Вяра
ЗА БОЖИЕТО И ЗА КЕСАРЕВОТО...
Горан БЛАГОЕВ

През последните години на православен подем у нас една наглед незначителна случка, съпътстваща църковните тържества, се превръща в закономерна илюстрация на отрицателните тенденции в Българската църква.

По стара традиция освещаването на нова църква или голям храмов празник е последвано от празнична трапеза. На нея почетно място винаги има архиереят, който по канон е отслужил тържествената литургия или е извършил освещаването. Неговото място е именно там - на поляната, където обикновените хора са насядали на големи трапези - защото архиереят отколе е пастир народен. И той трябва да е сред своето паство във веселие и в тъга. В наши дни подобен празник не минава и без големец - политик, депутат или министър - който с присъствието си да се хареса на дошлия народ (разбирай електорат) като много отдаден на православната вяра. Както си му е редът и големецът не остава встрани от гощавката. Именно тази незначителна, но закономерна случица събира архиерея и големеца на една трапеза - тя винаги е отделно от народната!? На нея място за обикновените хора няма...

Христос, който не делеше хората на бедни и богати, на властимащи и простосмъртни, и споделяше винаги трапезата си не с големците, а с народа, остави на своите последователи един завет - "... отдайте кесаревото - кесарю, а божието - Богу!" С тези думи Спасителят им посочи пътя за постигане на хармония между властта, която иде от човеците, и властта, която иде от Бога - т.е. хармонията между земята и небето. Този завет гласи: Завеща го на всички, които приеха Словото Му, като сигурна опора в обременения с тегоби земен човешки живот. Даде го и на най-близките му следовници - духовниците, за да ги предпази от изкушенията, които ражда досегът с властта. Но на всички тях показа и друго - че когато вярата трябва да бъде опазена, касаревото винаги трябва да отстъпва път пред Божието - защото иначе хармонията между кесаревото и Божието - т.е. между земята и небето ще се обезличи.

Види се, съзнавал е Спасителят, какви са изкушенията за човешкия ум, за да ни остави този завет. В момента, в който християнството става призната религия, гонените до вчера последователи на Иисус Христос бързо забравят Божието, в което са намирали опора в страданията. От 314 година (тогава и е издаден Миланският едикт, признаващ християнството за равноправна религия в Римската империя) насам Църквата Христова е белязана от разделението между Божието и Кесаревото. Между тези две начала, Тялото Христово, макар наглед цяло и единно, се оказва разкъсано. Част от Христовите последователи ще забравят за хармонията, прогласена от Сина Божий и ще се отдадат на сладкото изкушение, наречено власт. Така общността на църквата ще се раздели между онези, които пред всякакви земни облаги ще останат верни на Божието, и другите, които в името наличната си кариера и власт ще се впуснат в угодно служение на кесаревото, привидно отдавайки и "божието-Богу!".

Първото голямо отстъпление от Божието настъпва с прогласяването на цезаро-папизма - принципът, според който църковната власт се подчинява пред светската и владетелят не може да отговаря за действията си пред духовенството и народа, защото неговата власт идвала директно от Небето. Това е тоталното отстъпление на Божието пред кесаревото, при това извършено от тези, които трябваше да бранят Христовата хармония между небето и земята. Това отстъпление ражда и друго - ако в първите християнски общини дяконът и свещеникът не може да бъдат разграничени по простото им облекло, постепенно равноправието между вярващите се измества от набиращата скорост строга йерархизация сред духовниците. Само няколко века след Христовото Възкресение така наречените духовни пастири се обличат в толкова власт, че почти забравят Божието.

Всяко нарушение на Христовите повели, разбира се, ражда и протест. Срещу тълпите от духовници, които правят метани пред богове, забравяйки, че се коленичи само пред Бога, ще се изправят вярващите, които тръгват да търсят Божието далеч от суетата на света. Векове наред отшелници, монаси и истински духовници ще дават пример на света, как се брани Божието от кесаревото. И в наши дни например има един кът, където и архиереите, и големците, и обикновените хора сядат на една трапеза и ядат една храна - манастирите на Света гора. Спомням си преди време, на Гергьовден за празника на нашия манастир в Атон беше дошъл министър от София. Той по някакви свои си убеждения не влезе на тържествената служба в църквата дори, за да запали свещ. За моя почуда сред монасите не настъпи смут, обичаен за техните събратя в България, където, колчем политик прекрачи прага на храма или натири духовенството от светски прояви, се вдига шум до Бога! Българите-светогорци посрещнаха министерското безразличие само с един коментар - "Идват тук като екскурзианти и си мислят, че могат да спасяват църквата. И забравят, че не те, а Тя спасява." Тогава си дадох сметка, че подобно прозрение могат да изрекат само хора, неопетнени и неизкусени от служенето на кесаревото.

Един истински пример за това, как трябва да се брани Божието дава първият български екзарх Антим. През декември 1876-та султанът решава да даде формална свобода на поданиците си, като свиква за първи път парламента. Така Османската империя се опитва да контраатакува опитите на Великите сили, които след Априлското въстание искат да наложат автономия за поданиците на султана. И, за да изглежда пред чужденците, че всичко в империята тече по мед и масло, духовните глави на всички вероизповедания в нея трябвало да поднесат благодарствени адреси на султана, че създава парламент за поданиците си и им дарява права. Духовните глави трябвало да присъстват на първото заседание на парламента. Екзарх Антим, който съзнавал, че това е само хитър ход на султана, за да неутрализира провежданата по това време Цариградска конференция и който не можел да забрави страданията на народа си през Априлското въстание, отказал да изпрати благодарствен адрес на султана и да присъства на първото заседание на парламента. Развръзката не закъсняла - 4 месеца по-късно екзархът бил обвинен в нелоялност към Негово величество падишаха, принудили го да подаде оставка и го изпратили на заточение. В същия този ден - 12 април 1877 г., когато екзархът е потеглял по пътя на изгнанието към Анкара, Русия обявява война на Турция! Питам се, дали ако екзарх Антим беше предпочел да отдаде кесаревото кесарю, изпращайки благодарствен адрес на султана - че поданиците му от българския род си живеят добре и мирно под величествената му сянка, сякаш ги е нямало жертвите от Априлското въстание - освобождението на България скоро щеше да стане факт!? Едва ли... Доколкото знам, екзархът никога не е сядал на султанската трапеза...

Когато стана дума за трапези, си припомням още едно събитие - то е от ноември 1945-та. Става дума за приема, даден от представителя на съветското командване в България генерал Бирюзов по случай годишната от Октомврийската революция. На запазените кинохроники от това време ясно личи дружеското ръкостискане между генерала и тогавашния наш екзарх Стефан. По същото време, докато екзархът и "освободителите" дружески са вдигали наздравици за крепката българо-съветска дружба, без съд и присъда за изчезнали 46 православни свещеници. Още 64 техни събратя са били изпратени по затвори и концлагери - защото са предпочели да останат верни на Божието, вместо раболепно да приемат безбожните закони на новия кесар! Тяхното име обаче така и не е реабилитирано, а паметта им и до днес не е почетена дори със скромна панихида. И докато католиците проглушиха света с канонизирането за блажен на убития от комунистите през 52-ра епископ Евгений Босилков, Българската православна църква продължава да мълчи за своите 110 мъченици и страдалци от същия тоталитарен режим. Дали това мълчание не е резултат и от вродения навик на нашенските духовници да превиват коляно пред всяка политическа власт, забравяйки че истинската власт е само в Оня, който е на небето... Защото е по-лесно да направиш компромис с Божието и да прегънеш гръб пред кесаревото, вместо да отстояваш Христовите завети. Види се, за да пренебрегнеш кесаревото и да останеш верен на Божието, има значение с кого сядаш на трапезата.