ИВАН РАДОЕВ:ПРИЯТЕЛИТЕ ТРЯБВА ДА СА МАЛКО
Интервю на Румяна ДИМИТРОВА

- За тези, които не Ви познават, бихте ли се представили?

- Просто така да говоря за себе си не ми е много приятно. Като начало мога да кажа, че съм роден 1972 г., зодия Везни, а после...

- Син сте на писателя Иван Радоев и балерината Весела Радоева. На кого дължите това, което сте като личност, като индивидуалност, на родителите си ли?

- Да, дължа го на родителите си. Не смятам, че съм завършена личност. Човек се оформя до края на живота си по някакъв начин. И не може да каже "Аз вече съм завършена личност", защото до последния момент научава нови неща. Дори срещата със смъртта в един момент е нещо ново, не е финал. Затова мисля, че най-добре е човек до последния си момент да бъде отворена система и да възприема нещата като дете. Мисля, че човек е такъв, какъвто са го създали родителите му, такъв, какъвто са го възпитали. И той носи нещо от тях, най-малко кръвта.

- А като актьор?

- Като актьор... Баща ми по принцип беше против да кандидатствам в НАТФИЗ. Опита се да ме предпази, но не ми е забранявал. Той не е такъв човек и ме остави сам да взема решението си. Естествено ме посъветва и ми обясни накратко за професията, че е доста неблагодарна. Може и парадоксално да звучи, но баща ми ме съветваше да отида да работя земята на село. Той твърдеше, че това е най-висшата форма на осъществяване на една личност, да бъде близо до земята, близо до естествения начин на живот. И това е нещо, от което изпитвам голяма необходимост в момента. През всяко свободно време гледам да ходя на село, да се занимавам с работи, с които в града ми е невъзможно. Това ме зарежда с енергия и ми доставя голямо удоволствие.

- Това ли е източникът Ви на енергия - творческа и житейска?

- Енергията си я черпя от работата си с камъка, с дървото. Правя различни неща на село, които много хора в града не ги познават. А това е нещо, което зарежда с енергия. Например това, че работя тежък физически труд, ме зарежда, то не ми отнема енергия. Наистина този е истинският живот. Иначе тук, в града, животът е много изкуствен, изкуствено забързан. А на село и въобще в природата нещата следват собствения си ритъм, който е близък до ритъма на човешкото тяло, на сърцето.

- Значи ли това, че тези, които познават Иван Радоев само в градска среда, нямат шанс да се докоснат до истинската Ви личност? Приемате ли и Вие адекватната за ежедневието ни маска?

- Да, приемам я за съжаление. Всеки е принуден да я приема, защото другият вариант е човек да зачеркне всичко и да премине в някаква друга форма на живеене. Аз все още не съм стигнал до този момент. Но маската е нещо, без което за съжаление не можем. Въпросът е каква маска ще си избере човек; да не прави големи компромиси със себе си, защото много лесно може да си проличи, че тя не приляга толкова добре на лицето ти и по този начин да се деформира самият човек, съзнанието му. Заниманията ми с театър до голяма степен ми дават този, колкото и банално да звучи, пристан. Защото иначе животът е много неприятен извън театъра. Аз затова и се занимавам с театър. Не съм го приел като своя съдба, а като занимания, които ми дават нещо положително и ме откъсват от заобикалящия ни свят.

- Затова ли сте в театъра?

- Да, това е единствената причина да съм в театъра. Различните хора различно обясняват присъствието си в театъра. Някои са там, за да бъдат известни, за да се правят на такива, каквито не са. Аз даже на сцената се стремя да съм максимално верен на себе си, да не се правя, защото едно от откритията, които имам (всъщност не съм го открил аз), е, че е много лесно да позная един човек, когато го гледам на сцената какъв характер има, дали е завистлив, дали е комплексар... Въобще много си личи в нашата професия по това как играеш, какъв си всъщност.

- А имате ли приятели в театралните среди? Можете ли да общувате с колегите си извън театъра?

- Да, разбира се. Те не са много и няма смисъл да са много. Приятелите трябва да са малко. Аз не обичам хора, които имат навсякъде приятели и с всеки са приятели; това вече замирисва на нечистоплътност. Човек не може да е приятел с всеки. Въпросът е да не си пречим, защото наистина това е колективна професия и много е важно каква ще е атмосферата на работа. А всеки може да е какъвто си иска. Въпросът е да не си проявява максимално характера на работното място.

- Много често психотерапевти задават въпроси за първите спомени на човек. Кой е Вашият първи спомен?

- Първият ми спомен! Това е интересно, не съм се замислял... Имам детски спомени, картини. Но като че ли първите ми спомени, силни изживявания, са от театъра. Това може би е и причината да се занимавам именно с театър, защото той е някаква зараза. Това много хора са го казвали, но наистина е така. Първите ми спомени от театъра са свързани с Музикалния театър, където майка ми ме е водила. Беше много смешно, защото майка ми за първи път ме заведе да я гледам, обаче аз през цялото време гледах един палач (имаше такъв герой в оперетата), който много ме впечатли. След това като ме питаха какъв искам да стана, аз казвах, че искам да стана палач и баща ми много се майтапеше с това, че синът му иска да стане палач. След това исках боклукчия да стана. Но първите ми ярки спомени са от театъра. Разбира се, имам и други спомени...

- А кой е най-яркият Ви спомен, от който и сега откривате отпечатък върху себе си? Мисля, че всеки човек има такъв спомен от детството.

- Най-яркият ми спомен е когато баща ми е разказвал приказки. Но чак сега си давам сметка, че той не ми разказваше български народни или Андерсенови приказки, а ми разказваше откъси от Библията. Целия живот на Христос ми го е разказал като една приказка. И аз помня, че тогава много се впечатлявах, дори плачех на отделни моменти, защото той много хубаво ги разказваше. Явно нищо не съм разбирал тогава, не съм успявал да вникна в дълбокия смисъл на тези притчи, но чрез тях баща ми се е опитвал да ми налее в главата някакви по-сложни неща и явно е успял, защото споменът ми е, че много се впечатлявах от историите за разпънатия Христос, как е възкръснал след това. Това се е запечатало много ярко в съзнанието ми и наистина баща ми е успял нещо да ми внуши по този начин.

- Значи ли това, че сте добър християнин?

- Аз ли? Не... не. Човек не може да бъде безгрешен. Това е някаква илюзия. Въпросът е доколко грешен ще бъде. В пиесата на баща ми "Сън", в която сега репетирам, има такава реплика: "Ако си направил зло на себе си, направил ли си зло?". Така че най-добре ще е, ако човек прави злините само на себе си, защото правейки злина на себе си по някакъв начин това ти помага да израснеш като личност... може би. И правейки злина на себе си, нищо чудно да правиш добро на другите. Аз си мисля, че е много хубаво да се прави добро. Колкото и изтъркано да звучи, трябва да се правят добрини. Това е нещо, което го има във всяка една религия. Има го и в будизма. Много ми е интересна източната религия, без да твърдя, че я познавам. По религия съм християнин и се опитвам да спазвам някакви норми. Скоро ми се случи да бъда в една джамия в Шумен. Аз през цялото време се държах като кръстоносец едва ли не. Твърдях пред ходжата, че съм християнин и въобще да не си прави илюзии да ме залъгва с приказки за Аллах. И той в един момент ме дръпна и каза: "А бе, джанъм, Господ е един. Дали се казва Христос, или Аллах е все едно". Това много ме впечатли, защото видях, че турците са наистина много религиозни хора. Те са наистина вярващи, докато ние малко сме загубили от вярата си. Ходенето на църква при нас е малко тарикатлък, отбиване на номера. Това си е вече въпрос на личен подход към религията. Аз съм вярващ, много вярвам и все повече вярвам. Естествено, не ходя всеки ден на църква, но е хубаво, когато се отиде, то да се прави наистина с някаква сериозност и когато чувстваш необходимост. Когато религията е превърната в някаква институция, тя вече си губи смисъла.

- Вашите морални каузи покриват ли се с религиозните? Не казвам християнските, защото сте абсолютно прав, че истинските неща се познават по това, че са универсални.

- Да, разбира се. Важното е да вярваш наистина. За моралните ми каузи - естествено. Десетте божи заповеди са нещо много хубаво. Въпросът е дали се спазват?

- Имали ли сте кумири, авторитети, които да са Ви влияли и формирали?

- Да, човек винаги има хора, които възприема като кумири. За мен това е баща ми на първо място. След това има много хора, в различни области, в музиката, в театъра. Във всяко едно отношение човек има образци, на които се възхищава и се стреми да достигне тяхното ниво. За мен в театъра кумир е Наум Шопов. Аз много добре знам, че никога няма да стана като него и не се стремя. Но за мен главният кумир е баща ми във всяко едно отношение.

- Вера Мутафчиева написа книга за баща си ("Разгадавайки баща си"). Вие бихте ли направили подобен жест? Бихте ли се наели да обговорите публично личността на баща Ви, която е авторитет не само за Вас?

- Аз мисля, че най-хубавата книга той си е написал сам. Това е всичко, което е написал и направил. Така сам си е направил паметник, както се казва. Може би някой ден... въпреки че не страдам от писателски амбиции, защото нямам талант за това. И стихове дори не съм писал. Само в няколко редки случая, но това е по-скоро момент на някаква необходимост, а не на желание да се изявя като поет. Това са работи, които никога няма да прочета публично. Те са били адресирани до един определен човек и той ги е прочел. Да напиша нещо за баща ми е интересно. Може би мога да го направя. Не зная дали точно книга може да се получи. По-скоро бих писал за нещата от ежедневието, които другите не знаят и където характерът се проявява във всеки един момент. Защото, четейки поезията и драматургията му, човек остава с впечатлението, че това едва ли не е светец. А той не беше такъв и това е абсолютно нормално. Хубавото и интересното е, че един несъвършен човек може да сътвори такива съвършени неща. Така че, ако напиша нещо, то ще е не за светеца, а за грешника Иван Радоев. Това е много трудно и не съм мислил, но сигурно един ден ще стигна до такава необходимост.

- Има много деца, които обожават родителите си и те за тях са също толкова силни авторитети. Във Вашия случай особеното е, че баща Ви е публична личност. Вие също сте в професия, която дава доста голяма публичност. Тази ситуация създава ли Ви проблеми? Необходимо ли е да преодолявате психологически бариери?

- Не. В нито един момент не съм чувствал подобни проблеми пред себе си, защото (ще се повторя) никога не мога да достигна баща си. Все пак аз се занимавам с актьорлък, а той се занимаваше с писане. Никога не съм имал амбицията да преодолявам нещо, да се доказвам. Защото казват: "Баща ти е такъв, а да видим сега ти какъв си". Аз не желая да се съревновавам с него, защото е безсмислено. Аз си дълбая в моя посока и се занимавам с мои неща. Напротив, мисля, че силната личност на баща ми много ми помага и аз продължавам да чувствам присъствието му. Наистина, това много ми помага. В никой случай не ме подтиска. Може би и баща ми така е поставил нещата, за да се чувствам друг в канал, по който аз си вървя и да няма съпоставяне и съревнование между двете имена.

- С какво, освен с театър бихте се занимавали?

- Аз върша и много други неща. Например, направил съм две чешми от камък. Гордея се много с това. С изпълненията си в театъра не съм се гордял толкова, защото чешмата ще остане много години след мен. Има нещо много хубаво в това да посадиш дърво, да направиш чешма, дувар. Това са неща, които остават. Сега като гледам подобни неща като хан Крум си казвам: "Какъв ли е бил този, който го е направил?". Интересно ми е, че са направени от човешка ръка. Ролята ще се забрави, отминава. Говори се Апостол Карамитев как е играл дадена роля. Да, но аз не съм го виждал, за съжаление.

- В този смисъл вълнуват ли Ви проблемите на театъра извън чисто естетическия им план? Прословутите реформи, например.

- Не. Вече не ме интересува. Гледам тези проблеми да ги отхвърлям. Театърът няма нужда от реформа. Тя ще си дойде по естествен път. Ще има хора да 210 пречат, други да я проведат по изкривен начин. Аз си мисля, че нещата трябваше да бъдат оставени на течението и сами щяха да се наместят. Не трябваше да се пипа въобще. В това отношение не ме интересува. Аз съм антикомунист по убеждение, но имам чувството, че единствено в театъра не ми прави впечатление кой е комунист, кой не е. В ежедневието това ме дразни, докато в театъра просто не се замислям и не ми е отправна точка в отношенията към хората.

- Разбрах, че непрекъснато търсите пространства за лична свобода. Ситуацията режисьор - актьор е в голяма степен властова. Как преценявате това положение?

- В работата си съм много самонадеян. Работя с добри режисьори, не мога да се оплача. Най-хубаво е, когато режисьорът успее да ме убеди в правотата на това, което прави. За мен е голямо мъчение, когато режисьорът няма самочувствието на човек, който е наясно какво иска и какво прави. Тогава се чувствам несигурен и неуверен. По принцип се стремя максимално да вложа себе си и моята позиция по проблема, за който става дума. Мисля, че успявам засега. Така трябва да бъде, защото актьорът е съавтор. Естествено, не обичам актьори, които си налагат мнението, просто, защото аз съм казал така и не желая да отстъпя, да се променя и искам да си карам, както аз си знам. Рутината е нещо много страшно в нашата професия.

- Споменахте за това в каква държава живеем. Чувствате ли се като част от културната периферия (това също е едно клише) на Европа, на света?

- Мисля, че театърът, който се прави в България, в голямата си част е на много високо ниво. Българските актьори са на световно ниво. Неслучайно идват чужди продуценти да снимат филми тук за жълти стотинки. Българската култура е на много високо ниво и е част от културата на света. Въпросът е процесите да продължават, а не да разчитаме само на Казанлъшката гробница, на Античния театър в Пловдив - неща, които са отпреди хиляди години. Явно по тези места се е създавала култура на световно ниво и това трябва да продължи. Имаме заряд, но в момента културата е последна грижа. И за това правителство това е най-маловажното министерство. Колкото и да ми е неприятно, хората, на които симпатизирах, не обръщат никакво внимание на културата.

- Кое от случващото се в днешния български театър е градивно начало?

- Явно тук, на Балканите, съществува уникална форма на изкуство. Например това, което направи Емир Кустурица. Неговото кино е уникално, то не се прави никъде по света и се приема като висша форма, като високо каратово изкуство по цял свят. Не виждам ние с какво сме по-различни от Югославия. Има нещо, което ни държи на по-заден план. В българина има нещо много гадно, което му пречи по някакъв начин. Затова и сме в това положение. Българинът е много лош човек. Тук въобще има някаква зла енергия. И други хора са го казвали. Аз съм убеден - има нещо тук, не е чиста работата. Не мога да си го обясня на какво се дължи. България е много парадоксална държава, никаква логика няма в нея. Трябва да бъде управлявана с много твърда ръка, защото ние явно сме езичници. Дълбоко в съзнанието ни езическото е останало и е по-силно от християнското, което е наложено. Християнството не е следствие на естествен исторически процес, а е наложено на сила. Може би нещо оттам се е пречупило и ние сме повече прабългари, отколкото християни.

- Интересувате ли се от проблема за националната ни психология?

- Вълнува ме. Мисля, че това е уникалното при нас и затова има такива интересни творци, идеи и посоки на изкуството. В държави, които са в криза, които са изживели много тежки, драматични години, в изкуството се появяват интересни и уникални неща. При нас има база. Тук е като мина, от която могат да излязат всякакви интересни изкопаеми. Българинът е чешит, той има нещо артистично в себе си. Той не е скучния бюргер. При нас хората са малко чалнати, малко луди. И добротата ни е парадоксална, и злото ни е в повече. И много доброта има, и много зло. Затова тук се раждат такива таланти. Много таланти има, но ние не успяваме да ги оценим. А може би причината е в лошотията ни, която формира свръхчувствителни хора, които създават много висше изкуство. Най-големите ни поети са големи именно, защото са живели в лоша държава. И Ботев, и Яворов, и всички големи творци са унищожени по един или друг начин.

- Тоест мислите, че ако нещо интересно ще се роди в изкуството ни, то трябва да е самобитно, специфично българско (не в смисъл на фолклорно, разбира се)?

- Проблемът идва оттам, че има един дълъг период на прекъсване, в който ние нещо сме пропуснали. И сега в желанието си да наваксаме се опитваме да подражаваме на външни образци, които нямат нищо общо с нашата психология, с нашия вкус и нрав. Бедата е там, че през тези години сме можели да създадем нещо уникално българско, а не сме имали тази възможност. Ние не можем да направим абсурден театър по-добре от самите абсурдисти, но можем да им направим едно чеверме (в рамките на шегата, разбира се). Емир Кустурица, например, успя да направи филм, който отразява балканска душевност, но има и световно значение. Проблемите във всички негови филми са световни, не са само регионални.

- В българския театър сега присъстват доста различни факти. Толерантен ли сте към различията, към другото?

- По принцип и модното пак е криво разбрано при нас. Защото какво значи модно? Модата е нещо, което се сменя с дни. Аз гледам канал за мода и ми е много интересно. Ако пуснем същата програма отпреди една година, ще видим, че нещата нямат нищо общо. В този смисъл модният театър е този, който най-бързо остарява. За мен театърът е хубав или лош; нещо или ми харесва, или не. Разбира се, приемам абсолютно всичко и ми е интересно. Самият аз експериментирам през цялото време. Но експериментът трябва да води до нещо хубаво. В това отношение аз не съм затворена система. Приемам много неща и съм съгласен да направя абсолютно всичко на сцената, стига да съм убеден, че е необходимо, че е естетически издържано.

- А извън театъра толерантен човек ли сте?

- Стремя се да бъда, но не мога да кажа, че съм толерантен човек. Обаче се стремя. По принцип в интервю човек невинаги е откровен. Когато започне да говори за себе си, човек сигурно става неискрен в един момент. Така че, сега ще кажа, че не съм толерантен, а хората ще си помислят, че съм и съм го скрил.

- Кое от нещата, с които сте се занимавали, които сте направили, Ви е голямата любов?

- Всяко ново нещо ми е голяма любов. Обичам всичко, което съм правил. Обичам и добрите, и лошите, защото съм вложил енергия в тях. Но винаги най-любимо и най-интересно ми е това, което правя в момента. Не съм изиграл много роли, за да мога да си направя такава равносметка. Да, различно е; не мога да кажа, че си обичам всички роли еднакво.

- А какво бихте искали да направите?

- Да бъда в мир със себе си, ако може така да се каже. Това може би е невъзможно, но има хора, които успяват да го постигнат. Това ще се отрази естествено и на работата ми.

- Вживявате ли се в работата си, обсебен ли сте от нея?

- Всяко ново нещо ме обсебва по някакъв начин. Усещам се как си говоря текстове по улиците. В казармата, докато бях на караул, бях започнал да говоря един монолог и ме видяха и помислиха за луд. Да, работата ме обсебва. Нямам точна рецепта за това как подхождам към една роля. Всеки път е различно. Но го усещам като едно обсебване. Не ходя по улиците като образа, но има моменти, в които се усещам, че не съм в час. Това си е хубаво.

- Въпреки че сам казахте, че сте млад, че сте в началото на кариерата си, доволен ли сте от това, което досега Ви е поднесла съдбата?

- Да, доволен съм. Въпреки че баща ми казва, че доволен може да бъде само непоправимият еснаф. Може би съм поправим еснаф... Не мога да се оплача. Мисля, че съдбата е много благосклонна към мене. Засега добре се разбираме с нея. Ще видим в бъдеще, може да ми подготви изненади.