Градове
ИСТОРИЯТА ТУК НЕ СИ ПОЧИВА
Здравко КИСЬОВ

Когато през лятото на 1710 г. руският самодържец Петър I изтласкал окончателно шведите от Прибалтика и от Рига, разтваряйки по този начин широко "прозорчето към Европа", което сам пробил за излаз на Балтийско море, Рига по онова време била не само прозорче към Европа, а самата тя - Европа.

Тя вече имала архитектурен облик, който я родеел с най-красивите градове на Германия, Холандия, Дания, Полша. Тя вече имала гилдийно и градско устройство, от което можели да се поучат руските градове. Тя вече предлагала по-благоприятни условия за развитието на философията и литературата, отколкото редица немски княжества. Тя вече е била адрес в кореспонденцията на великия хуманист Еразъм Ротердамски по време на спора му с рижкия привърженик на Реформацията Кнопкен, а в най-внушителната рижка църква "Св. Петър" вече е рисувал и Алберхт Дюрер. Много скоро тук, сред рижката интелигенция, предстояло да намерят благодатна почва и идеите на Дидро, Русо и Волтер. Тук спира големият философ Имануил Кант - да издаде за пръв път своя знаменит труд "Критика на чистия разум", а музикантът Рихард Вагнер - да оглави за три години капелата към театъра. С любопитство към духовния живот на Рига да се запъти натам и известният немски философ, поет, просветител Йохан Хердер, за да събира - пръв! - в продължение на шест години удивителния латвийски фолклор...

Този духовен облик на Рига винаги е респектирал нейните завоеватели - немци, шведи, поляци, руси... Но повече ги е привличало стратегическото търговско и военно местоположение на града, възможността да ограбват богатствата му и труда на неговите жители. Затова големите политически и военни събития по бреговете на Балтийско море никога не са отминавали Рига.

От прибалтийските земи са били заинтересувани даже римските папи. Разцветът на феодалния строй в Германия предизвикал увеличение на населението, развитие на занаятите и търговията, стремеж към търсене на нови земи, преди всичко с така наречения "натиск на изток". Католическата църква поддържала това движение и активно участвала в покоряването на народите. Така с благословията на папа Александър III започнали кръстоносните походи за завладяване земите на куршите и на ливите. (Може би затова протестантството по-късно спечелило повече привърженици в Латвия - като естествен протест срещу завоевателите - католици!) Мейнард, Бертолд, Алберт - един след друг идвали все по-кръвожадни епископите, наместници на папата по тия земи. Особено вероломен се оказал Алберт, който на специално устроен пир задържал с коварство местните феодали и ги освободил едва след като взел за заложници трийсетина техни синове, които изпратил в Германия.

Редом до ливските селища в устието на Даугава Алберт издигнал в 1201 г. своя резиденция и тази дата се счита за рождена дата на днешна Рига. И тъй като кръстоносците всяка есен се завръщали в Германия, Алберт със съгласието на папата основал "Братство на Христовото войнство" или така наречения Орден на меченосците. Той бил съставен от най-различни авантюристи и престъпници, прокудени от немските земи, с което се опрощавали техните грехове и злодеяния. Резиденцията на ордена бързо се превърнала в мощна крепост извън стените на града, но така че да контролира напълно влизащите в пристанището кораби. Градът от своя страна се развивал също така интензивно и самостоятелно, но нежеланите един за друг съседи непрестанно воювали, периодически се обсаждали, опожарявали и разрушавали взаимно, след което отново се възстановявали и възземали. Бунтовете и въстанията на местните племена следвали едно след друго, докато орденът на меченосците бил разбит. На негово място обаче се появил нов - Ливонският орден, разклонение на известния Немски или Тевтонски орден. (А Ливония немците наричали всички завоювани прибалтийски земи между Псковското княжество и Балтика, т. е. Латвия и половината от Естония.) Цялата тази рицарска войска загубила значението си, когато през ХV в. в съседство с Ливония се появили централизирани национални държави. Тогава Великият магистър на ордена раздал на рицарите под формата на имения заграбените земи и те се превърнали в помешчици - "черни барони", а селяните в принадлежащите им имения - в крепостни. (По-късно "сиви барони" били наречени едрите земевладелци и бюргери от местен произход - новата латвийска буржоазия.)

Въпреки войните, пожарите, чумата Рига продължавала да расте и да издига снага. Докато през средните векове, оградена с каменна стена, тя заемала не повече от петдесет хектара, днес градът се простира върху площ от над 25 000 хектара, с близо милион жители. Но днешният горд, величествен силует на града е останал такъв, какъвто е бил и преди 7-8 столетия, разбира се, в основната си част - реставриран. И как иначе, след като само кулата на Домския събор е била опожарявана четири пъти от мълния. Подобна участ е имала и църквата "Св. Петър" с нейните 121 м височина. Тези два архитектурни шедьовъра, заедно с църквите "Св. Яков", "Йоан Кръстител", "Петър и Павел", а в ново време и зданието на Академията на науките, са основните доминанти в панорамата и в силуета на града.

При едно от моите многобройни пътувания из Прибалтика някой беше ми казал: "Киев е майка на руските градове, а Рига - на прибалтийските." (Разбира се, ставаше дума за тогавашното, съветско, крайбрежие на Балтийско море). Помня, обаче, че това го чух не в Рига, а някъде другаде, което показва, че старшинството на този красив северен град се приема за неоспоримо в региона. Не само защото Рига е почти двойно по-голяма по население и по площ от Вилнюс и Талин - столиците на Литва и на Естония. Тя е строена величествено, с размах. Едни са я наричали "Източният Хамбург", други - "Малкият Париж". Нейната архитектура, нейното правно устройство, духът и редът, царувал някога в търговските и занаятчийските гилдии, вкусът на рижаните векове наред са били образец за подражание в Прибалтика. А и над никой от другите градове там небето не е така избодено от островърхи покриви на здания, готически кули и конуси на катедрали и църкви, което прави силуета на Рига достолепен и неповторим.

На едно-две места в града още могат да се видят останки от отбранителната градска стена, строена в началото на ХIII в. Според това как се е развивала военната техника стената е трябвало постоянно да се поддържа, укрепва и достроява. Затова магистратът издал редица постановления. На всяка занаятчийска задруга бил зачислен участък от стената, от кулите и вратите, за чието състояние трябвало задругата да се грижи и отговаря. Същевременно, нито едно завещание не било валидно, ако в него не било предвидено пожертвование за поддържането на стената, обикновено изразено чрез количество тухли. Нощем по улиците патрулирала стража, съставена от войници и граждани. На всеки кръгъл час тя трябвало да изпява определена кратка песничка, с която се съобщавало колко е часът и пожелания от рода на: заспивайте, вече е късно, обърнете се на гръб или на другата си страна, приятни сънища и пр. Селяните, идващи обикновено на пазар в Рига, били задължени всеки път да носят със себе си не по-малко от два камъка за застилането на рижките улици. Наказанията в средновековна Рига били много сурови. Уличените в кражба можели да загубят не само ухо или ръка, но и главата си, или да бъдат дамгосани с нагорещено желязо и прогонени от града. Наказанията се изпълнявали публично от палач на щат към градския магистрат, но за такъв наемали винаги само немец, никога - латиш.

Макар да е била пет века под немско иго и влияние, Рига носи повече нещо от урбанистичната атмосфера на Дания и Холандия, отколкото на Германия, което също е било свеобразен стремеж за дистанциране от културата на завоевателя. Строителите - каменоделци, ковачи, резбари и дърводелци, били обикновено латиши, а архитектите - предимно холандци, разбира се - и германци, но проектите им се разглеждали от градските магистрати. Имало е и периоди на мода към всичко холандско в стоките и бита, а корабите вместо баласт докарвали популярните някога малки холандски тухлички, които веднага влизали в работа. И тъй като всяка историческа епоха е оставяла в Рига своите следи, градът днес представлява един огромен архитектурен музей под открито небе, където са представени почти всички стилове, най-вече романски, готически, маниеризъм, барок, класицизъм. Ренесансът е по-слабо застъпен, тъй като в епохата на Възраждането върху територията на Латвия са бушували продължителни войни. Формирането на национално самосъзнание и обособяването на латвийската буржоазна държава през втората половина на ХIХ в. стимулирали появата и на повече местни архитекти. Латвийската буржоазия отначало не притежавала достатъчно капитали за промишлени производства, затова се насочила към крупното жилищно строителство. Точно това се явило като материална основа за търсене на латвийски национален стил в архитектурата.

Дори през съветския период, когато навсякъде из Съюза на републиките се ширеше тежката и нефункционална сталинска архитектура, Рига отново прояви европейски вкус и надигна новите си сгради с по-голямо изящество, отколкото повечето други градове. Неслучайно много от съветските криминални и шпионски филми се снимаха именно в Рига, сред старинни и модерни улици и здания, носещи необходимата за такива сюжети градска атмосфера.

Удивително хармонично е това съчетание и съжителство на старото с новото! От една страна - островърхите кули на църквите и катедралите, възстановеният Орденски замък, Барутната кула, Голямата гилдия, пищните бюргерски домове... А от другата - ефирните светли здания на морската, железопътната и въздушната гара, на 24-етажния хотел "Рига", на печата, на Латвийския академичен театър за хиляда зрители, на кинотеатрите "Паладиум", "Рига", "Блазма", на жилищните комплекси Кенгарагс, Югла, Межапарк... От една страна - Домската катедрала с прочутия орган с 6768 тръби и 127 регистъра, със зала, която побира 1500 души... А от друга - Дворецът на спорта със зала за 6000 зрители!...

За да влезеш в Домския събор, веднага от входа трябва да слезеш по 16 стъпала надолу. Не, това не е замисъл на строителите, нито пък катедралата се е слегнала. Толкова - 16 стъпала, или 2,5 м дебелина - е "културният слой", прахът, който се е натрупал извън стените за близо осем столетия. Защото подът на катедралата е бил някога на нивото на улицата. Шестнайсет стъпала надолу във времето и в историята!... Шестнайсет стъпала нагоре - към днешния ден на този невероятен град, спечелил си прозвището "прозорче към Европа", когато той е бил, и все още е, част от самата Европа! Не по географски признак, а по лице, по дух и култура.