ст. н. с. д-р Ерика Лазарова,

Политическите проблеми на Балканите през последните години отново направиха болезнен въпроса за културната и националната идентичност. Въпреки първите видими вече знаци на възможното ни приобщаване към Европейския съюз те доведоха до фактическото маргинализиране на страните от региона, когато бяха изтласкани за масовото съзнание в ничията земя на Югоизточна Европа, между Европейския съюз като обособен институционализиран културен център и ориенталската периферия на континента.
Макар че именно балканските народи са законните наследници на най-древните европейски културни пластове и традиции и винаги са възприемали себе си като медиатори между Изтока и Запада. Техният позакъснял ренесанс бе свързан със съзнателния избор на европейския модел на културно развитие, противопоставен на ориенталщината като синоним на ретроградност. А модерното и постмодерното им развитие доказват недвусмислено тази ориентация въпреки насилственото откъсване на бившите социалистически държави за близо половин век от преките комуникации с Европа.
Актуализирането през последното десетилетие на термина "балканизация", все по-често и по-охотно употребяван от политици и политолози, журналисти и културфилософи, доведе до още по-голямо напрежение в теоретичното самосъзнание и генерира неудовлетвореност в ежедневието на онези, които не искат да бъдат възприемани повече като неравностойни партньори в процеса на общоевропейските интеграционни процеси по силата на узаконени културни предразсъдъци.
След промяната през 1989 г. в редица балкански страни, и по-специално в България, волята за демократични преобразувания се свързва неделимо с представата за признаване на европейската є идентичност. Верни на традицията да възприемат себе си като европейци по дух и кръв, българските интелектуалци неизменно са свързвали своя културен избор с Европа, като за тях задължително европеизацията е и дебалканизация. Това проличава още в първите години след Освобождението и особено при изследване на културфилософската теория, създадена през 20-те и 30-те години. Исторически твърде рано (те ще станат приоритетни за световната културологична мисъл едва през 70-те години) се третират въпросите за социокултурното значение и аспекти на проблема "свое-чуждо", като се акцентира със задълбоченост и при съдържателна многостранност на интерпретациите върху проблема за изборността при обмена на ценности и за диалогичността на културното общуване. Самата българска хуманитарна интелигенция се издига до ролята на културен посредник и това придава нови измерения на европейското є самочувствие.
Дори онези, които залагат на националното и се страхуват от културния копизъм и парадоксите на криворазбраната цивилизация, не могат да не осъзнаят историческата обреченост на пълната културна изолация. Техният пиетет към родното и апелът за опазване на корените съжителстват в собствените им творчески биографии с гносеологически интерес към чуждите култури и толерантност към другостта. Един народ, който е оцелял благодарение на героичната си неотстъпчивост от традициите, свикнал да брани достойнството и самобитността си с цената на всякакви жертви, не може донякъде да не е подвластен на страха за обезличаване, а следователно да не бъде и оправдано скептичен към реверансите пред "чуждото". Оттук и изключителната привързаност към знаците на типично българското, сантиментално и пристрастно отнасяни към атрибутите на родното като пазител на самобитността и оригиналността, носени от битови символи като гъдулки и опинци, шевици и кавали, песнопения от "извора" и словесни битовизми. Подозрителността да не им изневерим е детерминирана от страха да не загубим себе си и пагубните последствия върху манталитета и духовното здраве на нацията.
Творческото усвояване на водещите световни културни образци, противопоставено на скромното ученичество, е българският идеал за културно общуване. Нашите интелектуалци от дядо Вазов и Пенчо Славейков до Иван Радославов и Константин Гълъбов, колкото и да са различни помежду си, са единни в увереността си, че българската нация има всички реални шансове да догони напредналите страни в съкратени срокове и да се превърне в авангард на културния прогрес. Вярват, че противоположна на региона е наднационалната културна общност, поне духовно надмогнала игото на географските граници и идеологическите предразсъдъци. Схващането за духовно интегрираната Европа на културата е старо, поне от един век и е свързано с променените представи за духовната комуникация в епохата "модерн" и за наличието на една нова културна география, съобразяваща се не с реалните държавни граници, а с безграничната реалност на културното общуване и творчество.
Ако перифразираме Николай Бердяев и максимата му за разрушаващия личността егоцентризъм, може да заявим, че самозатвореността в сферата на културата може да се третира и като националистически егоцентризъм. Ако се проявява нежелание за отваряне към другите и духовно взаимодействие на основата на обмен на ценности, това също е разрушителна стихия, възпрепятстваща разгръщането силите и възможностите на националното културно битие, аналогично по начина, по който една личност се самозатваря в своето аз и бива смазана от липса на стимулиращи и оплождащи импулси отвън: "Егоцентричната самозатвореност и съсредоточеност в себе си, невъзможността да излезеш от себе си е тъкмо първородният грях, който пречи да се реализира пълнотата в живота на личността (и на нацията - бел. моя - Е. Л.), да се актуализират нейните сили." Вярно е обаче и обратното: подценяването на собствената оригиналност и комплексът по отношение на регионалното са рискована крачка в посока към културната унификация.
Охулван и оплюван, задълго обявен за второстепенна категория, регионът в ситуацията на бъдещата Обединена Европа без граници си възвръща привлекателността за политици и теоретици. А човекът се оказа интимно свързан с него като начин на реализиране на всекидневното си съществуване. И вече има фанатични привърженици, примиряващи наднационалното и субнационалното или преднационалното с националното. Родното и регионалното се оказват еднопорядкови същности. За австрийския културфилософ и политолог Карл-Маркус Гаус политици като канцлера Франц Йозеф Щраус са същевременно възторжени регионалисти и възторжени европейци без и най-малък елемент на раздвоение. Регионът е истинското отечество на индивида, понеже "Регионът е по-стар от всяка нация, той съществува отпреди нея."
Съответно и самозатварянето в национално самобитното и отричането на комуникациите с другите, противопоставяйки като враждебни самостта и чуждостта, води до опасното капсулиране на собствената оригиналност и невъзможност за развитие по-нататък. Културната изолация е равна на самообричане на регрес - това е, което не разбират късогледите защитници на родното, противопоставяйки националното на световноисторическия процес, опитали се с родолюбив плам и патриархална подозрителност да предупредят за заплахата от духовно колонизиране в съвременния свят.
Това има предвид Янко Янков в "Героичният човек", говорейки за примката на европейската култура, която под маската на просвета и демократизиране заплашва автономността и погубва самобитността на цели континенти и отделни региони, представяйки се същевременно като висш цивилизационен пример. Той се обявява в защита на собствената срещу илюзорната, натрапена отвън идентичност, призовавайки българския народ да остане верен на себе си. Риторичните му въпроси са спор със самия себе си, с нацията и с лъжецивилизаторската унификация, а всъщност обезличаване и загубване на физиономистичната определеност, представяща се за благо и напредък: "Защо не искаме да приличаме на себе си?... Защо не искаме да живеем гордо и героично? Цялата ни политика след Освобождението, духовният ни живот, административното ни подражаване, теоретическата ни образованост, нашата държава, нашата книга и строителство нямат нищо общо с божествеността на духа ни, с който и до днес се гаври европейската демокрация, мъчейки се да погуби стихията му и да му наложи една социална и политическа програма, която еднакво може да се наложи и на британските жители, и на негрите, и на афридите в Афганистан. Ще продължаваме ли нашето маймунско подражателство?" Янков нарича в този смисъл българския народ най-безисторичния, търсейки причината за политическото късогледство на водачи и маси в липсата на обща историческа цел и перспектива, способна да организира народното битие за постигане на свобода - политическа и културна. Ако липсата на "истинска обществена дисциплина и обществена воля" ни е пречела да намерим достойното си място като народ и като съдбовност, изводът е само един - вярност към българския дух, но и либерализъм, свързване западните постижения с ценностите на кръвта и духа.
Сирак Скитник, обратното, е дълбоко и искрено убеден, че българският народ, а съответно и българският критик и човек на изкуството като негови рефлективни и репрезентативни фигури притежават тънко чувство за история. За него да бъдеш съвременен, означава да уловиш духа на своето време. Да бъдеш модерен, означава да бъдеш историчен. Оттук следва, че художникът е длъжен да долавя промените в светоусещането на епохата си: "Всяка епоха има свое изкуство. Пренесено в друго време то става лъжа. Всяко време има своя психология, своя истина, свой доминиращ мироглед. И разрушителните, и творческите стремежи се подчиняват на една пружина - съвременния дух, обслужван от мисъл, техника, обществен живот..." Този момент присъства осезателно и в претенциите на Гео Милев към българските творци, които следва да се юнифицират, за да се впишат в общоевропейския културен контекст. Неговите схващания са илюстрация на отворената към света позиция на българския културен реципиент, който неизменно се придържа към плуралистичния диалог и е за универсалната комуникация. Понеже две основни метафори олицетворяват моделите на отношение към чуждото - отвореното съзнание и затворената врата, а изборът на втората е опасен за твореца. Според мен, ако отказът от културна комуникация с различни партньори по правило е признак за нарушено разбирателство на наднационално равнище, в локален план той означава ориентация към фалшиви идентификационни стратегии. За "фалшива идентичност" може да се говори, когато националното самосъзнание залага на външни, макар и престижни белези за културност. Европеизацията може и трябва да бъде стратегия на развитието.
В това отношение българската хуманитаристика е определено напредничава. Ако използваме Зимеловите обрати на мисълта, на българския интелектуалец - космополит на духа, но непризнаващ скъсването на пъпната връв с Отечеството, му е неприсъщо бремето на чуждостта. Той е духовно сроден с чуждите културни хоризонти, които не го мамят като имагинерна същност, а като несъществени и условни граници на собствената му познаваща същност. Чуждостта става позитивно епистемологично отношение, само ако е налице преодоляването на дистанцията в акта на У-Своя-ването, когато чуждото става част от теб самия, включвайки се в духовната ти същност.
Подобно разбиране става ключово в модерната епоха, която изисква и създава условия за формирането на общуването-диалог като не само разбираща, но и равноправна взаимност. Културната идентификация за човечеството на прага на XXI век означава не противопоставяне на страни, народи и култури, а уважение към всяка самобитност и гарантиране правото є на съществуване и свободно и неограничено развитие. Точно днес homo sapiens е призван да докаже, без значение къде е роден - на Изток или на Запад, дали е достатъчно зрял, за да бъде наистина гражданин на една глобална цивилизация.
От античността до днес човек непрекъснато разширява пространството на своето Аз, превръщайки чуждото в свое в културно-творческата си дейност. Всъщност това е самият процес на социокултурна адаптация, без който е невъзможно съществуването на човечеството. той предполага непрекъснатото разширяване на "ойкоса" (oikos) или околната среда на човека, която още от древните гърци се асоциира най-напред с дома, жилището, родното място, а едва след това с по-абстрактната категория "околен свят" или "околна среда".
Следователно, разширяването на човешкия познавателен хоризонт от дома към света включва задължително превръщането на непознатото, чуждото и враждебното в опознато и свое, т. е. самата култура е процес на преодоляване противоречията между себе си и другите, между Аз-а и света. Както казва Мишел Сер, планетата Земя не е нищо повече от общ дом, един модел на люлка, която определя и еднаквия сърдечен ритъм на всички хора, призвани да осъзнаят себе си като изучаващи географския атлас и атласа на културите (цивилизациите), за да могат да осъзнаят и уникалността си, и универсалността си. Защото "Колкото и различно да говорят езиците, една и съща сърдечна люлка брои минутите в живота на хората и същата Земя отмерва ритъма на тяхното пребиваване."