Испания - страна на слънчевите плажове, безоблачните небеса, фламенкото, коридата, фиестата и сиестата. Испанците - усмихнати, ведри и дружелюбни. Визитката на страната на Сервантес от неоновите реклами и плакатите е с отдавна запълнено съдържание за пред света. Но когато символите, клишетата и метафорите престанат да действат, по-голямата от двете иберийски държави разкрива допълнителни характеристики. Най-важната, може би Испания вече не е онази бедна аграрна страна от черно-белите филмови ленти. Държавата с най-бърз икономически растеж в Западна Европа се е упътила към новото хилядолетие като една от страните с най-висок стандарт в света. Мнозина чуждоземци се кълнат, че по-добре не се живее никъде по широкия свят, въпреки богатствата и охолството на близки или далечни земи. Няма друго място, на което високо развитият живот да е в съвършена симбиоза с южняшката топлина, забравена отдавна в предалите се на отчуждението и алиенацията технологически общества.
Гръбнакът на тукашния живот е свръхстабилната и поне на пръв поглед напълно непоклатима средна класа, към която принадлежат вероятно към осемдесет на сто от испанците. Мастодонтските богатства и крайната мизерия ги има, но далеч не са показателни. Големият препъникамък под небето на Веласкес е безработицата - със своите близо 20 процента тя оставя далеч назад побратимите си от обединена Европа. Добре смазаната социална сигурност обаче не позволява сериозни трусове. Не са малко тези, които предпочитат да не работят, за да получават осигуровките и да се запишат в изобилстващите квалификационни и образователни курсове на социалното министерство.
Средната работна заплата е някъде около хиляда долара, горе-долу толкова е и нормалната пенсия, пак там се движи и сумата за безработни. Минималните стойности са към 400 долара. Подобно на българите, и испанците имат трайна връзка с провинцията. Малките градове и селата обаче опустяват за сметка на развитите градове. И испанците предпочитат да живеят в собствено жилище, което често изплащат дълги години. (Без това обаче да повлияе кой знае колко на стандарта на живот на семейството.) През последните години предлагането на жилища расте много по-бързо от търсенето, но цените не спадат. Социалната сигурност предвижда и медицински грижи, но често за по-леки болежки трябва да се чака с месеци ред, затова повечето испанци имат и частна здравна осигуровка.
Испания се слави като мачистка страна, макар еманципацията на жените вече да е факт. След края на диктатурата на Франко като челен пример за равноправието на дамите се сочеха социалистическите страни. Броят на домакините все още е голям, но най-вече сред по-възрастното поколение. Допреди две десетилетия икономическата зависимост на жената от съпруга є правел развода практически немислим. Сеньорите обаче сами спомагат усилено за този губещ се из Европа манталитет. Майките педантично се грижат и за последния детайл от обкръжението на децата. Надали има друга държава на Стария континент, в която отрочетата да са толкова зависими от семейната среда дори когато са надхвърлили вече четвърт век. Нерядко "децата" предпочитат да не рискуват със собствени решения и да не си създават излишни главоболия, дори и да са икономически независими.
През последните години испанците сериозно се включиха в традиционното за развитите страни консуматорство. Купува се всичко и по много, а рекламната индустрия се грижи да припомня, че никога не е късно за поредната покупка, независимо дали от нея има някаква полза, или не. Така в средния испански дом има по няколко телевизора, касетофони, видео машинарии и всевъзможните супертехнологични джаджи, превърнали се в емблема на отиващото си последно десетилетие от второто хилядолетие. Ръце потриват и производителите на автомобили, регистриращи увеличения на продажбите си в геометрична прогресия. Затова никой не се учудва на огромните задръствания.
Един от резултатите на високата безработица е все по-големият брой студенти - показател, по който Испания е в световната десетка. Неспирни са промените и в средното образование със съвсем познатия за българите проблем с вечна смяна на учебниците. В своеобразна класация на образователните системи испанската не се радва на добро подреждане, за разлика от българската - класирана доскоро от специалистите сред най-добрите в света. Иначе на пръв поглед испанците може и да изглеждат леко повърхностни, но скоро става ясно, че това е само част от здравословната им житейска философия, помогнала им да се справят с премеждията, съпътстващи историята на всеки народ. Силните драматични страсти са особено ефектни в диалозите на Гарсия Лорка, но във всекидневието испанците залагат на умерения оптимизъм. Кой би оспорил, че неизменна част от плакатния образ на Испания е и религията? Но и тя все повече се превръща в изпразнено от съдържание клише.
Испанците се приближават към религията по-скоро като повод за социално общуване, отколкото от безрезервна вяра в Бога. Неизброимите фиести, посветени на също така изобилстващите светци, се превръщат във всенародни празници, в които религиозният елемент остава съвсем на заден план. Верските власти също губят позиции. Все по-малко деца се записват в съществуващите все още училища на монахини и монаси, но дори и там властва светското образование.
Въпреки огромното количество световнопризнати таланти в областта на изкуствата, сънародниците на Веласкес, Дали, Миро и Пикасо още гонят призрака на неграмотността и ниската образованост. И при това съвсем успешно. Испания е най-големият инвеститор в областта на културата пред вечния пионер в жанра - Щатите. Почти невъзможно е сдобиването с място за опера, театрите изживяват най-добрите си времена, дълги са опашките пред кината, пълнят се концертните зали, във възход е и издателската индустрия. Музейните сбирки на "Прадо", "Тисен" и "Кралица София", разположени на половин кв. км, превръщат столицата Мадрид в един от най-важните културни центрове.
Най-известните в странство испанци според анкетите са Хулио Иглесиас и крал Хуан Карлос. През последните години властите не спират в опитите си да катализират културния туризъм по подобие на Италия. Иначе Испания е втората по посещаемост страна в света с 50 милиона туристи годишно. Ще трябва да мине много време, за да успее някой да измести вечната челна тройка - САЩ, Испания и Франция. Сред първите впечатления на чуждоземците неизменно е прочутата сиеста. Въдворена някога от арабите заради големите пладнешки жеги, и до днес тя е запазен символ на испанския начин на живот. Между два и пет следобед е практически невъзможно да сторите нищо друго, освен да се разхождате, да похапнете или да подремнете като част от многовековната традиция. По този начин денят се удължава естествено, за което помага и примамливият средиземноморски климат. Обядва се около три следобед, а вечерята се отдалечава след десет и половина. Лягането е рядко срещано явление преди полунощ. През дългото лято дечурлигата играят навън често до 2 ч. след полунощ напук на възпитателните буквари. Почти задължителни са и двете закуски - към единадесет сутрин и около шест следобед. Работата не е религия за испанците, които определено работят, за да живеят, а не обратното. Партньорите им от обединена Европа се гневят и сърдят и не могат да разберат как при подобно лежерно отношение към бизнеса испанците успяват да живеят все по-добре.
С ранг на религия обаче е храненето. Хапването накрак е направо ерес, дъвченето на кифла или сандвич по улицата е недопустимо. Менюто задължително се състои от поне три ястия съвсем в стила на прочутата средиземноморска диета. Въпреки големите количества храна испанците се славят като почти манекенска нация. Това сигурно се дължи на пресните плодове и зеленчуци, огромните количества морски деликатеси и традиционния зехтин. И всичко това, полято с глазура от много движение. Защото след храната идва и другата запазена марка на испанците - фиестите. Многолюдни, многобройни и абсолютно задължителни. Ваканциите пък по принцип се карат на село или на плажа, но напоследък хит са и далечните пътешествия. Пътуванията най-вече до Лондон и Париж са на мода и рядко има испанец на средна възраст, който да не е обиколил поне няколко европейски и северноафрикански столици. Допреди двадесетина години и България се е славела като туристически маршрут, но днес, въпреки рекламата като Страната на розите, тя присъства в напоителните иначе каталози изключително рядко, а сумите са направо главозамайващи. Вместо да прескочи до България, испанецът може като нищо два пъти да навести някой далечен карибски плаж. Пак според цифрите испанците харчат за туризъм повече, отколкото в която и да е държава от Европейския съюз.
Историческите контакти с различни култури са превърнали испанците в доста толерантен и отворен народ. Емигрантството тук не е проблем като в Германия или Франция. Социолозите са единодушни, че големите мегаполиси дължат привлекателността си именно на смесицата от култури. Испанците изпитват симпатии към българите. Цар Симеон II и Христо Стоичков от години са първата асоциация на средния испанец с България. Иначе България продължава да е "терра инкогнита". А ние пък толкова се опитваме да търсим прилики между нашите и испанските съдбини. Може и да ги намерим, ако потърсим, макар да ни е нужна лупа. Далеч от исторически, икономически и политически прилики най-важната вероятно е онази топлина, запазена по право само за народопсихологията на южните народи. Тя има своите положителни и отрицателни последствия, но със сигурност на нея ще се базира връщането към човещината пред самия праг на третото хилядолетие.
Отървали се вече от старите клишета, испанците ще се нуждаят от нови метафори, с които да се представят пред света. Защо не "Деца на светлината"? На неизчерпаемите слънчеви лъчи; на хилядите електрически слънца, обявили дуел на спускащия се нощен мрак. На светлината като духовна и жизнена потребност.