Стадион
НАЕМНИЦИТЕ НЯМАТ ДУХ НА ПОБЕДИТЕЛИ
Пламен НИКОЛОВ

Старите футболни запалянковци с особено вълнение разказват следния случай. Георги Аспарухов-Гунди, вече е оформен футболист, печели симпатиите на публиката, специалистите го намират за изключително перспективен, въобще - личи си, че изгрява звезда с необикновен блясък. Привържениците на "Левски" обаче са обзети от тревога. И то напълно основателно. Наближава денят, когато Гунди трябва да отиде войник. По неписано правило в ония години ЦСКА прибираше за своите нужди всяко по-ярко дарование, което имаше неблагоразумието да навърши възрастта за войнишка служба. Армейското дружество разполагаше с неограничени права да си присвоява всички таланти на България. Неговите отбори в различните видове спорт фактически бяха своеобразни национални състави. Правилата бяха неумолими и никой не беше в състояние да се измъкне от желязната хватка. Така дойде ред на Гунди.

Момчето от квартал "Редута", рожбата на "Левски", получи повиквателната, която трябваше да го раздели за две години със синия екип. Генералите на Джуров потриваха доволно ръце: любимецът на левскарите идва при нас. Предстоеше им обаче огромно разочарование. В първия контролен мач преди новия сезон Аспарухов излиза на терена на стадион "Народна армия" с титулярния състав на ЦСКА. Загрявката преминава нормално и армейската публика тръпне в очакване да види как ще се представи "нашумялото левскарче" в червен екип. Съдията дава началния сигнал, топката тръгва насам-натам по произволните си траектории, а Георги Аспарухов остава в централния кръг и не помръдва наникъде. Нещо повече - той има дързостта да гледа високомерно играта с кръстосани пред гърдите ръце. Невиждано нахалство, нечувано непокорство. Треньорите изпадат в паника, генералите побесняват, публиката започва да го освирква.

На другия ден Аспарухов е командирован за Пловдив. Там вирее друга армейска школа и неин представител във футболната "А" група е "Ботев". Аспарухов ще облече екипа на "канарчетата" и ще играе през следващите две години със забележителни майстори, като Дерменджиев, Попов, Харалампиев, Апостолов. А четирите главни букви ЦСКА никога няма да фигурират в биографията му. Мълвата за скандалното поведение на Гунди обикаля за часове София и той вече се превръща в любимец на "синята торсида", преди да е изиграл големите си мачове за "Левски". Самият факт, че е бойкотирал екипа на вечния враг, вече е достатъчен за запалянковците да го издигнат в култ. Макар да игра в "Ботев" по задължения, никой не може да упрекне Гунди, че е изневерил на "Левски". Защото той намери морал, мъжество и смелост да покаже на генералите, че не желае да играе в антипода на родния си "Левски" - отбора на народа, че е личност с достойнство, че остава предан на синия клуб.

Тази случка изпълни навремето с гордост сърцата на левскарите, но примерите за клубна вярност в близкото минало са десетки. Подобна е съдбата на Христо Бонев, легендата на "Локомотив" (Пд), който едва изтърпя няколко месеца в ЦСКА. Видин Апостолов и Динко Дерменджиев изиграха повече от 400 мача с екипа на своя "Ботев", Начко Михайлов не помръдна от "Локомотив" (Сф), цялата кариера на Георги Соколов премина в "Левски"...

Сега времената са други. Комерсиализацията така обсеби футбола, че клубната принадлежност е вече временно положение, а клубната вярност - архаично понятие. Днес статистиците срещат сериозни затруднения, когато трябва да изброят отборите, през които криволичи професионалният път на футболисти от средна ръка. Лекотата, с която играчите преминават от един тим в друг, напълно съответства на хаоса в нашия живот.

Моралните стойности са изместени встрани и назад. Затова да се иска от футболистите прояви на етичност и лоялност е наивно пожелание. В нашата действителност царства с пълна сила приказката, че ако нещо не може да се купи с пари, то се купува с много пари. Спортистите поначало не се славят с особено стройна ценностна система, а футболистите винаги са били глезените деца в голямото спортно семейство. Толкова по-лесно те се поддават на изкушенията, които предлага новото време.

Тук се пръкнал кредитен милионер и раздава парите с чували - защо да не му ги вземем. Там псевдобанкер се вживява в ролята на футболен бос - защо да не го изцедим. Перачите на мръсни пари предлагат милиони на алчни момчета и те ги прибират с чиста съвест. Ако фараонът свърши парите, ще се намери друг. Тези момчета попълват банковите си сметки с умилителното оправдание, че когато напуснат футбола, остават на улицата без професия, затова трябва да осигурят старините си. Тук футболът няма значение. От професия той отново се превръща в хоби, но този път - доходоносно.

Някой отдавна беше казал, че с наемници битка не може да се спечели. Българският футбол дава печални доказателства за това твърдение. С навлизането на някакъв уродлив вариант на пазарната икономика във футбола нашите отбори започнаха да търпят тежки провали по терените на Европа. Вече от няколко години нито един български тим не може да премине първия кръг на европейските клубни турнири, а в пресяването тази есен не стигнахме дори до него. В екипите на "Левски", ЦСКА и другите известни отбори се напъхаха момчета, които нямат закваската на големия клуб, чужди са на духа, който витае в тези "грандове", не са свързани с традициите, с цвета на фланелката, не благоговеят пред името, не усещат публиката. Тези момчета излизат на терена с манталитета на добре платени чиновници, за които не е от особено значение да си свършат работата непременно днес.

Те мислят само за себе си и мислят на дребно. За тях не означава нищо клубният авторитет, честта на екипа. Те не са кръвно свързани с този клуб. Чувстват се чужди и временни, но и не искат да се приобщят. Води ги единствено финансовият интерес. Те нямат емоционалната връзка с тима, за който играят. Ето тук се крие големият проблем за мотивацията - думата, която треньорите напоследък използват, за да внушат на възпитаниците си някакъв изкуствен хъс.

Как да настроиш наемника за война? Той играе повече за парите си, отколкото за близките си, за приятелите от махалата, за тези, които утре трябва да погледне в очите. Той е откъснат от своята среда. От него не може да се очаква жертвоготовност. А подвизи не могат да се очакват от тим на наемници.

Моралната криза в България, която върви успоредно с икономическата, създаде безродственици. Част от тях се препитават във футбола и демонстративната им апатия къса нервите на хиляди запалянковци, за които клубната принадлежност не е разменна монета. Хората се раждат и умират с любовта към един отбор и никога не му обръщат гръб. Те са по-толерантни към възпитаниците на родната школа, затова пък са безмилостни към "предателите". Агитките не прощават на бившите си любимци, щом преминат за няколко гроша повече в другия лагер.

Но не това е най-страшното. Резултатите от погазването на морала и футболната патриархалност идват бързо. Достатъчен е само един пример. В своята история софийският "Левски" има няколко златни отбора, представители на различни поколения. В тези отбори пришълците се брояха на пръсти. Тези отбори играеха всеотдайно и радваха публиката до сълзи, защото бяха закърмени с идеологията, наречена "Левски". Сега в България няма такива отбори и клубният футбол е жалко зрелище.