ЕТНОКУЛТУРА бр.4, стр.49, година IX 2002г.

Странджа - усмивката на Бог

Румен СТОИЧКОВ, БНР

"Когато Бог решил да сътвори Странджа, се усмихнал. И от тази божествена усмивка тя се родила." Това гласи една от легендите, които също с усмивка може да ти разкаже всеки един от няколкото хиляди жители в тази част на България. Тиха. Красива. Непозната.
В най-високата точка на Странджа се намира местността Каменска бърчина. Наричат я още Камъка. Слушам разказа на Стефан Златаров, директор на Дирекция "Природен парк "Странджа". Основното било на планината е в Турция. Тук са двете била - Резовско и Босненско, които общо взето рамкират територията на парка. Интересното е друго. В местността се намира тракийско скално светилище, посветено на бога на Слънцето - Хелиос. Представлява две естествени скални образувания, ползвани като жертвеници. Датировката е смайваща - 1000-1500 г. пр. н. е. Религията на живелите в това труднодостъпно райско кътче траки е изисквала обожествяване на всички природни феномени - извори, вековни дървета, скални образувания... На една от скалите ясно си личи изсечен върху камъка Соларен кръг. Диаметърът му е около метър, има и още няколко такива, с по-неясни контури... Символизират Слънцето. Изумлението е пълно, когато чуеш, че тук е било място за ритуали и жертвоприношения, че са принасяни в жертва животни, че с тази кръв вероятно се е извършвал някакъв обред... И още повече - че те са най-старият тип скални тракийски светилища. В предположенията влиза също и разказ за това, че е донасян огън чак от т. нар. Голямо градище около Малко Търново, (най-високата точка на българската част на Странджа), като част от ритуал между двете светилища. Огънят в Тракия е бил основен елемент в религиозната практика.
На територията на тази българска планина са запазени много културни паметници от епохата на древните траки. Повод и за един интересен извод - че тук, както и в част от Източните Родопи се е съхранило в чисто физическия смисъл на думата древното тракийско население.
Географското разположение и вековните гори просто са дали възможност на част от предците по нашите земи да оцелеят в своеобразен анклав. Разбира се, знаем, че идването на славяни и прабългари е претопило по-голямата част от траките в едно ново етноморе... Което, без съмнение, дава и повод да се говори за културна приемственост. Има я. И доказателствата, повече от убедителни, са нестинарските игри. Практикуват се до ден-днешен в с. Българи, но за тях се говори и в Кости, в Граматиково, навсякъде. Логичният извод е: "В жилите на днешните странджанци тече и древнотракийска кръв", приключва интересния си разказ Стефан Златарев...
Невероятна е и гледката от тази точка на Странджа. Разстлана пред погледа е цялата планина. Смята се, че мястото е енергиен център. "Връзката му с праисторията ни е другият фактор, който кара човек да се зарежда с добра енергия. При мен специално е точно така...", усмихва се Катя Иванова, отговаряща за връзките с обществеността от Дирекция "Природен парк "Странджа"....
Зелениката е символът на Странджа. Чувал съм името на това цвете, виждал съм го на картинка. Не съм си представял, че търсенето му в полумрака на вековната дъбова гора може да бъде толкова вълнуващо. Както и срещата с него, което си е своеобразно романтично приключение. В резервата "Силкосия", друго райско кътче на Странджа, зеленика имаше в изобилие. Тя е уникална, защото не се среща никъде другаде в Европа. Усещаш гордост, когато я съзерцаваш и когато осъзнаеш, че отново срещаш привкуса на дълбока древност. Зелениката е останала от времената на последните ледове през терциера, сенколюбиво и влаголюбиво растение, не търпи засушаване и пряка слънчева светлина.
Разходката в "Силкосия", тази първа защитена територия в България, е повече от вълнуваща. Не само заради красотата на багрите и приказносумрачната атмосфера, но и заради усещането, че вървиш върху някакъв особен, пружиниращ килим - дебел слой листа, върху които стъпваш. "Тук всичко е уникално - и флората, и фауната", твърди до мен Дико Патронев, директор на Дирекция "Природен парк "Странджа". И изброява рояк имена на редки растителни видове - дафне, иглика, лопух... Видя ми се атрактивно и друго. Шикалка. Винаги съм знаел, че съществува такава детска игра, използвам понякога и глагола шикалкавя, но никога не бях виждал, нито пък се бях заглеждал в това красиво посвоему растително, болно дъбово образувание. Вярно, че е отклонение от нормата и се дължи на болестотворна бактерия, но пък е интересно да се види...
Легенди, при това три, има около възникването на Малко Търново, най-големия град в най-голямата българска защитена територия - Странджа. Според първата от тях той е създаден от преселници от Велико Търново, след падането на града под турско робство. По аналогия на имената се е родило и името Малко Търново. Втората легенда се основава на присъствието на т. нар. Голям вриз - центъра на града. В превод - Голям извор. Около него някога имало много тръни и от тази фонетична близост се родило днешното име. Третата легенда съдържа според местните хора тракийски елемент в названието и е свързана с понятието "земя при водата"... И трите легенди си съществуват паралелно и нито една не е добила по-голяма гражданственост от другите...
Природният музей в Малко Търново си заслужава да бъде видян. И без да си дете, ще се насладиш на богатството от събрани птичи песнопения. Достатъчно е да влезеш в т. нар. телефонна кабина, в която има указател за разговор с птиците на Странджа. Набираш съответния номер и тутакси ти се обажда чуруликащо горско обитателче. Можеш да влезеш, ако се престрашиш, разбира се, и в тъмна стаичка, в която звучат всички нощни обитатели на този кът на България. Музейната експозиция е създадена по "Проект "Странджа" към Българо-швейцарската програма за опазване на биоразнообразието. Според представителите на програмата, ако не бъде посетено с. Бръшлян, може и да не разбереш какво означава селски туризъм.
На мегдана в Бръшлян ни посреща кметицата. Жителите на отдалеченото на 6 км от Малко Търново селце са точно 40. Най-малък е 5-годишният Дойчин, внук на най-възрастния - 98-годишния Кузман Ляпчев. В центъра на селото е църквата "Свети Димитър". Строена е в началото на ХVI век с условието на поробителите - да бъде по-ниска от джамията, а където няма такава - от конака. Затова църквата е ниска, изглежда схлупена, но за да има вътрешна височина, е вкопана в земята. Преданието разказва, че след изграждането є турците са поставили ново условие - около нея да бъде вдигнат каменен зид, толкова висок, че турчин, качен на кон, да не вижда покрива на църквата. Днес зида го няма, на негово място се издига дъсчена ограда. Керка Кехайова от църковното настоятелство ми разказва за времената на погром върху вярата, за дните, в които храмът тук е бил обор, липсвало е доброто стопанисване, а част от иконите, повечето гръцки, са били разграбени. Сега църквата е отново изградена, поправена, реставрирана. Забележителна е олтарната маса, която е поставена върху мраморна колона, с издълбан старогръцки надпис. Преводът му сочи, че на същото това място е имало изграден през II-III век след Христа храм-жертвеник в чест на Зевс-Дионис. Това пък води до предположението, че в този край още тогава е било развито лозарството и винарството. Предполага се, че този храм-жертвеник, макар и разрушен през годините, е послужил като притегателна сила и за заселване на това място. Така от пръснатите махали след турското нашествие хората са се събрали тук, в сърцето на днешния Бръшлян.
И още една особеност на малката църквичка, в единия є край, срещуположно на иконостаса, е изградено специално женско отделение, през чийто решетки жените и децата на предците ни по време на турско робство са слушали службата. Някогашното килийно училище също възстановено на първоначалното си място - своеобразна пристройка към църквата.
Атракцията на селото обаче е в двора на Марулка Белева. Там стопанката, заедно с още няколко жени - Гина, Станка, Златка, Мара и друга Станка, седнали на трикраки столчета върху шарени черги, демонстрират умения в стар позабравен занаят на българката. Чепкане на вълна, предене... вретена, хурки, кълбета, тъкане на стан. Чуждестранният или българския турист могат да чуят и седенкарски странджански песни, след което попадат в особеното гостоприемство на този вид селски туризъм. В някой от дворовете и под сайвантите на старите дървени къщи ще ти сервират баница-зелник, чийто пълнеж е от джоджен или лобода, в комбинация с истинско заквасено гъсто кисело мляко. Разбира се, присъства и традиционната малка чашка с домашна ракия или вино, нали и краят се слави като лозаро-винарски. Не само заради легендите и връзката с Дионис!
Отдалечаването на север от Малко Търново и Бръшлян води до защитената местност Пода. Тя е на няколко километра южно от Бургас и се стопанисва от Българското дружество за защита на птиците. От терасата с предоставен бинокъл в ръка можеш да се насладиш на запазените в този край на Бургаския залив птици като корморан, кафявоглава потапница, лебед, чайки, рибарки, гмурци, пеликани, нутрии, лопатарки, ибиси... Изброяването може да бъде безкрайно. Но е излишно.
"Странниче, ти, който дойдеш тук, бъди здрав!" - е изписано върху рекламна картичка на Странджа. Визиран е надпис върху каменна плоча от II век преди Христа. В картичката е вградено сиво плоско камъче. А обяснението за него е, че е милвано от бистрите бързоструйни води на Велека. Със следната добавка: "То е частица от сърцето на Странджа и в него тупти пулсът на планината. Винаги, когато го слагаш в ръката си, неговият и твоят ум ще се сливат, за да прераснат в ритъм на копнеж и очакване. Копнеж да се потопиш в този приказен свят, в който господстват тишината и прелестта."