Бис
КИНОФАНТАСТИКАТА - СЪНИЩА, В КОИТО НИ НАПАДАТ ПРОБЛЕМИТЕ ОТ ДЕНЯ
Виолета ЦВЕТКОВА

Питали ли сте се някога защо изкуството е родило т. нар. научнофантастичен жанр? Навярно не. Та нали човек обикновено възприема чудатостите като нещо приказно и несбъдваемо. Понякога фантастиката е радост или нежно чувство, обзело ви изневиделица, точно когато ви е тежко на душата. Тогава с право се отдавате на приказката. Но друг път тя ви напада с ужас и тегота, които вгорчават някой светъл ден от иначе равния ви живот. И в двата случая обаче приемате фантастиката като нещо извън вас, извън вашия свят.

Но дали винаги е така. Дали пък именно чрез наглед нереалните неща не се опитваме да си отговорим на въпроси, които ни тормозят и явно, и скрито, някъде дълбоко в подсъзнателното ни "аз". И не са ли тези т. нар. научнофантастични творения просто мимолетен сън, в който ни нападат проблемите от деня.

Да си представим една модернистична картина или пък все по-често правените напоследък инсталации. Не са ли те всъщност плетеница от трудни човешки съдби, излизането от които често е равносилно на пътешествие с поглед в бъдещето. Или пък да вземем една музикална пиеса, изпъстрена с компютърни и всякакви причудливи насечени звуци - тя като че ли сама ридае заради опънатите нерви на своя създател. А слушайки я, ние се отдаваме на отривистите тонове и си казваме: "Фантастична е."

А литературата и киното? Двете задължително вървят ръка за ръка. Защото, ако някога не се бяха родили хора като Жул Верн, Хърбърт Уелс и Едгар Алън По, днес навярно нямаше да сме свидетели на такова нашествие от космически екранни пътешествия. И ако в началото бе словото, то сега, в края на ХХ век, визуалният изказ е толкова експресивен и всеможещ, че само чака да му се подаде литературна основа, за да започне да се рее в облаците на фантазията. Да поеме зрителя и да го въведе във възможно най-далечни светове. Те обаче в повечето случаи се оказват толкова близки нам, че неволно се питаме: "Не сънувам ли?"

И тогава откриваме колко много от вчерашните ни проблеми съзираме в нещото, наречено научнофантастичен филм. И колкото повече гледаме, толкова повече се убеждаваме, че фантастиката не е измислена, за да даде път на мечтите ни, а заради болката и проблемите ни. Тя не е изкуство, което дава път на доброто, а творба, с която някой търси как да победи злото. И вие просто му откликвате. С вашето желание да сторите същото на вашето зло.

Странно ли е, че през последните една-две години екраните по цял свят бяха залети от порой научнофантастични филми? Според мен, не е, ако нещата се погледнат от ъгъла на все по-напрегнатия ни живот, на все по-честите междудържавни и междуетнически конфликти, на последиците от техническия прогрес, на човешкото озлобление и бездушие... От ъгъла на всичко това, което цивилизацията сама нанася на себе си.

Естествено, голяма част от филмите долетяха от Холивуд - все пак, там са не само безспорните майстори в жанра (най-вече в областта на специалните ефекти). Да не говорим за развитието на живота, което също предполага подобен род творчество. Един от най-грандиозните нови научнофантастични филми обаче си е сто на сто европейски, нищо че заложи и на американския актьор Брус Уилис.

Но за какво всъщност става дума. Сред поредицата от над десет заглавия имаше какво ли не - от глуповатия "Марсиански атаки", през пародията "Мъже в черно" и зловещите "Смъртоносен хоризонт" и "Звездни рейнджъри", до интелигентно-философските "Контакт" и "Гатака". Впрочем тъкмо последните два могат да се третират като сериозно попадение в жанра. В първия авторите са дали воля на отколешното човешко търсене на контакт с космическото и с онова, което идва след смъртта, а във втория - на стреса от лошото, което генното инженерство може да стори. Т.е. проблеми, стаени дълбоко в нас и ненадейно посещаващи ни в някой сън.

"Контакт" на режисьора Робърт Земекис е може би филмът с най-дълга и най-трудна история. Цели 17 години трябваше да минат, докато се осъществи замисълът на световноизвестния астроном и писател Карл Сейгън. Всички помним неговата изключително интересна поредица, излъчена през 80-те от Българската национална телевизия. Тъкмо оттам тръгва и идеята му за създаване на игрален филм на тема Контактът - контактът с неземното. Той не доживя да види как след премиерата си, епичната творба се появи едновременно на 1500 екрана. За зрителите обаче беше повече от ясно, че ако не бяха неговите идеи и познания, ако не бе сладкодумието на носителя на наградата "Пулицър", филмът едва ли щеше да е това, което е. Разбира се, той не би станал без безспорния майстор в жанра Земекис, нито пък без интелигентното присъствие на актрисата Джоди Фостър, отправила поглед към небето.

"Гатака" е другата кинотворба, която си струваше усилията на своите създатели. Макар и футуристичен, филмът зазвуча твърде актуално за нас. След всички публикации за клонирани живи същества и генни експерименти, той попадна точно в десетката. Героите му обитават град на избраните, само те могат да имат своя шанс за успех. Защо? Защото не са били заченати с любов, а родителите им сами са подбирали характерните черти на бъдещите си деца чрез опити на всеможещи учени. Порасналите вече мъже са атлетични, умни, без здравни проблеми, но бездушни. Те са велики, защото нямат чувства. Ала защо ли един обикновен човек, роден след ласки на Лазурния бряг, успява да се промъкне през всички тестове на Гатака? Въпросът като че ли бе зададен на човека от края на ХХ век. Защото, отрупан с всички блага на съвременния свят, той е на път да загуби себе си. Да загуби даденото му от Бога и да потъне в кошмарите на измисленото съвършенство. И тогава в съня му идват кошмарите на съня, напада го всичко, от което бяга. Докато някой ден го види на кино.

Тъкмо кошмари навярно са измъчвали създателите на филми като "Смъртоносен хоризонт", реж. Пол Андерсън, и "Звездни рейнджъри", реж. Пол Верховен. В тях извънземните са грозни, лоши, недобронамерени и на всяка цена искат да сторят зло на Земята. Огледайте се наоколо, като че ли не са малко хората, които не ви мислят доброто? И представяйки ги като извънземни, кинотворците просто създават фантастика. Подобни неща може би се възприемат по-леко само във филми като "Мъже в черно" на Бари Зоненфелд, където хуморът е над всичко.

Между тези заглавия се вместват и неизвестно защо нашумелият "Денят на независимостта" на Роналд Емерих, четвъртата приказна история за Батман, третият динозавърски разказ на Стивън Спилбърг, четвъртият погнусяващ и най-обръгналия на зрелища зрител - "Пришълецът", и разбира се, превърналата се в класика одисея "Междузвездни войни", която Лукас "съживи" за днешните поколения деца. И във всички тях можем да открием собствените си тегоби, облечени в приказна или ужасяваща кинореалност.

А френският "Петият елемент", би запитал всеки, който се интересува от подобен род творби. Ето, това е заглавието, с което Европа хвърли ръкавицата към Холивуд. Той е различен от всичко, споменато по-горе. Гледаш и заживяваш в сънищата, населени с болките на едно отдавна пораснало момче. Започнал на пише още на 16 години своя текст, режисьорът Люк Бесон просто ви подхвърля своята идея за път към победата над злото. За него тя е любов - петият елемент, освен водата, въздуха, земята и огъня, необходим за спасяването на света. Една изстрадана любов, до която стигаш след два часа зрелища, ирония и философия. След два часа сън, в който бушуват болките на не само един французин.

И ако някой все още се съмнява в знака за равенство между сън и фантастика, може спокойно да провери. Излизането от киносалона след гледане на научнофантастичен филм наистина е като събуждане след кошмар. И най-хубавото му е, че след него откриваш малките радости около себе си. А и злото не ти се струва чак толкова непобедимо.