На живо
СТРАНАТА НИ ПРОДЪЛЖАВА ДА Е СЪЩАТА, КАКТО ПО ВРЕМЕТО НА ДЯДО ВАЗОВ
Интервю на Виолета ЦВЕТКОВА

Известният телевизионен говорител ГЕОРГИ ЛАМБРЕВ днес живее със спомените от доброто време на "Сан Стефано" 29, крепи го надеждата за бъдещето на внуците

- Г-н Ламбрев, дълги години бяхте любимо лице и любим глас от телевизионния екран. Днес много хора се питат къде е Георги Ламбрев, защо не го чуват и не го виждат никъде? С какво се занимавате в момента?

- Отдавна съм пенсионер, така че хората не могат и да ме търсят никъде. Да не говорим, че младите днес предпочитат други гласове, търсят свои приятели - винаги е било така. Вярно, че преди време участвах в озвучаването на някои филми по телевизия "7 дни", но след това се разболях и вече не мога да си помисля за подобно нещо. Годините се трупат и съвсем естествено е да бъде забравен един човек. Радва ме обаче фактът, че когато се случи да изляза на улицата, все още има хора, които ме помнят и спират.

- А имате ли някакво хоби?

- О - о, моето хоби, както сега е модно да се наричат любимите занимания, е електротехниката. Знаете ли, преди да стана говорител, работех в една работилница за поправка на ютии и електрически котлони. Имам си дори малко стругче, с малко шмиргелче - майсторя си разни дребни неща... Гледам телевизия, слушам радио и чета книги, много чета.

- Много хора, като се пенсионират, обичат да препрочитат отдавна прочетени неща - Вие правите ли го, откривате ли нещо ново в познатите вече творби?

- Да. Много неща съм прочел в живота си, но сега, когато препрочитам някои от тях, възприемам нещата по друг начин - то е от годините. Ето, препрочетох "Нова земя" на Иван Вазов - никаква разлика не намирам между онова и сегашното време. Българинът си е същият... Спомням си, навремето ме поканиха да правя рубриката "Дела и документи" по националното радио. Веднъж ми попадна една мисъл на един от известните пътешественици, обикаляли нашите земи. Той бе написал: "На Балканите живее едно мързеливо, крадливо, завистливо племе!..." Нещата не са се променили никак оттогава. И когато препрочетох "Нова земя", видях, че и по времето, когато България се е освободила, и сега, нещата у нас почти не се различават. Всеки гледа да заграби, да "прибере" чуждото.

- Сега май и повече се краде?

- И то безогледно. Малко неща са се променили в характера на българина. Разбира се, не всички хора са такива. Много е важно възпитанието на децата, ала кой ги възпитава, как ги възпитава - улицата е възпитателят на децата ни.

- Оптимист ли сте за тази наша държава?

- Човек винаги трябва да бъде оптимист, да се надява на нещо. Иначе къде ще стигне с песимизма си - никъде. Нас винаги надеждата ни е крепяла. Жалко, че мечтите ни по-бавно се сбъдват.

- Историци прогнозират, че след 10 - 15 години България ще е най-силно развита страна на Балканите, вие как гледате на това?

- Не вярвам. Защо? Защото е невероятно за толкова малко време да се промени психиката на българина. У нас хората си завиждат един на друг, ненапразно е измислено пожеланието "да ти се случи онова, което ти мисли комшията". Нали знаете, че когато ваш близък тръгва нанякъде, вие го отпращате с пожелание за успех, за здраве. А комшията в това време гледа завистливо и си вика: "Тоя пак отива нанякъде, пак на печалба ще ходи." И някак не можем да мръднем от това равнище.

- Казвате, че не може без надежда - с какво са свързани вашите надежди?

- С дъщеря ми, зет ми и внуците ми най-вече. Мисля, че сме им дали добро възпитание.

- На какво ги учихте?

- Най-вече да уважават другите, да бъдат етични и да ценят мнението на хората. Ала думата "етика" като че ли е непозната вече в нашия живот. Опитайте се само да направите забележка на някого, защото е хвърлил фас на улицата, да речем - ще ви наругае в същата секунда, а може и да се нахвърли върху ви... Учехме още децата си да бъдат почтени. Уважавам почтеността. Не мога обаче да уважавам политиците. Виждам ги как се местят от партия в партия, само и само да влязат в Парламента или на някоя голяма държавна служба. Не мога да уважавам такива хора, а те стават все повече и повече.

- А младите хора, тези, които наследиха донякъде Вашата професия, как Ви се виждат те?

- Жалко, но не се учат. Като че ли не искат да се учат на съвременния български книжовен език. Ето, тук, на масата си, винаги имам едно листче и си отбелязвам разни неща, които ми правят впечатление. Най-фрапиращи са погрешно поставените ударения. Да не говорим, че за повечето водещи на новините в националната телевизия не съществуват точките. Всичко е слято в едно изречение - не само изреченията, но и събитията се сливат в едно. Още по-неприятно е, че в езика ни навлезе уличната реч. Да не говорим, че някои хора направо си измислят думи. А нали ти, който говориш в ефира, трябва да звучиш на чист български език.

- Явно, продължавате да живеете с професията си. Търсят ли Ви за съвет по-младите, изпитват ли необходимост някой като Вас да ги учи?

- Не, никой. Дори и преди, когато все още работех и съвсем приятелски се опитвах да кажа нещо, да помогна, след това от екрана чувах точно обратното. Не приемайте казаното от мен като черногледство. Аз искам просто в ефира да звучи хубава реч, а вестниците да се пишат на чист български език. Жалкото е, че за тази работа като че ли се вземат хора направо от улицата и се поставят пред микрофона. А нали трябва да се овладее най-напред техниката на говора, на дишането, правоговора - та това си е цяла наука.

- Лесно ли е да се говори пред микрофона?

- В началото е много трудно, човек трябва да свикне с тази специфична работа. Сега се връщам назад в спомените - два пъти съм се явявал на конкурс в радиото, преди да започна работа там. Първия път от притеснение се смутих и не успях да завърша едно изречение от текста. Втория път обаче ме одобриха. Но тепърва трябваше да преодолявам т. нар. тежък говорен апарат, не звучах особено добре. Оправих се благодарение на колегите ми, които много ми помогнаха. По едно време съвсем несъзнателно пък бях почнал да имитирам покойния актьор Борис Арабов, в радиото дори започнаха на шега да ме посрещат: "О, Арабов, здрасти!" И това преодолях... Всеки в тази професия трябва да си изработи свой маниер, да бъде себе си... После ме поканиха да озвучавам и филми в киното, а по-късно дойде и телевизията - моят покоен приятел Боби Симеонов има пръст в тези неща, той ме канеше. Ето, така се развиваше моето занимание, което все още някак не мога да нарека професия.

- Идвало ли Ви е наум да се откажете?

- Най-трудно ми беше това, че трябваше да седя и да чакам да свърши дадена рубрика, за да обявя следващата. Това ме изморяваше в радиото. Идваше ми до гуша, искаше ми се да се махна понякога. Но всичко е до навик и най-вече до желание. Да не говорим, че човек трябва много да се труди, за да постигне нещо - то важи за всяка професия. Ако не обичаш това, което правиш, не успяваш.

- А вкъщи работехте ли допълнително върху себе си?

- Аз четях на глас, упражнявах се. По мое време имаше и много курсове, държеше се на обучението ни. Пращаха ни дори в театралната академия при специални професори. И смятам, това бе съвсем в реда на нещата... Сега си мисля, че много бързо говорят от екрана. Ох, може и от възрастта да е (смее се). Спомням си как преди години акад. Тодор Павлов беше написал едно писмо, в което казваше нещо от сорта: не стига, че буквите във вестниците са дребни, не стига, че светлината е слаба, ами и говорителите четат бързо новините - всички много се смяхме. Та и аз сега взех да приказвам... Не, без шега, струва ми се, че вина има и т. нар. ауто кю, от което новинарите изчитат текущия пред очите текст, оставяйки зрителя с впечатлението, че знаят всичко наизуст. И, струва ми се, че понякога ей тъй, за камуфлаж, поне когато има много цифри, могат да погледнат надолу. По-естествено ще изглежда някак.

- А как влязохте Вие в телевизията?

- По мое желание и след поканата, отправена ми от Никола Филипов и Борис Симеонов. Тогава имаше нужда от хора, но на мен дори и през ум не ми е минавало, че ще застана пред камера. Мислех си, че ще чета само зад кадър. Началниците ми решиха, че мога да се справя и с другото.

- Липсват ли Ви онези години в телевизията, всички онези хора, с които работихте заедно, а и зрителите?

- Много ми липсват. Ние наистина работехме прекрасно, никакви дрязги не е имало помежду ни. Работехме в екипи по двама (мъж и жена), срещахме се като приятели, разказвахме си истории и шеги си правехме.

- Срещате ли се сега с тях?

- Много рядко, всеки си има свой живот, свои задължения, както обича да казва Кольо Филипов: "Аз много рядко слизам в града" (той живее в "Дружба"). Твърде рядко се виждаме, откакто сме пенсионери.

- Имаше ли завист между вас?

- Не, не сме си завиждали, защото всеки сам се изявяваше и сам постигаше всичко. Сами се подготвяхме, за да не си влияем един на друг. Не знам на какво се дължи, може би на възпитанието, но не е имало лоши неща помежду ни. Не сме си говорили зад гърба, не сме си завиждали.

- Днес телевизията е доста по-различна от онази от Ваше време. Нормално е да се каже, че времето е друго, но не мислите ли, че по-скоро хората не са същите?

- Да, съвсем естествено е да се сменят хората, но ако имате предвид манталитета - съгласен съм, съвсем различно е вече в телевизията. Всички се смятат за гениални, за топ и мега и т.н. новинари. Затова, може би, има и пререкания помежду им.

- А как Ви се струват днешните телевизии?

- Доста гледам - понякога частните ми се струват по-добри, понякога националната. Според мен навсякъде обаче филмите са на ниско равнище - все "екшъни" и т.н.

- Цялата страна е завладяна от сапунени опери. Нормално ли е според Вас целият народ да изпадне в нещо като истерия заради един герой от сапунена опера, имам предвид посещението на Освалдо Риос у нас?

- Струва ми се, че почти всички гледат тези сапунени опери. Аз не ги харесвам, заради разтягането на действието, отклоняването от темата - доскучават ми, но гледам, като няма друго.

- Знам, че обичате да пътувате?

- Да, много обичахме с жена ми, докато имахме кола - "приватизираха" ни я преди няколко години. Дълго време откривах колко много ние, като българи, не знаехме за страната си. Представете си, отидохме в Родопите, едва след като един германец ни я показа на диапозитиви в собствения си дом в Германия - бил човекът тук, снимал. Обикнах тази планина, там са най-истинските българи. Морето обаче ми е любимото място.

- Какво изпитахте там?

- Голямо удоволствие... тази шир, това спокойствие. Обиколихме цяла България, а после всички страни в бившия соцлагер. Бях и в Турция, Куба и Нигерия, където подготвяхме вечери на България. В Москва пък ходих за озвучаване на филми.

- Хрумвало ли Ви е някога да не се върнете?

- Не. Нямах никакви близки, на които да разчитам. Слушах чуждите радиостанции, интересно ми беше, говореха по-чист език от нас, но за бягане - къде да бягам. Пък и, от друга страна, у нас имах "имидж", както казват сега. Някак ме свързваха с Тодор Живков, а аз не съм имал нищо общо с него, освен че обявявах новогодишните му послания. Така се бяха стекли обстоятелствата, че той бе харесал как съм прочел текста за едно негово пътуване. Казал на Леда Милева и като ми тръгна... Знаете ли онзи виц: Хванали един евреин на границата с много пари и го питат откъде са. Той отговаря - "Спечелих ги на покер с едни англичани." А митничарите: "Ти чуваш ли се, бе, как с англичани ще играеш на покер?" "Вярно, бе - продължил той, - в началото на играта аз им казах: "Дайте да си отворим картите, да видим кой какво има." А те: "Не, ние ти вярваме. Че като ми тръгна една карта..." Та и на мен така. Извън шегата, смятам, че всичко съм извоювал с работата си, с труда си. За талант не мога да кажа. Но дори и зрънце талант да имаш, ако не се обработи, нищо не излиза от него.

- Доволен ли сте от съдбата си?

- Доволен съм, естествено, щом толкова дълго останах с това занимание.

- Бихте ли го повторил?

- Да, но... Като ученик исках да стана музикант. В гимназията имахме духова музика и много исках да свиря в нея, но родителите ми не ми разрешиха. Исках да свиря и на пиано - пак не стана. Но в телевизията свикнах и бях доволен, защото бях убеден, че нещо правя.

- Наричаха Ви "бижуто", защо?

- А, това беше шега, само колегите ми от техниката в БНТ така ме поздравяваха. Много се обичахме с тях.

- А сега какво Ви радва и какво Ви натъжава?

- Натъжава ме това, че не мога да работя, тъжа за времето, което е заминало. А ме радват внуците - внучката ми е аспирантка в политехниката, а внукът е първа година студент в Консерваторията.

- Значи той сбъдва мечтите Ви?

- Донякъде само. Неговата специалност е тонрежисура, много е интересна.

- Иска ли Ви се да пожелаете нещо на по-младите си колеги?

- Най-вече да се учат. Защото талант без труд не може да се осъществи. Трябва труд за всяка професия. Всеки млад човек трябва много да знае, много да може, за да постигне целта, която си е набелязал.

- А на себе си?

- Да съм здрав, а после - каквото дойде...