Подробности
ЕВРОПА ОЩЕ СИ ТЪРСИ ПЕЧАТА
Валентина РАДИНСКА

Ако преди десет години някой ми беше казал, че отношението ми към Европа ще се промени, нямаше да му повярвам. Непоклатимостта на възхищението към всичко, което принадлежеше на свободния свят, за мен не подлежеше на съмнение. Разбира се, първенството държеше презокеанският Нов свят, представите ни за който дълго време се градяха единствено върху лъскавите опаковки, зърнати през витрините на Кореком. Сега си давам сметка колко малко сме знаели всъщност за света отвъд т. нар. "желязна завеса", че дори и във времената, когато тя доста се попривдигна. Във всеки случай - неизмеримо по-малко от днес. Трябва да призная и друго - че Европа беше на втори план, а Америка - на първи, всичко в Америка ни се виждаше добро, справедливо, красиво - защото Америка беше мираж без реални очертания, тя беше Утопията на затворническите ни въображения, беше Мечтата, за която всъщност не знаехме нищо, освен че съществува някъде много далече от нас.

Моята Европа започна едва през 1985-а. Първото ми излизане "на Запад" (защото преди това бях ходила в Турция, но това все пак не е "на Запад") беше до Холандия. За по-евтино тръгнах с влак, защото пътувах частно - никога не ми се е случвало да обикалям Европа за сметка на държавата. Европа започна още преди да напусна бивша Югославия - след познатите до болка балканска мръсотия и запуснатост, някъде преди Загреб светнаха чистите къщи в съвсем западен стил, с щори по прозорците - пред къщите се мъдреха фризирани спретнати бабички с бели блузки; внезапно лъхна чистота и ведрост, грейнаха подредени градинки, чисти улици без дупки и кърпежи, а хората се усмихваха...

Двадесет и четири часа след като тръгнах от София, пристигнах в Мюнхен, и трябваше да сляза, за да сменя влака. "Еразъм експрес" щеше да пристигне след дванадесет часа, тъй че имах време да разгледам града. После дълго време не можех да проумея как само на едно денонощие път с влак светът може да бъде съвсем различен. Мюнхен изглеждаше като друга планета след бедняшкото ни битие на хора от страна с "развит социализъм". По улиците (беше краят на септември) продаваха плодове от всички краища на земята - дини, череши, банани (които тогава виждахме само по Нова година), ананаси, авокадо и много други, които не можех да разпозная, защото не бях ги виждала. Но най-важното бяха хората - те се държаха по съвсем различен начин, изглеждаха различно, лицата им излъчваха друго - носеха следите на един друг живот, който ние никога не бяхме живели. Тези хора не се притесняваха от нищо, изглеждаха разкрепостени, без комплекси, без следите, които оставя ежедневният страх. Тогава си казах, че човек, живял при социализма, не бива да излиза на Запад след трийсетгодишна възраст. Вредно е. Смазващо е. Унизително е. Всичките комплекси на човека, живял в лабиринт от забрани, избиват със страшна сила, когато се озове в свят с други закони. Бях толкова объркана и нещастна, тъй самотна и бездомна, че - какво си мислите, че направих? - купих си вестник "Правда": единствената сламка, която намерих, за да се хвана за оня свят, с който бях свикнала и от който тук нямаше помен. Когато седнах на перона, за да чакам "Еразъм експрес", беше вече късна вечер. Наоколо се навъртаха различни типове, които за мен бяха съмнителни. Тогава извадих вестника си и го разтворих, като се мъчех да прочета нещо. Бог ми е свидетел, че пространството наоколо се опразни. Толкова силно отблъскващо действаше на немците видът на съветския вестник. (По-късно, когато холандецът, мъж на моята приятелка, на която гостувах, видя вестника, ме помоли да му го подаря: "Ще го сложа на бюрото си, за да стряскам колегите с него" - смигна ми той.) Най-после "Еразъм експрес" пристигна запъхтян от Залцбург, за да поеме пътя си към Амстердам - през нощта щяхме да прекосим долината на Рейн, да минем през Нюрнберг, Кьолн, Бон... Естествено, не мигнах, взирах се в тъмното към заспалите немски градове, чиито имена за мен са били нещо абстрактно, исках да се докосна до реалните им очертания... Рано сутринта в купето започнаха да влизат бодри, ухаещи на парфюм, розовобузи бюргери и да проточват учтивото си "мо-орген"; после все тъй учтиво се сбогуваха - неразбираеми хора от неразбираем свят - неизвестно как добили добро настроение толкова рано сутринта, неизменно усмихнати, спретнати, досадно лъскави... Вече наближавахме границата с Холандия и аз трябваше да сляза веднага след това, за да сменя отново влака и да взема друг, който да ме отведе до малкия северен град Зволе - целта на моето пътуване. А не минаваше никакъв граничен служител, който да сложи печат в паспорта ми. Започнах сериозно да се тревожа и по едно време, поверявайки багажа си на услужлива немска бабичка, хукнах да го търся из вагоните. Намерих го в едно отдалечено купе и ми струваше доста труд да му обясня, какво се иска от него - от години не беше използвал печата си, явно такива като мен, дето пътуват с влак до Холандия, бяха голяма рядкост. Когато най-после го намери, печатът се оказа толкова изсъхнал, че беше неизползваем - и докато несвикналият на проблеми западняк се чудеше какво да прави, детето на социализма го грабна, дъхна няколко пъти и собственоръчно го тресна на съответната страница в паспорта си. Холандецът толкова силно се разсмя, че чак ме ядоса, но нямах време, трябваше да слизам след пет минути. Профучах обратно, грабнах багажа си и едва успях да скоча на перона...

Докато теснолинейката ме носеше из вътрешността на Холандия, заваля ситен есенен дъжд. Но и той не можеше да помрачи красотата на тази равна като тепсия земя, с тучна зеленина, подхранвана от влагата, която е повече от всичко. Бяха ми казали - "Когато видиш, че кравите стават по-красиви от жените, значи си в Холандия". Кравите наистина бяха много красиви, царствено се движеха из ливадите или лежаха и преживяха важно свежата трева. Те се разхождат свободно навсякъде и имат самочувствието на "свещени животни" може би повече от индийските си колежки... Холандия поразява чужденеца първо с тесните си островърхи къщи - земята се отвоюва от водата и е най-скъпото нещо, затова къщите се строят върху малко земя, но се издигат нагоре. Пред всяка къща има градинка - метър на два, но подредена с досадна педантичност: пет зелки, три стръка лук, десет лалета, шест моркова... Трудно ми беше да свикна с порцелановите фигури навсякъде: пред къщите - джуджета, по первазите на прозорците - котки, кучета, дечица - и все от порцелан. Това, което за нас е категоричен кич, за холандеца е част от историята на материалната му култура. Въобще, за склонното към саморазрушение и скептицизъм съзнание на славянина (при това - социалистически) Холандия е досадна с много неща - с прекалената си подреденост, с впечатлението, че всичко е неупотребявано, току-що сътворено и недокоснато от човешка ръка (още по-малко - крак); с изумителната "пестеливост", както те я наричат, която си е чисто скъперничество от наша гледна точка; с досадните си норми на обществен живот, непокътнати от векове (например - пере се в понеделник). На моята приятелка, която като българка переше почти всеки ден, гледаха като на смахната и заключаваха: "Остави я - българка!") Ако холандецът рече да те покани на гости, това се уговаря поне няколко седмици по-рано, при това поканата звучи така: "Каним ви на кафе еди-кога си от 11 до 12 часа". Уточнява се както началният, така и крайният час на гостуването. Импровизациите са немислими. С големи усилия издържах в Холандия двадесет дни и през това време телефонът у приятелката ми звъня само два пъти - и двата пъти от България. Да ти се обади някой просто ей-така, за да те попита как си, да ти се оплаче, или да те извика ненадейно на гости - не, никога в Холандия! Всичко е предварително планирано, наместено, прономеровано и прошнуровано. Но тогава, при първата ми среща с "другия" свят, това беше на заден план, онова, което ме поразяваше, беше повече от другото, което ме дразнеше. Поразяваше ме например фактът, че когато вечер холандците светват лампите в домовете си, никой не дърпа пердетата. И ако вървите по улицата, можете да гледате във всеки прозорец на тъй наречената "стая за живеене", както те казват на холовете си. Това беше за мен още един щрих от неразбираем живот - живот, който никога не бях живяла. А сега вече знам, че няма и да живея, защото кривата на българското битие се отклони в друга, съвсем противоположна посока. Знам също така - но сега, а не тогава - че няма за какво да завиждам на холандците: защото наред с чистотата, уредената държава и високия стандарт царят сметкаджийството и духовната нищета (това е държава, в която никога не е имало цирк!), че т. нар. среден холандец живее подобно на робот и трепери за мястото си, че не може да си позволи да иде на ресторант дори веднъж в месеца, че рядко стъпва в театър и в кино и никога не чете книги - от тях не се печели. Впрочем в Холандия видях следната картина: пред някаква дрогерия имаше големи телени кошове с преоценени стоки; в един имаше четки за зъби, в друг - гъби за баня, в трети - други джунджурии, а в един - за мой ужас - книги! Преоценявани по няколко пъти, и пак не купувани от никого! Книгата беше просто залежала стока като всяка друга - нищо повече. Тогава разбрах, че не искам никога да живея в Холандия.

Виж, Италия е друго нещо. Там с удоволствие се оставях да бъда смазвана от пластовете цивилизации, от хилядолетията, които те гледат от всеки камък, от всеки фонтан, от всяка отломка вечност. В Италия се препъваш във вечността на всяка крачка. Докато бродех из горещия юнски Рим, имах чувството, че всичко е на хиляди години, и това там е така естествено, както никъде другаде. Италианците са живи хора, общителни, услужливи, спонтанни, и - въпреки представите ни за тях - дисциплинирани в обществения живот. Не дай Боже в италиански автобус да се опиташ да слезеш през вратата, определена за качване! Първо - няма да ти го позволят, и второ - ще те гледат като извънземен! Да не говорим, че ако бъде спипан пътник без билет, той директно се предава на карабинерите, без никакви обяснения. Плюс глобата, която е 50 000 лири (около 50 000 наши лева)!

В Италия видях антиамериканизъм в действие. Там американците не само не са на мода и на почит - в някои случаи отношението към тях стига до враждебност. Презрението към нация, която няма собствена история, по-стара от 200 години, нито пък е родила хора като Микеланджело и Леонардо, не се скрива по никакъв начин. Няма да забравя как в музея на Ватикана, на една от междинните площадки бяха седнали млади американчета в скаутски облекла и шумно - по американски - говореха и се смееха. Един двуметров италианец от охраната на музея се приближи към тях с такъв вид, че те тутакси притихнаха. "Млъквайте или се махайте!" просъска италианецът на съвсем не лош английски, изгледа ги с още по-голямо презрение и царствено се отдалечи. Групичката стреснато се спотаи - бяха смутени най-вече от неуважението. Тъй като американците смятат, че трябва да бъдат уважавани, независимо къде се намират.

В Италия духовният живот диша осезаемо. Спретнати галерийки, църкви, където всяка вечер се изнасят концерти, премиери, улични представления... Италианците имат уникалния навик да палят свещи пред вратите на сградите, където има някакво културно събитие. Така всеки минувач може да се присъедини по всяко време, щом забележи горящите паници с восък. Добрата стара традиция на такива места да се ходи с официално облекло в Италия е непоклатима. Свръхзадължителната черна семпла рокля и дискретните, но скъпи бижута, са неотделима част от празника, в който италианците умеят да превръщат и най-дребното културно събитие. По такива места мъжете са с папионки, а жените непременно с току-що направени прически и маникюр. За разлика от холандката, която се облича както й падне, и първото, което я интересува, е - да й е удобно, италианките са винаги във форма и колкото повече напредва възрастта им - толкова повече грижи полагат. Колкото е по-възрастна една жена, толкова по-добре е облечена, обута, соанирана. Мърлите ги има, като навсякъде, но са рядко срещано явление. Ако Европа означава свобода на духа и артистизъм, съчетани със съблюдаване на правилата; ако означава неотлъчна принадлежност към световната духовна и материална култура, то в Италия Европа е в екстрактно състояние.

Моята Европа приключва с бегли впечатления от няколко виенски дни. Имах чувството, че Австрия е като че ли някъде по средата между предишните две Европи - Източната и Западната: може би поради унгарската намеса там. Вярно, стандартът е западен, но Австрия не е така влудяващо-чиста като Холандия, да речем, нито пък с толкова строги правила, като Италия. Там хората не опразват улицата, щом чуят сирената на полицейска кола, както става в Рим. Във Виена може да видиш и боклуци по улиците, и някой закъсал нашенец да свири на кавал или гайда пред лъскава витрина. Руската реч съвсем не е рядкост, високата култура и кичът съжителстват на всяка крачка, за разлика от Холандия, където преобладава второто, и от Италия, където на власт е първото... Помня, че летях за София от Братислава, а дотам ме откараха с кола: Виена е само на 60 км. Когато преминахме границата на тогавашна Чехословакия и поехме към братиславското летище, Европа неочаквано свърши на два метра след граничната межда: спретнатите дворчета с усмихнатите фризирани бабички като по чудо изчезнаха, и на тяхно място се възправиха очукани сиви тараби с лозунги по тях, вятърът обгърна колата с вихър от боклуци и прахоляк, а гумите запропадаха в дупките по шосето. Енигмата на тази поразяваща разлика си остава за мен и до днес неразгадаема. И досега не съм успяла да установя какво точно ни се повреди през тези години, та превърнахме страните си в бунища, и това не ни правеше никакво впечатление.

Но през изтеклите години стана ясно и друго. Например, че Европа не ни обича толкова много, колкото твърдеше, когато даваше политическо убежище на малцината, които успяваха да го поискат. Нито пък, че е готова да ни дондурка безплатно. Обятията на Европа не се оказаха чак толкова отворени, колкото ни се виждаха през годините, когато ни разделяше завесата, все едно каква. Любовта на Европа към нас се оказа придружена с много условия, уговорки, договори, срокове, че и ултиматуми. Европа реши, че за да ни обича, трябва да ни унифицира, да ни окастри бодлите, да ни заглади чеповете, да ни направи като всички останали. А също така и да ни лиши от атомната ни независимост, например, като ни накара да закрием АЕЦ "Козлодуй", и ни превърне в енергийна зависима страна. Европа иска да ни обича послушни, чистички, роботизирани, треперещи за работните си места, трепетно плащащи данъците си, беззаветно обичащи същата тази Европа толкова силно, колкото японецът обича фирмата, в която работи. Въпросът е - ако станем такива, каквито Европа ни иска - сиреч, европейци - ще можем ли в същото време да си останем и българи? С всичките ни кусури, но и с неповторимостта си? Кой знае! Накрая бих казала за Европа това, което Томас Ман казва за Достоевски: "Европа - с мярка!"