Нрави
ЦЕНАТА НА УСПЕХА
Димитър КОРУДЖИЕВ

Цената на публичния успех (политическа звезда, телевизионна звезда, известен бизнесмен, спортна звезда и т.н.) не е никак малка. Такъв човек изгубва завинаги правото на оная благодатна анонимност, която е в основата на интимното ни щастие. Вече не може просто така, съвсем спокойно, да се разходи из улиците, в парка, даже в планината, да влезе тихичко в църква, в киното и театъра, да си приказва с часове, от никого необезпокояван, в някое квартално кафене - с приятел, с любимата жена. Не може да се наслаждава на простите мигове в живота, както преди. Навсякъде ще се намерят хора, които да го спрат, за да говорят с него, да чуят мнението му за едно или друго, да му съобщят своите планове. Някои от тези хора са добре възпитани, останалите не. Някои му симпатизират, други го ненавиждат и могат винаги да го обидят. Всички, обаче, нарушават правото му на интимност.

Той е обект, също така, на по-малка или по-голяма завист. То е причината да получава често неочаквани удари под кръста, да бъде предаван от хора, на които вярва. Най-големите изпитания за него са в личен план - тъкмо неминуемите предателства на довчерашни приятели могат и да го лишат от вярата в ближния. Изпадне ли в такова състояние, допусне ли го, човекът-звезда - особено пък ако заема важна публична позиция - става опасен за обществото. Повече или по-малко. Той ще почне може би да се съюзява с люде, също така невярващи в ближния, невярващи в нищо; да се обкръжава с откровени ласкатели, чиито намерения е схванал, но пък смята, че ще му служат дълго в името на някоя конкретна полза. Почти винаги е изигран в тия случаи, но го разбира късно. Тъй като предателствата, ударите под кръста са, общо взето, неразделна част от живота на успелия, само християнското у него би му помогнало да се спаси от описаната вече душевна катастрофа. Би му помогнало то и в друго отношение: да не се самозабравя, да не придобива чувство за величие, да не расте пагубно неговата себичност. Който разбира, че дължи много повече на благосклонната съдба, отколкото на себе си - вродените си качества например, щастливото стечение на обстоятелствата, когато се е издигнал, и т.н.; който е наясно, че служи главно на духовна кауза, ще опази не само вътрешната си скромност и естественост... Той ще цени с по-голяма сила достойния начин на живот, достойните условия за съществуване на сънародниците си. Всичко това зависи твърде много и от подбора на съмишлениците в избрания път, от способността за устояване. Винаги усещаме кога един личен успех внася добри импулси в общия живот. Благодарността и уважението на другите в такива случаи са голямата награда. Тя компенсира както загубата на благодатната интимност в личен план, така и липсата въобще на свободно време, на свое време, на достатъчно чест контакт със семейството, с децата.

Страшното при успеха е, че се превръща нерядко и в основа на едно душевно заболяване - да бъдеш винаги под прожектора, да се говори за теб. Оттук до загубата на лична идентичност и на чувствителност за неподходящите и дори комични положения, в които се поставяш сам, пътят не е много дълъг. Успехът вече е отминал, а човекът продължава да се държи така, като че ли е венчан за него; да търси публична изява с всички средства, да губи натрупания си авторитет. По този начин се стига до невротични и безразсъдни ходове, до преминаването, да речем, от едната страна на политическия спектър към противоположната. Губи се уважението на обществото, ставаш жертва на онези, които имат полза от твоята себеизмяна, но никога няма да те съжалят.

Успехът може да има край, както всичко в живота. Ето, това трябва да се помни от самото му начало. Животът е сериозно и непредвидимо нещо. Без вътрешна мъдрост ставаме играчка на ирационални или чужди сили, не ръководим истински личния си път. Цената на успеха е толкова спорна, че можем и да се запитаме: "Заслужава ли си всъщност да се стремим към него?" Вярно, този стремеж е в хората, той е, така да се каже, наследствен. Част от нас е в продължение на хиляди години. Ала във вихъра от преумора, ласкателства, събития, успелият обикновено живее като насън, люлеят го вълни, които трудно контролира, стремейки се да опази образа, създаван му от рекламата или общественото мнение; без да може, а и без да има време да си спомни кой е всъщност... Успехът дава много, но и много ни отнема. Затова е вредно и опасно да тласкаме винаги децата си към него, да ги учим да се отнасят към успеха еднозначно. А много често се получава именно така.

ИЗМЕРЕНИЯ НА СВОБОДАТА

Хора като нас, преоткрили съвсем наскоро свободата, би трябвало да търсят упование в гражданското общество. Но то не се изгражда отведнъж. Революционните общества, каквото е нашето в момента, са по начало силно политизирани. Времето ни изтръгва от ежедневния бит, по върховете на властта изскачат нови, понякога странни и даже необикновени хора, без да се задържат много. Обикновено това не трае дълго. Изведнъж започва някакъв друг процес. Философът Желю Желев, примерно, макар и бивш президент, не влиза в парламента, и му се налага да се заеме със своята професия. Естествоизпитателят Петър Берон се проваля вече на всякакви избори и си работи в природонаучния музей. Нима те имат по-малки интелектуални качества от други хора, неизвестни никому довчера, които се заемат професионално с политика? Съвсем не. Просто нещата започват да си идват на своите места. Когато биваме изхвърляни от полетата, из които ни е завлякла революционната вълна и започваме да вършим истинската си работа наново, вече в условията на свобода, тогава именно усещаме, че се установява духът на гражданското общество. Ще добавя, че заразата на комунизма, една всеобхватна идея, влияе върху най-големите му противници дори, по един особен начин и в годините на прехода. През тези години ние се поддаваме доста лесно на влиянието на други всеобхватни идеи. На разновидности на фундаментализма. Може да е нещо раздуто националистическо или религиозно, или ксенофобско и т.н. Демокрацията и пазарната икономика би трябвало да са добро лечение срещу тези навици. Много опасно е обаче, ако в този период се случи тежка криза. В разочарованието си хората са склонни да търсят нови лъжебогове.

И така, нека да си спомним във времето на лутане какво значи "гражданско общество", и как се усещат в него измеренията на свободата. Гражданското общество дава на всеки човек една възможност да намери най-подходящото, с което да се отъждестви. Той може да подкрепя нещо глобално - управляващата партия, да речем. Но това все още не е територията на неговата свобода. Търсенето на споменатите лъжебогове в периоди на разочарование още по-малко би го удовлетворило. Свободата на човека започва от свързаността на неговия живот с едно селце или с един градски квартал, или дори с една живописна малка улица, спомени, които го правят различен от всеки друг. От привързаността му към една скромна църква, към един параклис. Сърцевината на гражданското общество е в безкрайното множество сдружения, които нямат политически претенции. Защо бяха забранени всички форми на доброволно сдружаване в тоталитарната държава? За да забравим що е свободата. От сдружението на пиячите на бира до зелените патрули, които пазят планините и крайбрежието от нашите човешки безобразия, от поклонниците на някой художник, сбрани в малко общество до благотворителната група - всички те правят онова, което ги влече, което най-добре разбират, което пълни сърцата им със скромна гордост, за да бъде животът ако не по-добър, то поне по-живописен. Дори чувството на гордост от принадлежността към някоя малка или по-голяма частна фирма е измерение на свободата. Ала свободата има нужда и от хора, готови да се борят за нея. Затова през януари България бе велика страна. Следващият етап, обаче, започнал в известна степен, е описаното гражданско общество, чиито форми и цветове са дело на самите хора. На самите нас, изпълнени вече с желание да намерим себе си. И с готовност да се изправим във всеки момент срещу силата, която би поискала да ни обезличи, да ни превърне в сива маса. Както казва Вацлав Хавел: "Ние сме отделни човешки същества, чиято индивидуалност намира своя първостепенен израз в битността ни на граждани." Пътят от поданици до граждани е пътят на свободата. То не е стара мисъл. И най-важното е фактът, че думата "гражданин" се е свързвала винаги в съзнанието на европейските народи с понятия като "лична доблест", "човешко самочувствие". До тях се издигнахме през януари.

Има и други съществени въпроси на чисто българския преход към свободата. Защото е вярно, от една страна, че никой не трябва да бъде заставян да прави някакъв избор. Но, от друга, ако възможността за избор си остане едно цинично обещание без покритие, както се случи у нас неколкократно, значи не сме свободни. Човек може да избере и собственото си нещастие, така се случи с българския народ през 94-та. Това е негово право. Гражданското общество трябва да е цел, за която да се борим. Такива действия, обаче, го превръщат за мнозина по-скоро в опасност, от която трябва да се пазим. А това е голямо престъпление.