началото на 2007 година стана и цел на страните-членки. Разбира се, с условието, че дотогава страната ни трябва да изпълни критериите за членство, формулирани още през 1993 година от Европейския съвет в Копенхаген и станали известни като "критериите от Копенхаген".

   Второ, Европейският съюз изрази своята готовност да продължи преговорите с България и Румъния на основата на същите принципи, при които се водеха преговорите досега, като всяка страна-кандидатка ще бъде оценявана по нейните собствени постижения. А това на практика означава, че България ще може да завърши преговорите при същите условия, при които ги е започнала.

   Трето, настоящите страни-членки и десетте страни - кандидатки от първата вълна, декларираха, че процесът на разширяване е необратим и че резултатите, постигнати при преговорите, няма да бъдат оспорвани от новите страни-членки и няма да бъдат предмет на ново договаряне с тях. Това означава, че новите страни-членки ще участват в преговорите по присъединяване с нас само по тези глави, които ние не сме успели да затворим до датата на тяхното фактическо присъединяване към съюза, което е предвидено да стане в началото на май 2004 година.

   Четвърто, България получи исканата "пътна карта", където са записани подробно и точно всички конкретни действия и практически стъпки, които нашата страна трябва да предприеме до началото на 2007 година, за да изпълни критериите за членство и от тази дата да стане пълноправен член на ЕС. При това на страната ни се предоставя възможност сама да диктува скоростта на своята подготовка, като председателствата и Европейската комисия се ангажират да продължат преговорите с нас с темпо и в график, съгласно нашето желание и степен на готовност.

   Пето, България получи и необходимата допълнителна предприсъединителна финансова помощ за периода 2004-2006 година, която, прибавена към предвидената досега сума по ФАР и предприсъединителните фондове, достига един респектиращ размер от 1.5 млрд. евро. Разбира се, отнесена към реалните нужди на страната, тази сума съвсем не е достатъчна, но ограничените абсорбционни възможности едва ли биха позволили да усвоим по-голяма финансова помощ за този период.

   И шесто, България, заедно с Румъния, ще може да участва като наблюдател в предстоящата Междуправителствена конференция на ЕС през 2004 година, която трябва да изготви новата правна рамка на бъдещия съюз с близо 30 страни-членки. Това ще позволи на нашата страна да следи отблизо формирането на новата европейска архитектура, а с това и бъдещето на ЕС до времето, когато и България ще бъде негова членка.

   И така, при тази добра равносметка на постигнатото досега, логично възниква въпросът "Какво оттук нататък?".

   Първата, най-спешна и важна задача е европейската интеграция да стане реален дневен ред, дори рутинно ежедневие на българското общество и на всеки отделен гражданин. Защото досега европейската интеграция за повечето българи е някаква абстрактна идея или мечта, някаква парадигма или заклинание. Защото досега тя е в дневния ред главно на институциите, които пряко или косвено са ангажирани в транспонирането на европейското право в българското законодателство и в подготовката и провеждането на преговорите за присъединяване. За една голяма част от хората европейската интеграция е някакво напълно неясно и далеч от тях "отваряне и затваряне на глави".

   И първата стъпка от изпълнението на тази съвсем нелека задача е широката информационна кампания, насочена към всички български граждани, от всички социални слоеве и от всички възрасти. Крайно време е всички българи да научат и да знаят, че членството на България в ЕС означава за тях друг начин на живот, коренно различен от досегашния. И което е особено важно, че в този друг начин на живот действат други принципи и правила в сравнение с познатите ни досега. В този друг начин на живот се търси пълна еквивалентност между права и задължения и в него може да упражниш правата си само ако си изпълнил съответните задължения.

   В конкретен план българите трябва да знаят, че Европейският съюз е преди всичко един общ пазар на труд, капитали, стоки и услуги, при това, най-регулираният и защитен пазар в света. И в него оцеляват и участват пълноценно само конкурентоспособните, независимо дали това са отделни хора, малки, средни или големи фирми, банки, застрахователни дружества, борси, селскостопански производители. Неслучайно един от най-важните, но и трудно достижими критерии за членство в ЕС, респективно за участие в общия пазар, е икономиката на страната-членка и икономическите субекти в нея да могат да издържат на конкурентния натиск на икономиките и икономическите субекти в другите страни-членки.

   В още по-конкретен план българите трябва да знаят какво точно се изисква и ще се изисква в бъдеще от тях, за да бъдат пълноценни граждани не само на своята страна, но и на Европейския съюз.

   Българските граждани трябва да знаят и какви са задължителните изисквания към средата, в която живеят, работят или почиват. Какви са допустимите норми на замърсяване на въздуха, водата и почвите, но какви са и задълженията за тяхното стриктно спазване. Законодателната основа, която регламентира тези норми и задължения в ЕС, е много обширна и сложна. Това е и една от причините България да не е затворила глава "Околна среда", защото страната ни все още работи по правното регламентиране на оценката на въздействие върху околната среда, на управлението на отпадъците, на защитата на природата, на индустриалното замърсяване и управлението на риска, на химическите и генномодифицирани организми, на радиационната защита. Но докато правното регламентиране е въпрос на време, неговото практическо прилагане изисква съответния административен и технически капацитет, значителни инвестиции и ефикасна система за наблюдение и контрол. България и сега получава на многостранна и двустранна основа силна подкрепа от страните-членки в изграждането на необходимите административни структури на национално, регионално и местно ниво, както и за въвеждане на системи за контрол на въздуха, водата и почвите. Това, от което особено остро се нуждаем, обаче, е да усвоим и приложим час по-скоро у нас добрите практики на страните-членки при използването на пазарните механизми и инструменти за опазването на околната среда, каквито са данъците, таксите, премиите, глобите, екоетикетите. Така ще може да бъде ангажиран по-ефикасно частният сектор, без чието пряко участие публичният сектор не би могъл да реши големия набор от проблеми в тази изключително трудна сфера. Във всички случаи обаче водоснабдяването и канализацията и свързаните с тях пречиствателни станции, събирането и третирането на отпадъците, опазването на биологичното разнообразие, националните паркове и защитени територии са пряко свързани с обществения интерес, което предполага и значителен дял на публичните инвестиции в опазването на околната среда. Неслучайно един от предприсъединителните фондове - ИСПА, е предназначен и за опазването на околната среда. От оценката на Европейската комисия се знае, че за пълното практическо прилагане на европейската правна рамка по околна среда във всяка страна-кандидатка ще трябва да се инвестират по няколко милиарда евро. И тук проблемът е не само да се осигури този голям обем инвестиции, но той да бъде своевременно и ефективно усвоен, което изисква не само административен, но и технологичен и технически капацитет. Например съгласно една от директивите на ЕС се изисква всяко населено място с население над 2 хил. жители да има канализационна система за централизирано събиране на отпадните води, а съгласно друга европейска директива във всяко населено място над 10 хил. жители всички отпадни води трябва да бъдат третирани в съответни пречиствателни станции, преди да бъдат пуснати в естествените водоеми. Отнесено към броя на населените места у нас с над 2 хил. и над 10 хил. жители и към степента на изграденост на канализационните системи и пречиствателни станции за отпадни води в тези населени места, дори и при пълна финансова обезпеченост, на страната ни ще са необходими технологично поне 10-15 години, за да изпълним горните изисквания.

   Българските граждани, независимо дали те са работници или работодатели, трябва да знаят и какви са европейските изисквания за безопасни и здравословни условия на труд, които са правнорегламентирани в глава "Социална политика и заетост". Нашата страна е затворила тази глава само с един преходен период за прилагане на директивата за минимално съдържание на катран в цигарите от 2010 година нататък. И тук първото условие е българското законодателство да инкорпорира европейските изисквания и стандарти за защита от вредното въздействие на машини, химикали, канцерогенни и мутагенни вещества, биологични и физически опасности, азбест и неговите производни, шум, вибрации. Това до голяма степен е извършено, за което говори и затварянето на главата. Но предстоящото е много повече и то започва с изграждането на система за измервания, контрол и оценка на риска. А тази система включва звена за вътрешнозаводски контрол и институции за външен контрол, съоръжени със съответните измервателни уреди и пособия, както и със средства за обработка и анализ на данните. Нужно е също да се осигурят за работещите необходимата екипировка и пособия за лична защита там, където вредните въздействия са неизбежни. Но най-трудно и изискващо много време и големи финансови средства е въвеждането на необходимите организационни и технологични мерки за намаляване на вредните въздействия. При много производства у нас това изисква пълна подмяна на технологията и свързаното с нея технологично оборудване или монтирането на скъпоструващи защитни филтри, пречистващи инсталации, антивибрационни съоръжения и противошумни защити. И тук добрата информираност и знания за тези специфични изисквания не са достатъчни. Нужна е целенасочена държавна политика за подпомагане и стимулиране на българските производители в техните усилия да изпълнят навреме и в необходимата степен големия и сложен набор от европейски изисквания към условията на труд.

   Аналогични проблеми, произтичат и от изискванията на глава "Свободно движение на стоки" и по-конкретно от техническите изисквания към продуктите. Решаването на тези проблеми трябва да започне с пълното и цялостно информиране на българските производители за характера и спецификата на тези технически изисквания, които се делят на две големи групи - задължителни и доброволни. Задължителните изисквания, които са свързани с безопасността на продуктите, налагат създаването на една непозната у нас специфична нормативноправна рамка. На основата на тази изцяло нова за нашата страна правна рамка трябва да се изгради национална система за оценка на съответствието на изискванията за безопасност, както и да се организира специална система за контрол на пазара. Доброволните технически изисквания, които са свързани с качеството на продуктите, наред със съответната нормативноправна основа по стандартизацията и еврокодовете, изискват и изграждане на мрежа от лаборатории за изпитване и сертификация. И тъй като става дума за едни изцяло нови и непознати за страната ни практики, които засягат достъпа на българските стоки до общия европейски пазар и тяхната конкурентоспособност, усвояването и прилагането им, колкото и да е трудно, е императивно за българската икономика. И тук информираността на българските производители, макар и наложителна, съвсем не е достатъчна. Нужна е и съществена помощ отвън, главно от страните-членки. Тази помощ е нужна както при точното транспониране в българското законодателство на директивите от стария и новия подход, така и при създаването на съответните институционални структури и лаборатория. Тя е необходима и при обучението на съответните специалисти, и при информирането и обучението на производителите, дистрибуторите, търговците и потребителите относно техническите изисквания към продуктите. Изброените дотук проблеми, свързани с липсата на информация, знания и опит, както и с недостига на инвестиции, в най-голяма степен са концентрирани и усложнени при предстоящото прилагане у нас на европейската обща селскостопанска политика. Всеизвестно е, че европейската правна рамка в тази сфера е най-обемна и най-трудна за прилагане. Проблемите за България се усложняват и от това, че настоящата структура и организация на селското стопанство у нас се отличава съществено от тази в страните-членки. Първо, селскостопанската земя у нас е силно раздробена, чието окрупняване изисква съвременен кадастър и имотен регистър, закон за комасация и добре развит пазар на земята, а тези ключови предпоставки са все още в процес на подготовка и предстоящо развитие. Второ, производствените единици, особено в млекопроизводството и месопроизводството, също са силно раздробени, а тяхното окрупняване, освен от комасацията на земята, зависи и от въвеждането на нови технологии, нови сортове растения и нови породи животни - все неща, изискващи сериозни инвестиции и знания. От радикална промяна се нуждае и съществуващата в момента система и организация на изкупуване и преработка на селскостопанската продукция. Наличието на голям брой посредници между производителя и преработвателя, освен че усложнява процеса, демотивира икономически прекия производител на селскостопанска продукция. Наред с това в областта на хоризонталните мерки страната ни трябва да създаде Разплащателна агенция, както и да въведе Единна административно-контролна система, обхващаща на първо място отглежданите животни и обработваните земеделски земи. България трябва да се подготви и за включване в европейската мрежа за земеделско счетоводство. България е все още в ранен стадий на развитие на организациите на общия пазар на селскостопански стоки и затова е необходим по-осезателен напредък по отношение на полските култури, плодовете и зеленчуците, продуктите от животински произход. В млекопроизводството е нужна ясна стратегия за правно регулиране дейността на млекопреработвателите. В лозаро-винарския сектор е необходимо да се създаде регистър на лозята. Все пак най-големият проблем в тази глава остава проблемът с безопасността на селскостопанските хранителни продукти, защото, както вече споменахме, неговото решаване изисква огромни инвестиции. Например българските млекопроизводители, за да постигнат наложеното от европейските норми ниско ниво на бактерии в млякото, трябва да отглеждат други породи крави, които изискват специални условия на живот, а те могат да се постигнат само със значителни инвестиции, които от своя страна налагат броят на кравите да бъде минимум 50. Това е и минималният брой животни, при който млекопроизводителят в ЕС може да получи субсидии. При днешния среден брой крави на един млекопроизводител под две, тази задача наистина е непостижима в следващите четири години до присъединяването, поради което за решаването на проблема страната ни се бори да получи преходен период. Още много трябва да направи България и в областта на ветеринарния и фитосанитарния контрол, особено като се отчита обстоятелството, че при бъдещото ни членство страната ни ще бъде външна граница на ЕС. Дори само този факт е сериозно основание в решаването на тези настина нелеки проблеми да се ангажират и останалите страни-членки. Неслучайно ЕС е предвидил специализирания предприсъединителен фонд САПАРД за развитие на селското стопанство и селските райони в страните-кандидатки, но обемът на средствата по този фонд далеч не съответства на действителните нужди на България от финансово подпомагане в тази най-трудна сфера.

   Още две глави изискват големи инвестиционни разходи, които могат да дойдат отчасти от предприсъединителните фондове на ЕС, но в немалка степен и от публичния и частния сектор в България. Първата от тях е глава "Транспорт", която България все още не е затворила главно поради проблемите, свързани с морската безопасност. Този въпрос е пред решаване, но остава главният проблем, произтичащ от необходимостта от големи инвестиции в пътния и железопътния сектор - в стационарната мрежа и в подвижния състав, за да бъдат приведени те към строгите изисквания на ЕС. За същите изисквания следва да бъдат подготвени и автомобилните оператори, както и ползваните от тях транспортни средства. Предвидените в предприсъединителния фонд ИСПА средства са само малка част от необходимите, което налага мобилизацията и на значителни финансови средства от български и чуждестранни инвеститори, като се стимулира и развие преди всичко концесионното начало, както и прилагането на схемата "ррр" (партньорство между публичния и частния сектор).

   Другата глава е "Енергетика", чието затваряне предизвика сериозни обществени полемики, стигнали до искане на вот на недоверие на правителството. Разбира се, в основата на тези полемики беше решението на правителството за преждевременното затваряне на блокове 3 и 4 на АЕЦ "Козлодуй" през 2006 година. Тази глава е свързана с много тежки инвестиционни разходи. На първо място, това е с осигуряването на 90-дневен национален запас от петрол, за което България успя да договори преходен период до 2012 година. Второ, преструктуриране на електропроизводството, базирано на твърдо гориво, и, трето, реализиране на широкомащабна програма за подобряване на енергийната ефективност. В изпълнението на тези ангажименти и усвояването на съответните добри практики България очаква помощта на страните-членки, както и участието на техни фирми в започващата приватизация на електроразпределителните дружества и на генериращите мощности. Разбира се, тук не може да подминем и въпроса с големите финансови разходи, свързани с преждевременното извеждане на малките блокове на АЕЦ "Козлодуй" и съхранението на радиоактивните остатъци. В момента българското правителство подготвя калкулации на тези разходи. Нужна е също така и компенсацията на икономическите и социалните загуби от преждевременното затваряне. Средствата за финансирането на модернизацията на блокове 5 и 6 трябваше да бъдат акумулирани от приходите при по-продължителна експлоатация на блокове 3 и 4, така че трябва да се мисли и за тяхното финансово осигуряване.

   Главата, от която в най-голяма степен зависи своевременното и ефективно усвояване на предприсъединителните фондове до датата на присъединяване и на кохезионния и структурните фондове при пълноправно членство, е глава "Регионална политика". Тези фондове са и един от основните финансови ресурси за големия обем от инвестиции, от които България остро се нуждае, за да се подготви за изискванията на страна-членка. В таза глава, която все още не е затворена, първата задача е да бъде приета цялата правна рамка, регламентираща участието на България във фондовете и по-конкретно управлението, финансирането и бюджетирането, оценката, наблюдението и контрола по използването им. Тази задача е трудна не само поради големия є обхват, но и поради въвеждането на нови за страната ни практики. Първо, и фондовете до присъединяването, и фондовете след присъединяването се предоставят при задължителното изискване за съфинансиране от страна на приемащата страна. И, второ, плащанията по фондовете се извършват само по предварително приети по съответния ред проекти, и то след извършване на документално доказани разходи. Основното препятствие тук е липсата на собствени финансови ресурси в приемащата страна. Важна задача е и създаването на всички необходими институционални структури на различни териториални нива, обезпечаването на хоризонтална и вертикална координация между тях, както и необходимото им партньорство с регионалните и местните власти, а така също и с икономическите, и социалните партньори. Преди това обаче финансовата децентрализация и финансовата самостоятелност на общините трябва да стане факт. Пряко свързано с тази задача е и повишаването на капацитета на работещите специалисти в тези структури по стратегическо планиране и програмиране, както и развитието на регионалната статистика и на системи за наблюдение и оценка на резултатите от прилагането на фондовете. Нужно е също да се подобри качеството на Националния план за развитие, така че той да стане основа за целенасочено прилагане както на структурните фондове, така и на кохезионния фонд.

   Разгледаните дотук конкретни сфери, които са ключови за конкурентоспособността на българската икономика и в същото време изискват голям обем инвестиции, следва да бъдат във фокуса на общественото внимание не само до датата на присъединяването ни към ЕС, но и след нея. Наред с тях обаче съществуват и цял набор от конкретни мерки, които са не по-малко решаващи за подготовката на България, за да може като страна-членка да устои и да се справи с конкурентния натиск на другите страни-членки. Тези конкретни мерки трябва да бъдат насочени към подобряване на гъвкавостта на пазара и по-конкретно към намаляване и опростяване на лицензионните режими, подобряване на процедурите при банкрут, развитие на финансовото посредничество и на небанковия финансов сектор, ефективно прилагане на правото на собственост и развитие пазара на земята. Към тях трябва да прибавим и реформирането на данъчната и митническата администрация, намаляването на държавните помощи в енергетиката и транспорта, довършване на приватизационната програма. Изисква се също да се увеличи чувствително обемът и да се подобри качеството на публичните инвестиции в инфраструктурата, околната среда, образованието и здравеопазването, да се реализират набор от мерки за подпомагане и развитие на малките и средните предприятия, особено във фазата на тяхното стартиране.

   Практиката на страните-членки, а и нашата собствена практика показва, че приемането на една европейска правна норма е само началото на т. нар. европейски практики. За да се стигне реално до тях, са необходими съответните правоприлагащи органи - административни и съдебни, с достатъчен и адекватен капацитет. А това означава наличието на съответни институционални структури с необходим брой добре обучени и квалифицирани специалисти, информационно обезпечени, технически съоръжени и достатъчно мотивирани. Напълно основателно пътната карта акцентира върху необходимостта от изграждане на адекватен административен капацитет в такива ключови сфери, каквито са общият пазар, селското стопанство, околната среда, регионалната политика, както и управлението и ефективното използване на фондовете - предприсъединителни, кохезионен, и структурни фондове.

   Същите институционални, кадрови и организационно-технически изисквания се отнасят и до българската съдебна система. Тук обаче има да се решават и някои въпроси на правната рамка, включително и такива, свързани с Конституцията на страната. Все още има спорове за правната регламентация на някои от структурите на съдебната система, за мястото на следствието и прокуратурата, за имунитета на магистратите. Все още на съдебната система не се гледа като на базова предпоставка за развитие на бизнес-средата и инвестиционния климат.

   Но наличието на добре функционираща административна и съдебна система не е достатъчно за прилагането на европейските политики и практики. Нужно е ангажирането и прякото въвличане на всички обществени слоеве, групи и отделни граждани, които в една или друга степен участват или са засегнати от тези политики и практики, било като производители и предоставящи услуги, било като потребители, било като данъкоплатци. А как ще стигнем до прякото участие на всички българи?

   Отговорът е прост - с общите усилия на всички! Началото на тези общи усилия обаче трябва да поставят политиците у нас, като приемат и покажат не само на думи, но с личен пример и конкретни действия, че европейската интеграция не е и не може да бъде монопол на нито една партия, на нито една институция, на нито една обществена група, така както тя не е монопол на нито една страна-членка или на нито една институция в ЕС. Време е и у нас всички партии и институции да оставят зад гърба си конфронтацията и противопоставянето, да се хванат ръка за ръка и да поведат заедно всички българи по най-късия път към членство в ЕС.

   Другият път, извън този, е дълъг, мъчителен, а може и никога да не доведе България до Европа на XXI век.
горе