АРТ бр.3, стр.40, година IX 2002г.

Всеки народ трябва да пее
песента на душата си


Известният руски актьор и режисьор Николай Бурляев наследява страстта към киното от баба си и дядо си, които са театрални актьори. Участвал е в 70 филма, 6 поставя като режисьор. Първата му роля е през 1959 г. във филма на Андрей Кончаловски "Момче и гълъб", а след това - в "Иваново детство". През 1992 г. създава международния кинофорум "Златен витяз", на който всяка година се представя игрално, документално и анимационно кино от славянските и православни страни. Н. Бурляев е носител на две много важни за него награди - орден "Преподобний Сергий Радонежки" - най-високата награда на Руската православна църква, и орден "Андрей Първозванни", който се дава за "съществен принос в науката, културата и политиката на Русия и света". С този орден са удостоени руският патриарх Алексий II и сръбският - Павле.

- Как възникна идеята за създаването на кинофорума "Златен витяз"?
- Идеята за създаването на "Златния витяз" възниква преди 10 години. Тогава създадох "Киноцентър на руския филм" като опит за утвърждаване на националните традиции в кинематографията. Но тъй като нямахме финансова възможност да правим филми, ние създадохме кинофорума "Златен витяз" през 1992 г. с цел да съберем разхвърляните късове от творчеството на руските и славянски кинотворци. В една божествена нощ се замислих върху символиката на форума и започнах да търся образa, името - исках да бъде нещо руско, прекрасно, защитаващо традицията. И така се появи образът на Витяза - по мое дълбоко убеждение и до известна степен в несъгласие с Достоевски, който казва, че красотата ще спаси света, аз смятам, че е нужно да спасяваме и защитаваме самата красота. С това се занимава и самият "Витяз".

- Споменахте Достоевски. Той казва, че руският народ е "народ-богоносец". Има ли сега сред руснаците нов прочит на тази идея?

- Това, което Достоевски говори за руския народ, е посланието на Господа за нашия народ - той трябва да бъде такъв! Но такъв ли е той сега? - аз смятам, че не е. Много са били изкушенията и в миналия, и в по-миналия век, които са отклонявали народа ни от този тесен път към Спасението, който ни завеща Христос. Затова сега ние правим всички опити, за да напомним на руския народ, че той трябва да бъде "народ-богоносец". И когато хората от Запад казват, че спасението на Русия означава спасение за света и гибелта на Русия е гибел за света, това много говори за надеждите, които хората в целия свят възлагат на Русия.

- Вие казвате, че "Златният витяз" е най-главното във вашия живот, заради него сте се отказали от актьорски и режисьорски изяви в игралното кино. Не е ли твърде голяма тази жертва?

- Не! Разбира се, в последните 7 години не съм се явявал на екрана като актьор, обидно ми е, че не се появявам и 10 години като режисьор, защото това е едно от най-главните неща в моя живот, за което съм призван - но ние попаднахме в "кинематографското безвремие" и затова нямах възможност да поставя каквото и да е на екрана. Но това, с което се занимавам сега, е важно не само за руските, но и за всички останали мои колеги от киното на славянския и православния свят. По Божия промисъл "Златният витяз" стана онова оптимистично начало, което не им позволява да загубят надежда за бъдещето.

- Как истинският кинематографист, който иска да бъде православен, съчетава своята динамична професия с вярата?

- Пресечната точка за това беше намерена при откриването на кинематографа от братя Люмиер. Пред всеки народ, творец или обикновен човек има два пътя - на Господа или на Дявола. Т. е. да търсиш и да утвърждаваш Божествения, истинския път или да се отклониш от този път - което всъщност правят повечето наши колеги - и да правиш пари от киното. Но преди 10 години руският документалист Борис Карпов създаде киностудия "Отечество", която стана първата православна студия в света. За 10 години оттам излязоха 110 прекрасни документални филми. Надявам се, че те ще бъдат показани и в България. Според мен такава е пресечната точка, в която се събират Божественият и кинематографическият път - попадайки на нея, нашите колеги разбират, че истината може да бъде на пътя на нравственото, божественото киноизкуство. Трябва по-често да чуваме гласа на Бога. Да правиш такова кино не е толкова престижно, това изисква подвижничество, аскетизъм. Но всички, които идват на "Златния витяз", се замислят за това - този кинофестивал се утвърди като важен духовен кръстопът.

- Как оценявате сегашната ситуация в руското кино?

- Имам двояко отношение към нея. Благодарение на такива хора като Никита Михалков, а преди това на Андрей Тарковски, Бондарчук, Шукшин - тези истински духовни пътепоказатели на истината - ние имаме надежда, че ще се възродим, и ние се възраждаме постепенно. Примерите за това не са малко - филмите на Никита Михалков, на Глеб Памфилов и филмите, които донесохме през март в България за представянето на най-доброто игрално кино от "Златния витяз". Това е едно позитивно, жизнеутвърждаващо изкуство, и в този смисъл има надежда. Но ние не сме толкова много. И Никита Михалков е изхвърлен от Съюза на руските кинодейци, където има много разнородни хора - Никита много трудно работи там, едва се задържа, но всички разбират, че няма кой да го замени. Министерството на културата ни поддържа, но не много. И в живота на руската кинематография се налага идеята за нейното приватизиране, за превръщането є в частна индустрия. Аз лично смятам, че това не е правилно, това е престъпно деяние, защото стореното от поколения наши предшественици е било за тях кръстният им път, всичко е създадено с кръвта и потта им, с лишенията им, с техния труд. Събран е голям златен фонд от филми, създадени са кинофабрики, киноакадемии и всичко това да се даде на частници - това е престъпление. Трябва всичко това да има край, но сега всичко върви по този план и президентът вече подписа постановление за приватизирането на руската кинематография.

- Какво означава за нашите народи тази качествена промяна, която започна с перестройката?

- Много е просто да се отговори на този въпрос. Целите, задачите на перестройката бяха ясно формулирани от радиостанция "Свободна Европа" в първите години на перестройката. И тези известни фрази бяха подети от нашата преса. Аз често повтарям тези цитати. Ето какво казваше радиостанцията: "Целта на перестройката е да се приближат руснаците до западния стандарт" - т. е. да се осъществи мутация на руския дух. "Трябва руснаците да бъдат изтръгнати от традицията" - край на цитата. Това е отговорът на вашия въпрос. И защо така активно нашата интелигенция, телевизията, киното работеха за изпълнението на тези задачи - на това ще отговори единствено историята. Това беше изпълнение на тези задачи на Запада срещу Русия. И благодарение на тези действия на нашите колеги ние стигнахме дотам, че в страната ни се създаде поколение от мутанти, националното съзнание действително мутира чрез телеобработка, чрез това, което показваме по нашите екрани, които предоставихме до един за филмите на Америка. Като отходна яма ние се напълнихме за 15 години с тази непотребна кинотелепродукция и израсна едно поколение от престъпници, наркомани, леки момичета и хомосексуалисти. Напълниха се затвори, психо- и наркоболниците, и всичко това благодарение на факта, че държавата сама се оттегли от ангажиментите си към културата и в частност към киното.

- Вие като че ли смятате, че за бившите социалистически страни не ни е необходимо присъединяване към Европейския съюз? Как смятате, че европейското единство трябва да се осъществи?

- Както Тютчев казва "Отдавна науката фарисейска двойна истина разви - за тях свобода и равноправие - за нас насилие и заблуждение." Разбирате ли, това е двоен морал - ние не сме им необходими силни. Това е недомислие на Запада. Ние трябва да бъдем силни, защото в нашето укрепване е надеждата за света. И ние ставаме жертва на глобализацията. Но това е абсурд. Не може един глобализационен, цивилизационен модел да е еднакво приемлив за всички народи. И не може порядъкът на Запада да бъде единствено валиден - така както и нашият ред - за тях. Всеки народ трябва да пее песента на своята душа.

- Как мислите, ще успеят ли изкуството и културата на нашите постсоциалистически страни и по какъв начин да се противопоставят на тази агресия на американската масова култура?

- Великият руски поет Лермонтов казва: "Всеки знае истината в душата си!" Ние не трябва да отстъпваме от чувството си за истината. Разбира се, сега е времето и на юдеите, и на предателите, които за 30 сребърника всичко ще продадат. Например по данни на нашите разузнавачи, които сега се явяват анализатори във Федералната служба за сигурност, повече от 200 души от държавния елит не са патриоти на Русия. И се знае по какъв начин и за някакви земни блага те са продавали родината.

- Има ли някаква зависимост между съдбата на твореца и съдбата на народа? Как се развиваше вашата съдба спрямо съдбата на Русия?

- Разбира се, че има зависимост, защото целта в живота на всеки руски човек е в това колко ще успее през краткия си земен път да работи за Русия - за нейното укрепване, за възвисяването є. Тази идея е генетично кодирана у всекиго, но и всеки е изкушаван от Лукавия през целия си живот. Тарковски, Бондарчук и други работеха, като черпеха от народа, от традицията, това е гласът на кръвта. След "Иваново детство" и "Андрей Рубльов" например аз започнах да се снимам навсякъде, където ми попаднеше, и Андрей Тарковски ми каза: "Коля, бъди по-избирателен, не търгувай със себе си, по-добре гладувай, но не прави това, което не ти е необходимо!"

- Каква личност беше Тарковски?

- Както казва поетът, той беше един от всички, един за всички и един против всички. Гениална личност беше. Още при първата ми среща с него аз останах поразен от контакта с неговата необикновена личност, която живее едновременно и в реалността, и в друго измерение. От една страна, се шегува, разказва анекдоти, пее нецензурни песни, а същевременно се оттегля с духа си, вижда във въображението си нов филм или това, което иска да каже на хората. И Тарковски казваше нещо, което тогава не беше много модно в СССР - "Колкото и да е трудно, трябва да се живее и да се работи в Русия!" Дори когато беше принуден да отиде в Италия, той сподели пред сестра си Марина: "Те мен оттука няма да ме изритат". Е, разбира се, успяха да го "изритат" от Русия и затова толкова скоро той почина в чужбина. Но завинаги Тарковски си остана руснак.

- Какво ви остана от ролята на младия майстор на камбани Борис, която вие така добре изиграхте във филма на Тарковски "Андрей Рубльов". Тази енергичност на всяка цена да докажеш себе си ли трябва да има човек в търсене на духовното?

- Всяка година организирането на фестивала "Златен витяз" е като отливане на една камбана. Това е отливката на поредната камбана. За първи път аз отливах камбана във филма на Тарковски "Андрей Рубльов" и това беше и най-трудното отливане, защото аз не владеех тайната за правене на камбани. Мисля, че "Златният витяз" не е пряко следствие от участието ми в "Андрей Рубльов", мисля, че и без тази ми роля щях да се занимавам с такава дейност. Но филмът просто отключи у мен този потенциал. Това, че Тарковски ми повери ролята на леяря на камбани, означава, че е успял да види у мен този природен дар, и вярва, че аз ще се справя с ролята. После всичко се прояви след много години, когато създадох "Златния витяз". Естествено Тарковски и филмът, и отливането на камбаната са тази благодатна почва, базата, на която може да се прояви "Златният витяз". На мен ми беше леко да вървя по-нататък, опирайки се на камбаната на Тарковски.

Интервюто взе:
Горан Благоев