Общество
НЕВЕРОЯТНИТЕ ДЕЛА НА ВЛАДИСЛАВ ОПОЛЧИК
Георги АСЬОВ

Полски княз с българска кръв основава Ченстоховския манастир и му дарява чудотворната икона

Мнозина българи знаят за Ченстоховския манастир и за неговата чудотворна икона на Богородица - две от националните светини на поляците. Едва ли обаче ще се намерят и трима сънародници, който да са чували, че и основаването на манастира, и даряването на иконата са дело на ктитор с българска кръв.

Ктиторът е Владислав, княз на Ополе, една от най-колоритните личности на средновековна Централна Европа. Този невероятен властолюбец, кариерист и комбинатор е роден между 1326 и 1330 г. и е праправнук на ополската княгиня Виола. Както пише големият полски историк от XV в. Ян Длугош, принцеса Виола е "по род и народност българка" (според малцината немски и полски изследвачи, които са се занимавали с проблема, тя е дъщеря или на цар Борил, или на цар Калоян). Омъжена към 1218 г. от вуйчо си Иван Асен II за княз от кралската династия на Пястите, тя остава в Полша до края на живота си през 1251 г. От брака на българката с поляка израства мощно родословно разклонение с над 70 (седемдесет) пястовски князе, без да се смятат княгините. Владислав Ополчик впрочем води потеклото си от Виола както по бащина, така и по женска линия. Майка му е потомка на крал Владислав Локетек, също внук на българката. Ако такива неща подлежат на механични изчисления, то във вените на основателя на Ченстоховския манастир тече една десета българска кръв.

"Българските следи" обаче далеч не свършват дотук. Владислав Ополчик наследява княжеския престол от баща си Болеслав II, починал през 1356 г. Малко преди това, между 1352 и 1355 г., той се жени за Елисавета, дъщеря на влашкия владетел Никола Александър Басараб, която е негова съпруга до смъртта й през 1364 г. Почти едновременно с Владислав сватба с Анна, друга дъщеря на Никола Александър, дига и Иван Срацимир. С други думи - ополският княз и българският цар са стопроцентови баджанаци. Най-накрая: не бива да се забравя, че самият влашки господар е вероятно от български произход и ако поради липсата на исторически извори това не може нито да се докаже, нито да се отхвърли, почти сигурно е, че и Елисавета, и Анна са знаели български език (както цялата румънска аристокрация от тази епоха). Последното твърдение е взето от книгата "История на Румъния" на полския историк Юлиуш Демел.

Макар и етнически полско, наследствено владение на Пястите, през XIV в. Ополското княжество е васално на Чехия. Сведено до миниатюрни размери (в резултат на раздробяването му между потомците на Виола), то е твърде тясно за амбициозния, образован и интелигентен Владислав. Жадният за постове и богатства Ополчик опитва първо късмета си в двора на император Карл IV в Прага. Но тъй като там облагите явно се разминават с апетитите му, около 1359 г. той се озовава в Унгария, където бързо влиза под кожата на крал Лайош I Велики (1342-1382 г.). Маджарският владетел впрочем е също праправнук на Виола, така че кариерата на Владислав е несъмнено улеснена и от роднинската връзка. Изявявайки се като хитър дипломат и даровит администратор, Ополчик е незаменим при всякакви деликатни мисии и заплетени ситуации. Оттук нататък почти няма важно събитие или височайшо сватосване в Централна Европа, в които да няма пръст и той. За многобройните му заслуги Лайош Велики го отрупва с почести, подаръци, имения и титли. Като палатин, върховен воевода на Унгарското кралство, Владислав явно има пряко участие в четиригодишния плен на Иван Срацимир и маджарската окупация на Видинското царство (1365-1369 г.). Междувременно през 1370 г. неговият благодетел Лайош I заема и овакантения трон в Краков, като остава и полски крал до края на живота си през 1382 г. Във връзка с това върху ненаситния Владислав се изсипват нови постове (наместник в областта на Лвов, върховен управител на Полша) и обширни имения в различни полски райони, между които и град Ченстохова. Безцеремонното властване и алчността на кралския любимец обаче го правят ненавиждан в родината му, като всички събори на шляхтата и духовенството от това време се занимават неизменно и с неговите дела и деяния.

После, при настъпилото междуцарствие след 1382 г., Ополчик не само интригантства неудържимо, за да увенчае с полската корона някой удобен за себе си владетел, но и сам посяга към нея, като основания за това му дава пястовският му произход (ополският княз впрочем вече е правил такъв опит и през 1370 г.). Когато разбира, че и този път няма да стане крал, той работи за кандидатурата на Вилхелм Хабсбургски, но щом австриецът губи играта, мигновено се присламчва към победителя, езическия княз на Литва Ягело (1386 г.). Така повратливият Ополчик дори става кръстник на новия крал, като му дава и името си - Владислав. Длъжността на щатен фаворит при всеки владетел обаче вече не задоволява ополския княз. В следващите година-две той се опитва да си създаде собствена държава в украинските владения на полското кралство, където се самопровъзгласява за "по Божия милост княз Ополски, руски господар". По-нататък следват напъни за предизвикване на антиполско въстание в Лвов и за въоръжен преврат срещу крал Ягело в Краков. И - което е най-невероятното - вместо да се окаже на дръвника, арестуваният Владислав пак спечелва благоволението на литовеца и дори се сродява с него, омъжвайки дъщеря си за брат му Александър. Друго постижение от този период е, че убеждава папа Урбан VI да обяви един от племенниците му, едва 28-годишен младок, за глава на полската църква (ръкополагането е осуетено с общите усилия на Ягело, велможите и клира).

Всичко това кара вбесената шляхта да настоява все по-енергично Ополчик да върне на държавата получените от покойния Лайош Маджарски земи. Князът обаче продължава да ги третира като своя частна собственост и дори залага някои от тях при кръстоносците от Тевтонския орден, смъртния враг на поляците. В заслеплението си той започва да обгражда полските си владения с гранични могили срещу... Полша, а най-накрая даже се опитва да сформира коалиция на кръстоносците, Унгария, Австрия и Чехия, която да смаже кралството (и - вероятно - да го възнагради с краковския престол).

Този път чашата наистина прелива и през периода 1391-1396 г. Ягело предприема няколко експедиции срещу застаряващия, изгубил всякакво чувство за реалност Ополчик. Всичките му имения, замъци, градове и села в Полша са конфискувани, а самият той се приютява в родното, васално на Чехия Ополе, където неговите племенници му преотстъпват част от своите скромни владения. Последният проблясък преди окончателното му падение е през 1397 г., когато се появява в Краков в свитата на крал Сигизмунд Унгарски (също далечен потомък на Виола), на чието застъпничество възлага надеждите си за реабилитация. След този неуспех князът се завръща вече завинаги в Ополе, където - презрян и отритнат от всички - продължава до сетния си дъх да крои колкото мегаломански, толкова и гротескни планове за реванш, които вече само разсмиват централноевропейските дворове. Единствените, които се интересуват все още сериозно от него, са кредиторите му. Ополчик умира в самота и мизерия на 8 май 1401 г. Според Ян Длугош той е погребан в манастира на миноритите в Ополе, но гробът му (доста необичайно за полските реалности) не е запазен до наши дни.

Историята обаче изглежда обича парадоксите - големият грешник и предател на родината княз Владислав Ополчик свързва името си с най-прославения манастир и най-почитаната икона на Полша.

В дните на своя апогей, на 9 септември 1382 г., в подарения му от Лайош Маджарски град Ченстохова, той издава запазения и до днес исторически документ, с който основава манастира на отците паулини. Като довежда монасите от Унгария, Владислав ги дарява с множество имения, парични ренти и привилегии, които стават солидна основа за забогатяването и възхода на ченстоховската обител.

Две години по-късно, на 31 август 1384 г., князът донася в манастира и прочутата икона на Черната Богородица, покровителката на Полша. Произходът на тази рисувана с темпера върху липово дърво икона е неясен. Сигурно е само, че е изпълнена във византийско-православен стил и принадлежи към т. нар. тип Одигитрия (покровителка в живота). Най-популярна е хипотезата, че Ополчик я е купил като унгарски наместник на Лвовско, но на практика тя може да идва от цялата територия между Русия и Византия. Не бива също така да се забравят и българските нишки в житието на Ополчик (роднинството с Иван Срацимир, окупацията на Видинското царство), както и фактът, че през тези десетилетия Източна Европа е пълна със спасяващи себе си и ценностите си бежанци от турското нашествие на Балканите.

През 1430 г. Ченстоховският манастир е нападнат и ограбен от една рицарска банда от чехи, поляци и руси. Наред с другото Черната Богородица е пронизана с меч и обезобразена. В отговор на монашеските молби за помощ крал Владислав Ягело възлага възстановяването й на придворните си православни живописци. Според документалните свидетелства тези зографи са украинци, гърци и българи от Македония. Неизвестно защо обаче техните бои се оказват нетрайни и твърде скоро се налага втора реставрация, извършена вече от западноевропейци. Тези манипулации затрудняват още повече изясняването на времето и мястото, в които е изографисан първообразът.

Даряван щедро от крале, велможи, духовници, бюргери и селяни, с вековете Ченстоховският манастир натрупва приказни богатства. Славата на обителта и Черната Богородица непрекъснато расте. Свързаната с тях митология разцъфтява още повече след 1655 г. Тогава именно манастирът издържа кървавата шестседмична обсада на шведите - събитието, което слага началото на края на скандинавското нашествие в Полша - пословичния "потоп", описан така картинно от Сенкевич.

И днес Ченстоховската обител и Черната Богородица са обект на кръглогодишни поклонничества, като най-многолюдни са те на 26 август. През 1979 г. (по време на едно посещение на папа Йоан-Павел II в родината му) при манастира е регистрирано и най-голямото стълпотворение в човешката история - един милион и двеста хиляди души (според книгата на рекордите Гинес).

Сред посетителите, разбира се, има и българи, които дори не подозират за невидимите нишки, свързващи двете полски светини със собствената им родина (в интерес на истината вината не е у поляците, а в българските историци, изкуствоведи, полонисти). А иначе пътеката на българските пилигрими към Ченстохова също има своя вековна и все още непроучена история. Защото още Гжегож от Самбор (1523-1573 г.), описвайки възторжено популярността на обителта в цяла Европа, е отбелязал черно на бяло : "Тук от Поможе, Волин, Тракия, Инфлантите, Жмудж, Саксония, Прусия, Чехия и Шльонск множество идват хора."

Какви ли още изненади могат да изскочат, ако някой търпелив изследвач се разрови из манастирските архиви?