Подиум
"ЗВЪНЧЕТАТА" ДОКОСВАТ БОГА
Юлия ТОДОРОВА

"Пим-пам" - най-популярната и обичана детска група, която разчупи канона на класическото детско хорово пеене в България, излезе от тийнейджърската възраст и празнува двадесетия си рожден ден.

В една подобна формация, но от големи хора, вероятността да се намерят ветерани, участващи в шоуто от самото му начало, е твърде голяма. Тук, естествено, не е така и никой не живее с историята, с миналото, колкото и хубаво да е било то. В "Пим-Пам" ветераните са 14-годишни, а най-малките звънчета, така наречените Пим-Пим", са 3,5-6 годишни.

"Когато пеем, ние се докосваме до Бога." Това го е казал българин - Петър Дънов, но всеки певец, без значение дали с това си изкарва хляба, или пее за душата, би могъл да го потвърди. Тази божественост обаче е най-лесно постижима за децата - спонтанни, откровени и чисти - превръщат се в ангели, когато запеят, и ни понасят над нашите земни грижи, положителната им енергия прелива в нас, зарежда ни.

Изпълненията на "Пим-Пам" биха могли да влязат във всеки лекарствен справочник като лекарство с широко приложение - против депресия, лошо настроение и всякакви болки. И тъй като малките артисти са чести гости на най-големите ни сцени, много от нас могат да изпитат въздействието на вълшебния лек върху самите себе си. Терапията е прилагана в близки и далечни страни. Хорът е изнасял концерти в Швеция, Унгария, Румъния, Турция, Италия, Франция, САЩ и Пуерто Рико.

Всяка магия си има тайна рецепта. В случая с "Пим-Пам" тя може лесно да бъде разбрана, но е трудноизпълнима. Защото съдържа уникални (разбирай - единични бройки) съставки: Папа, както го наричат децата, или известният български композитор Борис Карадимчев - неподражаемият поливалентен създател на "партията" (по неговите думи) "Пим-Пам" и неин главен художествен ръководител;

Ирена - диригент и вокален педагог на хора, добра пианистка, млада и хубава - т.е. притежава всичко, за да си е на мястото;

Маги - всички дейности по организацията, грижите за всекидневието на хора, както и педагогическо присъствие - това лежи на нейните ръце... и сърце. Търсила е от фирма на фирма спонсорство за концертните костюми на малките певци и когато й дошло до плач от безразличие и грубост, попада на хора - хората от фирма "Мидас 210". Те не само я приемат любезно, но и взимат присърце проблема и сега са най ревностни фенове на групата. Освен че се грижат за сценичното облекло на децата, те предлагат с отстъпка от цената и дрехи за родителите им.

Никой от ръководителите не разчита да печели от хора. То е нещо друго - може да се нарече пристрастеност, може да се нарече любов, може и инат да е. През всичките тези двайсет години кандидати за певци винаги е имало. Родителите на пеещите деца са запалени почитатели на това свежо общество - през ваканцията и на тях им липсват репетициите, срещите.

И за да завършим рецептата за магия, трябва да добавим... много деца.

В концертния състав участват около 30 момичета и момчета. Към него има и стажанти, които чакат да дойде моментът, в който и те ще се включат в майсторската група, и докато чакат - пеят, та се късат, учат солфеж и вокална техника, овладяват репертоара. За талантливите деца приемът е целогодишен. Месечната такса е 6000 лева, което стига за наем, организационни и битови разходи. Всяка сряда вечер и събота на обяд хорът репетира в Националното музикално училище на ул. "Оборище" 17, на третия етаж, в зала 4. А всяка неделя в Националната академия за театрално и филмово изкуство те се учат на сценично поведение и актьорско майсторство - умения, които много им помагат и отличават техните изпълнения.

Макар и артисти в едно колективно изкуство, децата са поощрявани в изявата на своята индивидуалност. Те са алтернативата на стройните редици, на еднаквите дрехи и чинно прибраните отзад ръце, на виртуозното, но скучновато детско класическо пеене. На това "Пим-Пам"-четата противопоставят артистичност и освободеност, непосредственост в контакта с публиката, пластичност и раздвиженост при изпълненията. Докато на класическото детско хорово пеене, представило ни по света, отдавна вече се гледа като на нещо хубаво и ценно, но... някак музейно.

Децата от "Пим-Пам" се учат много добре, имат и много други интереси, общителни са и веднъж запели в хора, не желаят да се разделят с него. Тези, които са го напуснали, защото просто са пораснали, усещат празнота, която само едно продължение от същия тип, една младежка формация би могла да запълни. Но Папа смята да остави това на някого другиго, а кой ли знае...

Като незабравими спомени от преживяванията си в хора децата разказват най-различни истории - за концерта пред цар Симеон, за премиерата на анимационния "Цар Лъв", когато с часове са стояли на голямата сцена в НДК, но припаднали не е имало. Разказват за бизнесмен, поканен да ги чуе, за да финансира евентуално някое от техните задгранични пътувания (опитът бил неуспешен). Докато те пеели с пълна сила (а това наистина е голяма сила), той отчаяно говорел по мобифона за свои си проблеми, със сигурност важни и може би неотложни, но децата не се отказвали и продължавали да му се представят по най-категоричен начин, макар и той видимо да им се ядосвал, че му пречели да чува добре. По-големите се обидили малко и затова го запомнили. И ако някои от тях продължат да се занимават с изкуство, вероятно ще имат и други подобни срещи с арогантността, насочена срещу културата.

Желанието на дванайсетгодишния Мони годините бавно да вървят, за да не порасне и да остане в "Пим-Пам", може би най-много се доближава до общото за всички деца усещане за удоволствие и радост от живота в хора. Много от тях вярват, че правят нещо за България. Те знаят, че не всеки малък певец ще стане голям певец. Но със сигурност ще стане голям човек.

ДЕСИ (14)

Пее от 7 години. Не би заменила пеенето в "Пим-пам" с каквото и да било друго занимание. Дори и когато се "пенсионира" от хора, ще потърси друго място, друг хор, за да продължи да пее. Най-хубавото за нея тук е контактът й с ръководителите, отношенията помежду им. Чувства папа повече като баща, отколкото като ръководител - всеотдаен, обичащ, загрижен. Би пяла по един и същ начин и пред препълнена зала, и в полупразен салон - една наистина професионална позиция. Освен пеенето Деси обича и други сладки неща - най-много шоколад. Харесва Селин Дийон.

ЛИЛИ (12)

Пее вече трета година. Не изключва от плановете си за бъдещето кариерата на певица. Не вярва в извънземни. Би се почувствала безкрайно огорчена, ако пее пред полупразна зала. Привлича я цялостният хоров живот - и репетициите, и приятелите, и записите, и концертите наживо, но все пак най-хубави са турнетата, пътуванията из страната и в чужбина. Би участвала с огромно удоволствие в група като "Спайс гърлс" например.

ДЕНИЦА (12)

Не мисли да става певица. Убедена е, че пеейки в "Пим-пам", прави нещо за България. Предпочита да слуша съвременна музика. И тя, както и много от малките певици в групата, е фен на "Спайс гърлс", но не би се обличала като тях. Много обича палачинки с мармалад.

БОРЯНА (11)

Баща й я записал в хора. Пее от много малка - винаги, когато е ходела на село, а и сега, се качва на върха на черешата и пее оттам. Не знае дали ще стане певица, защото много обича да рисува.

ВИКИ (7)

Учи пиано в музикалното училище - преподавателката й я насочила към "Пим-Пам". "Преди това пеех в друга група, но стана много скъпо и се отписах. Тук ми е по-забавно, имаме много неща." За нея може да се каже, че през половината си живот пее на сцена. Понякога е добро дете, а когато не слуша, я заплашват, че няма да я заведат на хор. Иска да стане фолкпевица.

РАДОСЛАВ (11)

Пее от петгодишен в групата. Мисли, че приятелите му малко му завиждат за това - че може да пее, често го дават по телевизията, заради пътуванията и най-вече затова. "Всеки би могъл да си развие гласа и да пее", твърди той. Чувства се прекрасно сред малките си колеги, няма любима песен, защото обича всичките.

ВЕСЕЛА (11)

"Когато бях на шест, мама ме заведе в една зала, където трябваше да ме чуе Борис Карадимчев, и каза: "Ако те приемат - добре, ако не те приемат - пак добре." Като най-ярък спомен от живота в "Пим-Пам" разказва смешно-страшна случка от едно заключване в хотел, за тъмна стая и смях до припадък. На същото това място - в Димитровград - тогава те печелят голямата награда на фестивала. "Всички заедно чакахме обявяването и все не ни казваха... втора награда... първа награда... и най накрая водещият попита публиката: "Знаете ли кой печели голямата награда?" Всички отговорили - "Пим-Пам"!

БОРИС КАРАДИМЧЕВ

Чувствам се най удовлетворен, когато моите деца са обикнали музиката и когато видя, че тяхното изпълнение е естествено, непосредствено, вълнуващо; че съм им внушил да чувстват музиката, защото музиката е емоционалност, преживяване. Когато те се освободят от външното, от преднамереното, от изкуственото, а тръгнат по силата на въздействието на музиката - те пеят с любов. Изкуството е емоция, разумът е на втори план...

И обратното - когато детето изпълнява една песен на сцената, интересно е да си зададем въпроса кого вълнува това. Дали него го вълнува (би трябвало), дали вълнува такива като него, или от изпълнението му се вълнуват най-вече майките и татковците. Най-често изпълненията на децата вълнуват родителите и тяхното изкуство най-вече пълни залите с родители.

"Без да искам, "Пим пам" зае голямо място в живота ми, съвсем нашега ме поканиха преди много години в тогавашния Дворец на пионерите да помогна на една новосъздадена вокална група и така минаха 20 години. И сега вече всяка година си мисля да спра тази дейност - и аз станах на 20+ години. Не знам докога ще продължа така, имаме много приятни ангажименти, правя все нови планове. Най-близките ни участия са на Великден - сутринта заедно със "Софийски солисти" в службата в църквата "Св. Параскева", а вечерта - със Софийската филхармония в зала "България". После ни очаква Първият фестивал на българската детска песен "Златният петел" в Стара Загора (30 май - 1 юни). Идеята ни, като създатели на фестивала, е на него да се срещнат детски хорове и групи от различни стилове, а и да се стимулира създаването на песни за деца.

За децата, които нямат сръчността да пишат, нито пък могат с поезия да се занимават - налага се за тях да пише възрастният човек. Ето къде е проблемът - възрастният човек да улучи това, което вълнува детето. Например би било погрешно възрастният човек да започне да му говори с умалителни имена - "момиченцето", "ръчичките", "сърничката". Детето не обича това, особено момчетата - те обичат истинските имена - "и вълкът дойде, и изяде агнето, и това стана, и онова стана..." Трябва да се познават психиката на детето, мисленето, чувствителността му и тогава ние, възрастните, ще бъдем точни."