АРТбр.5, стр.45, година VIII 2001г.

ЙОСИФ БРОДСKИ:
триумфът на блудния син

Валентина РАДИНСКА

Tой нарече себе си “доведен син на чудовищна държава”. И тя - същата тази държава -И не му прости. “ Как да се върна в нещо, което се нарича СССР!” - изплаква от парижкото си предградие през 40-те години на миналия век гениалната емигрантка Марина Цветаева.- “Та тези букви просто няма да се помръднат, за да мина през тях! Няма пролука!” - довършва тягато като гипсов калъп ронливите парчета на колоса СССР се строшиха и се разпиляха, отвътре, редом с другите изпълзя и Русия. Тя освен всичко останало имаше и тежката задача да осинови отново всички свои синове, които безмилостният СССР беше анатемосал и прокудил. За жалост повечето от тях вече бяха мъртви.
Ако беше жив, днес Йосиф Бродски - един от петимата руски Нобелови лауреати за литература - щеше да бъде на 61 години. Поетът, “ когото не всички обичат”, както писа в деня на годишнината му един руски вестник, умря в изгнание, превъзнасян и хулен, наричан ту “счетоводител” (от Едуард Лимонов), ту “ най-после американизиралия се Joseph Brodsky ( А. Вялцев), ту “елитарист, сноб и индивидуалист” - не от кого да е, а от самия Александър Солженицин - също като Бродски американски изгнаник и руски нобелист. Но както справедливо бе отбелязано в руския печат - за съжаление тази негативна митология за поета често е създавана от литератори, и най-често от поети. А това вече е индикация за качеството и мащаба. Ако един поет пречи и дразни събратята си дори когато се намира на хиляди километри от тях, дори когато в страната, в която тях ги издават за него е забранено да се говори (тук изключвам Солженицин) - значи наистина този поет е Поет от Бога, и няма как да не събужда завистта на онези, които не са като него. Не друг, а Есенин беше казал, че “голямото се вижда отдалеч”. На съвременниците винаги им е трудно да преглътнат някого, чиято глава се извисява над техните.
На кого пречеше скитникът-евреин и щеше ли тъй рано да се пръсне сърцето му, ако той лесно понасяше своето изгнаничество и ако наистина се беше “поамериканчил” и приел за свой чуждия живот, който водеше?
В последните години от този живот - личи по написаното тогава - Бродски повече от всякога беше превърнал в свое най-съкровено обиталище не друго, а руската реч. “Всяка поезия е преодоляване на смъртта на речта” - казва Самуил Лурие по повод стиховете на Бродски. В своята статия “Свободата на последната дума” Лурие нарича Бродски символ на истинската човешка свобода. “Ако някой не знае какво е свобода - казва той - достатъчно е да прочете което и да е стихотворение на Бродски”.
Поетичната реч на Бродски, този лабиринт, създаден от капани за самия себе си, с годините става все по-сложна, все по-закодирана, и все по-самотна. Руският му език става все по-самосътворен, все по-далечно вглъбен, става руски език за все по-малко хора. Но това го прави език за избраници.
Бродски винаги е имал славата на особняк, който страни от другите, но всъщност това е в голяма степен защитна броня. Той има свое разбиране за мисията на поета. В Нобеловата си реч, при получаване на наградата за литература за 1987 г. той казва: “Аз съм частно човече, и тази своя частност цял живот съм предпочитал пред какви ли не обществени роли”.
Митологията за Йосиф Бродски започва рано. Съветската власт го осъжда за “тунеядство и социален паразитизъм”, и от март 1964-а до ноември 1965-а той е заточен на север, край Архангелск. Още тогава Анна Ахматова, която се смята за негова откривателка, създава ясно обществено настроение в защита на талантливия поет. На 32 години, през 1972-ра, вече издал “Спирка в пустинята” (1970), той е принуден да емигрира на Запад. Но митът “Бродски” вече е факт в родината си. Скоро той ще стане мит и отвъд океана. През 1977-а излиза забележителната му книга със стихове “Част на речта”. Пребивавал за кратко във Виена и Лондон, поетът в крайна сметка се установява в САЩ, чете лекции в Университета в Мичигън, в Колумбийския университет в Ню Йорк, а също и в Кеймбридж. През 1978 г. става почетен доктор по изкуствата на Йеилския университет. Издава стихове, пиеси, превежда много. Но личният му живот отново остава непроницаем. Става ясно, че има котка. И толкова. В алхимичната лаборатория на Бродски не е допуснат никой. В съветско време стиховете му се четяха най-вече в “самиздат”. Внезапната му смърт преди няколко години само затвърди митологията и тайнствата около него.
Днес някои иронично го наричат “руски поет и американски есеист”, защото през 1986-а издаде книгата си с есета на английски език “По-малко от едно”. Но това не е позор за писателя - след дълго живеене да напишеш текст на езика на страната, която те е приютила. Това, ако въобще носи някакъв позор, е позор за страната, която е прокудила такъв писател. Но тази страна вече не съществува. Написаното от големия Йосиф Бродски обаче остава. Както се казва - черно на бяло. Русия посмъртно се опитва да го приласкае. Днес в родината на един от най-големите поети на ХХ век за него се правят симпозиуми, научни конференции, снимат се документални филми, всичките му текстове се преиздават многократно. Той, “доведеният син на чудовищна държава” , блудният син на руската поезия, се завръща посмъртно.
Но дали държавите някога ще разберат, че е важно да обичат поетите си, докато са живи?



Йосиф Бродски Из “Писма до римския приятел”
По Марциал

Тия книги пращам, Постуме, обратно.
Как е в Рим? На меко спи ли се изобщо?
Цезар как е? Все интриги вероятно?
Все интриги и гуляи денонощни.

Аз навън съм и светилникът ми свети.
Ни познати, ни приятели край мене.
Вместо слаби или силни под небето -
на мушиците задружното бръмчене.

От дъжда под мен, хетеро, да избягаш
може, но да плащам, много здраве имаш:
със сестерции сега да ме облагаш -
летва все едно от навеса да взимаш.

Как, прокапвам ли? А локвата къде е?
Локви да съм лял не помня аз от хлапе.
Мъж като си вземеш утре да ти грее,
той над покривало някое ще капе.

Повечето, ей го, от живота мина.
Както каза вчера роб един в селцето:
“Накъдето да погледнем - все руини.”
Възглед варварски, но верен, общо взето.

Бях по планината сутринта отишъл.
Брах цветя, сега пък вази ще купувам.
Нищо, Постуме, за Либия не пишеш.
Как, нима все още нашите воюват?

Помниш ли на жреца, Постуме, сестра му?
Мършава, но ячка иначе в нозете.
Ти и спеше с нея... Скоро жрица стана.
Жрица, Постуме, общува с боговете.

Хайде, пък те чакам да разказваш вести.
Вино имам, с хляб ще те гощавам сито.
За спане на двора някак ще те сместя,
имената ще ти кажа на звездите.

Вече, Постуме, страстта да умножавам
на делението ред отстъпва, ето,
цялото си злато сбрано ти оставям,
може и да стигне да ме погребете.

Качвай се на коня черен и поемай
на хетерите в нощта да търсиш стана,
и цената, за която спаха с мене,
ти плати им оплаквачки да ми станат.

Писма от времето на династия Мин

I
“Вече тринайсет години, откакто изхвръкна от клетката
славеят. И богдиханът, щом вечер си вземе таблетките
с кръвта от шивача небрежен, навитата музика пуска,
изтяга се на възглавниците и в сън дълбок се отпуска,
приспиван и носен от равните звуци на песните.
Ето какви празнуваме ние днес в Поднебесната
и невесели, и нечетни годишнини.
Специалното огледало за обтягане на излишните
бръчки отново поскъпна. Упадъкът идва на мода.
Цял е надупчен с иглите на нашите кули и свода -
сякаш че гледаме болен (тила му и виждаме само).
Понякога обяснявам на сина му (на богдихана)
природата на звездите, а той забавлява се с пакости.
Туй писъмце ти е писала, мили мой, Дивата патица
с туш на хартия оризова - взех я от Нейно Височество.
Нямало, казват, ориз, пък хартията става все повече.”

II
“За път от хиляда ли1 е достатъчна и една
крачка, гласи поговорката. Но същата дължина
нараства, уви, многократно, поемеш ли пътя обратно.
Особено ако трябва да отброяваш от 0, нали?
Една ли хиляда ли, две ли хиляди ли -
хиляда сега означава, че все по-далеч си, или
че вече пълзи пустотата от думите към числата,
да не говорим за нулите, неизброими като че ли.
Вятърът носи на запад жълтите семена,
които шушулката рони - а там се въздига сама
Стената. На нейния фон човекът е уродлив и страшен като йероглиф
и като всичките там неразгадаеми писмена.
Непрекъснатото движение в една и съща страна
превърна и мене самия в подобен на конската шия.
Всичките сили телесни в триене устремих -
на сянката в класовете на дивия ечемик.”

1 Китайска мярка за дължина - Б. пр.