Властта на интерпретациите или за лебедите-слонове и Волтер
н. с. д-р Вяра ГАНЧЕВА
Волтер описва следния случай: ”... на учени, които с голяма точност и в пълно съгласие един с друг отговаряли на въпроси за разстоянието между планетите, за теглото и обема им, задали следния въпрос: "Ако вие така добре знаете какво е извън вас, то още по-добре знаете какво представлява вашето съзнание и как създавате вашите мисли?... Учените отговорили, цитирайки Левкип и Платон. На запитването защо цитират на гръцки, те отвърнали, че това, което не разбират, трябва да се цитира на език, на който се разбира още по-малко.”
Не е трудно да се направи аналогия с някои експерти, участващи в обществените дебати у нас. Част от тях подобно на Волтеровите учени, използват различни езици за действителността и за себе си.
За какво става дума?
Между нас и реалността има овластени обществени посредници - медии, граждански организации, експерти. Те (а това често сме ние) могат да служат (можем да служим) на обществения интерес, но могат и да злоупотребяват (можем и да злоупотребяваме) със служебното си положение в частен интерес и за лична изгода.
Кой например определя дневния ред, който налагат (налагаме) обществените посредници? Проучванията показват, че в медиите това се оказват ПР-отделите на различни институции, в неправителствените организации - донорите, в изследванията - клиентите, респ. държавния бюджет.
Можем ли да очакваме, че винаги интересите на обществото (нашите общи интереси) ще съвпадат с частните интереси на ПР-отделите, на донорите, на държавата и на бизнеса?
Естествено, че не. (Особено като се има предвид, че над 85% от финансирането на българския НПО-сектор идва от донори от чужбина.)
Ето защо ние като част от публиката непрекъснато сме подложени на манипулации, представящи частните интереси като всеобщи, убеждаващи ни в погрешността на собствения ни интерес и налагащи ни чужди интереси.
Ето защо ние като медии, неправителствени организации и изследователи допълнително сме подложени на корупционен натиск. Колкото сме по-силни и властни, на толкова по-силен натиск сме подложени. Самите ние генерираме идеи, послания, информация - произвеждаме храна за интелектуалната корупция. Оттук и често/честно сами сме готови да я вкусим, да манипулираме, да представяме частните си интереси като всеобщи, да убеждаваме другите в погрешността на собствените им интереси и да налагаме собствените си интереси, да злоупотребяваме с общественото доверие. От критици на клиентелизма ние (неусетно?) се превръщаме в клиентелисти. От борци за истина се превръщаме в манипулатори, заприличвайки на своя враг.
Как става преобръщането?
Да вземем за пример дебата за корупцията по времето на разцвета на корупцията при управлението на Костов. Този дебат бе иницииран у нас от експерти, разпространен от медиите и институционализиран от държавата. Нека си спомним - дори бяха създадени комисии, събиращи сигнали за корупция, начело на някои от които бяха най-корумпираните. Въпросният дебат не просто иззе гражданската инициатива срещу корупцията, но официализира корупцията. Финансиран щедро отвън, "антикорупционният дебат бе корумпиран" (Румен Аврамов), за да може да бъде контролиран. Бяхме свидетели как въпреки/заради този дебат Костов успя да изкара целия си мандат с цената на едно жертвоприношение пред олтара на обществото: първото правителство. Има ли обаче осъдени за корупция членове на това първо правителство? Намаля или се увеличи корупцията след дебата? Този дебат скри или откри корупцията?
Какво в края на краищата стоеше зад "Голямото говорене за корупцията", зад призрака на корупцията, който бе разигран на обществената сцена?
Както винаги - зад всеки призрак стои по един скрит, неогласен признак - този на "интелектуалната корупция". Никола Танзер характеризира "интелектуална корупция" със стремеж да се прикрие реалността чрез теории. "Накратко - пише Танзер в "Анкета върху политическата реалност на демокрациите" - няколко дворцови интелектуалци скалъпват погрешни образи на действителността, даже се мъчат да оправдаят някои политически действия в името на морала или на някаква самопровъзгласила се рационалност. Като се откъсват от адекватното възприемане на същността на политическото, те се заемат да му дадат основа - ту научна, ту етическа, ту и двете едновременно."
Интелектуално корумпирани учени, журналисти, експерти от тинк-танковете "продават" (продаваме?), ако продължим с мислите на Танзер, на публиката привидно познание за социалния свят, обгръщайки го с "един кошмар от думи и концепции, които замъгляват света".
Как е възможно това?
Всеки обществен дебат има особен статут на мета-познание, на интерпретация. Това позволява "разместване на пластовете" между истини и заблуди, илюзии и самозаблуди. Причината е, че участниците в дебата са/сме наблюдатели от втора степен в реалната действителност. Те/ние трябва да "избягат/избягаме от себе си", връщайки се към себе си, да се оглеждат/оглеждаме в действителността, отглеждайки една реална представа за самите себе си. Ако не успеят/не успеем, а това зависи от интереса, който имат/имаме - започват/започваме да виждат/виждаме "двойно" и да говорят/говорим на език, който не разбират/разбираме. Така се акумулират методологически пороци и разпространяват познавателни заблуди/самозаблуди.
Кога е възможна интелектуалната корупция?
Дороти Нелкин в своя закон за политизация на експертизата твърди, че тя се появява най-вече, когато става дума за въпроси със значими социални - икономически и политически последици. Тогава експертизата се политизира, поляризира по протежение на преобладаващата социално-политическа линия. (Показателни са голяма част от предизборните прогнози на социолозите през последните години - те зависеха от политическите пристрастия на въпросните агенции.)
С други думи, ако не наблюдаваме критично себе си - винаги когато коментираме/изследваме значими социални въпроси, има опасност (може би шанс за някои?) да пропаднем в капана на интелектуалната корупция, да се продадем на някого или да се поддадем на собствените си самозаблуди.
Ето защо бих препоръчала на всеки, който иска да се предпази от рисковете на "разглеждане"/"оглеждане" и "отнасяне"/"самоотнасяне", т. е. от говоренето на различни езици за другите и за себе си, по-често да поглежда картината на Салвадор Дали "Лебеди, оглеждащи се в слонове". Тя много добре илюстрира как "скалъпеният погрешен образ" се приписва на действителността. Тя поразява с прозрението за това, в какво бихме се отразили, ако загубим самокритичността и достойнството си. Не че има нещо лошо в слоновете, но те просто не са лебеди.