Меридиан
ЗЕМЯ СЛЕД ПОСЛЕДНАТА СПИРКА
Здравка МИХАЙЛОВА
Калабрия, специално за "Европа 2001"

Ако Христос е спрял в Еболи, според едноименния роман на Карло Леви, там, където свършвали пътят и железопътната линия, и не е продължил към вътрешността на Лукания, "към онзи друг свят, на вековно търпение, който живее в периферията на историята", сигурно е, че той никога не е стигнал и до много други райони на забравения италиански юг. Както и до долината на река Амендолеа в Калабрия, където още живее население, отглас от славното минало на някогашната Велика Гърция (Magna Grecia). Писателят приписва заглавието на книгата си на самите жители, които му казвали "Ние не сме християни, Христос не е стигнал дотук, спрял е в Еболи". И ако Карло Леви е написал преди петдесетина години своя шедьовър, описвайки собствените си преживявания и истини, когато е изпратен в изгнание от режима на Мусолини в село Алиано, то трудно е да се повярва, че десетилетия по-късно, в така наречения цивилизован свят, има области, в които условията на живот доскоро са били твърде подобни на онези в селата на довоенна Лукания.

Достатъчно е да споменем, че през 1979 г., според проучване на пратеника на ЕИО Ж. Клаус, измежду 109-те (тогава) области и 260-те милиона граждани на Общността, доходът на глава от населението в седемте гръцкоговорящи села в Калабрия е бил най-нисък. От двеста години насам преобладава мнението, че след мита на Велика Гърция, в днешна Калабрия са останали само недоимъкът, невежеството, насилието, а днес - мафията в нейния калабрийски вариант "Ндрагета" (от гръцкото "андрагатия" - "мъжество, героизъм, подвиг"). В Калабрия противоречията те бомбардират от всички страни. До туристическите курорти по крайбрежието по планинските склонове се извисяват непристъпни запустяващи села. На няколко километра от автострадите започват коларски пътища, катерещи се по склоновете на Аспромонте.

В началото на миналия век немският изследовател Карл Вите установил наличието на компактни маси население в Южна Италия, чийто матерен език бил гръцкият. Силното влияние, оказано от гръцкия език върху южноиталианските диалекти, било потвърдено един век по-късно от немския езиковед Г. Ролфс, както и от много други езиковеди, предимно гърци и италианци, изследвали произхода на наречията, говорени в гръцките "островчета" в Апулия (полуостров Саленто - токът на италианския ботуш) и Калабрия (предимно планинският район Аспромонте на върха на ботуша). Тези проучвания доказали съществуването на уникален език, съхранил думи от древногръцкия дорийски диалект, изчезнали или несъществуващи, както във византийския, така и в новогръцкия език.

Така били потвърдени произходът и приемствеността, съществували от епохата на Велика Гърция, по-точно от VIII в. пр. н. е, когато многобройно гръцко население колонизира Италия и Сицилия, до наши дни. През онази епоха в Калабрия са основани гръцките колонии Ригион (днешният Реджо Калабрия), Тарас (Таранто), Варион (Бари), Врундисион (Бриндизи), Елизеферии Локри, Кавлония, Медма, Кротон, Сиварис и др. Калабрия е областта в Италия, която по своята география, топография и околна среда прилича повече от всяка друга на Гърция. Не е случаен фактът, че по протежение на йонийските брегове на областта са основани четири от най-големите гръцки колонии на Запада. Това е бил район, познат на колонизаторите. Големият градски център в древността Турии е бил проектиран от прочутия Иподам Милетски и в него е погребан най-големият историк на древността Херодот. Не може да не отбележим и приноса на Питагор за развитието на знанието, както и школата, основана от него, в Кротон. И днес сред руините на древния град може да бъде видяна "трибуната на Питагор", откъдето великият математик проповядвал теориите си.

Реджо Калабрия наред с Неапол си остава люлка на елинизма в западните предели на епохата, в която се превръща във форпост на византийска Калабрия. Днес неговият археологически музей дава подслон на двете уникални статуи, известни като "Воините от Риаче", и на бронзовата глава на "Философа от Портичело". "Воините" са два от малкото образци на гръцко изкуство от класическата епоха, изтръгнати от дълбините на морето, което в продължение на векове е било по-скоро мост, а не разделящ фактор между Гърция и Калабрия. То непрекъснато е било прекосявано в двете посоки от търговци, майстори на изкуството и техните произведения. Известните от приключенията на Одисей морски чудовища Сцила и Харибда, ужас за древните мореплаватели, всъщност са алегоричните митологични образи на опасните морски течения в Месинския пролив, разделящ Калабрия от Сицилия. Там обитава и Фата Моргана (не феята от мита за крал Артур), а физическото явление на отражателен образ над Месинския залив, с което са свързани толкова легенди.

От VII до IХ в. пр. н. е., времето на разцвет на гръко-византийска Сицилия, господството на Византия по тези места по същество е само формално. Разбира се, византийците никога не са се отказвали от законните си права, но цели райони са били оставени на собствената им съдба, под натиска на лонгобарди и франки, на внезапните набези и опустошения на арабите. Ту с дипломация, ту оповавайки се на някой владетел от Севера, ту оттегляйки се в непристъпни планински райони, местните жители са се опитвали да оцелеят по всевъзможни начини. В същото време на изток Византийската империя води своята битка за оцеляване, давайки отпор на арабските нашествия и справяйки се с огромните си религиозни и дипломатически проблеми, породени от иконоборството. Централната власт във Византия не е в състояние да предостави никаква помощ.

През IХ в. започва завладяването на Сицилия от арабите. Едно след друго падат под тяхна власт пристанищата на южна Италия - Бриндизи, Таранто, Бари, в последните два града са основани емирства. На предела между IХ и Х в. след дълго отсъствие византийската флота се появява реорганизирана в Адриатическо море и побеждава арабите. За Южна Италия това е начало на нова епоха. Един век по-късно, в средата на Х в. изкристализира византийската администрация на Запад, в областта Южна Италия, която ще управлява около 150 години, до 1071 - 1080 г., когато Калабрия наред със Сицилия преминава във владичеството на нормандците.

През периода IХ - ХI в. Калабрия познава истински разцвет. Всички големи византийски императори от македонската династия: Василий I, Лъв Философ, Константин Багренородни, Роман, Никифор Фока, Йоан Цимисхи, Василий II (Българоубиец), свързват имената си с голямото стратегическо и дипломатическо значение и административно реорганизиране на западната част на империята, сега когато Сицилия вече е изгубена. С познатите от византийската история заселничество, организирано преселване на компактни маси населения, са основани малки и големи селища и цели запустели селски райони се сдобиват с нови жители, преселени от Понт, Армения, Тракия и Пелопонес.

За живота в Южна Италия информират различни източници - византийски документи, императорски и патриаршески послания, частна кореспонденция и нотариални актове, синаксари на светци, архиви на византийски и латински манастири - които през последните години се проучват все по-активно. Старото местно население от гръцки и италически произход, съхранило някои елинистично-гръцки характерни черти, е подсилено числено и езиково от византийските заселници редом с латинизирани ломбарди, християнизирани араби - някогашни наемници, арменски заселници, евреи, а от началото на ХI в. и славяни, дошли след българските нашествия в Сърбия. Византийска Южна Италия представлява пъстра мозайка от народности, традиции, езици, две църкви. Официалният административен език е гръцкият. Формира се една по-скоро народна, отколкото аристократична култура, свързана с всекидневието и религиозните култове. Богородица Одигитрия, покровителка на византийския народ, все още заема лично място по села, улици и площади в Южна Италия. От този период датират византийската църква "Ла Католика" (от гръцкото "Католикон") в планинското село Стилон и село Джераче (от гръцкото "йеракс" - сокол) - непристъпното средновековно "орлово гнездо". (Стилон е родното място на Томазо Кампанела.) Всички тези народи, независимо от религията и произхода им, живеят под един покрив, многонационалната Византийска империя. Калабрия познава голям разцвет, който ще бъде прекъснат с появата на нормандците.

Ще последват нови завоеватели, в резултат на което ще настъпи постепенно западане на гръцкия елемент, който обаче ще бъде отново подхранен след падането на Константинопол и последвалата го масова емиграция към Запада от жителите на вече намиращата се под османско владичество Гърция. Така, към 1600 г. в района на Реджо има около 20 големи центъра с православно население и много църкви, служещи все още по православен обред.

Към края на ХVI в. настъпва техният окончателен упадък поради изолирането на гръцкото население в преобладаващата католическа среда и непрекъснатата намеса на папската църква с цел латинизиране на православния клир и монашество. Въпреки несгодите и тежките условия на живот гръцкоговорящото население, земеделци и скотовъдци, успява да съхрани жив до наши дни гръцкия си диалект и традиции.

Днес броят на гръцкоговорящото население в Калабрия е спаднал на около 5000. Малцина са останали да живеят в Галициано, Рохуди, Бова, малко повече в Реджо. Ако през 50-те години селският поп в Галициано е изповядвал вярващите на гръцки, поради невъзможността им да разбират италиански, под влияние на силната урбанизация след 60 години повечето от тях мигрират към индустриалния Север. Характерно е, че именно през 60-те години калабрийските гърци започват да осъзнават факта, че представляват чуждоезична общност, носител на различни ценности, застрашена от изличаване. Основната връзка с Гърция е техният език, но през последните години той също безвъзвратно изчезва. За неговото съхраняване в Бова е организиран Център за проучване и съхраняване на езика, към който гръцка преподавателка, получаваща заплата от гръцкото Министерство на просветата, води курсове за деца на матерния им език. Напоследък се правят опити за организиране на симпозиуми за проучване на фолклорното наследство на тези райони и неговото съхраняване в танцови трупи, просветни дружества, полагат се грижи и се предоставят средства от гръцката държава. Отпускат се стипендии за Солунския и Атинския университет за изучаването на новогръцки език. Гръцките власти познават положението и проблемите на това население. Огромен е интересът сред образованите съвременни гърци към културното наследство на техните сънародници в Калабрия и Сицилия.

Преди три години, след като с папска енциклика отново най-после е разрешен православният църковен ритуал, светогорският монах Козмас прави самоотвержен опит за възкресяването му сред паството от гръцкоговорящи. Полуразрушеният манастир "Св. Йоан Теристис (Жетварят)" в планините над село Бивонджи е единственият храм, където ехти камбанен звън и удрят клепала на православната Пасха. А жителите на селото по истински гръцки обичай празнуват Възкресение Христово в живописна местност край селото, където се въртят агнета на шиш, а на празненството са добре дошли както италианци, така и гръцките туристи, посещаващи Magna Grecia. На празненството под звуците на акордеон и мандолина тарантелите на местните жители се редуват с гръцките островни танци, особено тези на Йонийските острови, които са най-близки по ритъм до тарантелата.

Интересно е да споменем танца "тарантела пицика" (от италианския глагол "pizzicare" - "ущипвам, ужилвам"), свързан с явлението "тарантизъм".

Става дума за форма на криза-мания, дължаща се на ухапването на един паяк, Lycosa Tarantula, който е често срещан в този район и е получил името си от съседния град Таранто. За да бъде излекуван болният от острите симптоми на ухапването (истинско или въображаемо), се провежда "музикален ексорсизъм" под звуците на тарантела-пицика. Специални музиканти отивали в дома на болния, "tarantato", където отначало се правел опит за определяне на цвета и големината на паяка, който го е ухапал. За тази цел съществували над 12 мелодични мотива. При звука на съответната мелодия болният получавал гърч и започвал лудешки танц, имитирайки движенията на паяка. Ритъмът на танца ставал все по-бърз и отсечен, за да може "taranto" да се изпоти обилно и изкара отровата от тялото си, докато накрая падне омаломощен и излекуван на земята. Подобен хореографски цикъл можел да трае до два дни. Явлението "тарантизъм" било много разпространено в Южна Италия, където съществуват доста текстове и данни, най-старите от които от ХV в. През ХVII в. в Таранто имало специални "музиканти-лечители". Приятелят на Моцарт, английският композитор Стивън Сторас, в едно от своите писма описва танца на един "taranto", когото наблюдавал по време на своето пътешествие по тези земи през ХVIII в. и определя тарантелата като ритъм от 6/8, който и до днес се среща в района. В гръцкоговорящите села на Саленто случаи на "тарантизъм" се споменават до годините на Втората световна война. Обществено-икономическите условия, формирали се през следващите години престанали да благоприятстват подобни форми на народни вярвания и от 60-те години "тарантизмът" вече живее само в спомените на по-възрастните, когато на 29 юни (празникът на апостол Павел, покровител на "taranto") се прави народно поклонение в Галатина.

"Тарантизмът" изглежда е свързан с дионисиевите ритуални танци в същинска Гърция (Платон споменава в "Държавата" подобни екстатични състояния), както и с тези на менадите. Подобни явления, при които музиката се свързва по различни начини с ритуален танц, породен от маниакален екстаз, са познати от музиколожки и лекарски изследвания и в други части на света: сред шаманите в Сибир, американските индианци, магията вуду в Хаити, "зар" в Етиопия. Сродно явление с това на "тарантизма" има и в Сардиния, където мястото на паяка се заема от митичното животно "арджия".

В повечето случаи това се възприема като нещо екзотично, архаично, мистично. В земята след последната спирка такова изкуство не удивлява никого и днес...