Вяра
"ПРАВОСЛАВИЕТО Е ДАР БОЖИЙ ЗА ХОРАТА!"
Горан БЛАГОЕВ

Чудотворната икона на Свети Георги-Зограф, която дава името на манастира.
Когато обителта била основана, монасите не знаели кой от светците да изберат за покровител. Те приготвили дъска, върху която да изобразят лика на своя покровител и след като я оставили в църквата, се отдали на гореща молитва, с която призовали Господ да им открие името на светеца. На сутринта с голяма почуда монасите видели върху дъската лика на Свети Георги, когото те нарекли "Изограф" - т. е. "Самоизобразил се!" Преданието разказва, че в мига, когато ставало това чудо, в един сирийски манастир, нападнат от араби, образът от иконата на Свети Георги изчезнал ненадейно. Монасите чули глас от небето, който им казвал, че чудотворецът си е избрал нов манастир и те трябва да го последват там. Това се оказала Зографската обител в Света гора.

Наричат Света гора "крепост на православието". Монасите, дошли тук да търсят Бога и своето спасение, вярват, че дори навсякъде другаде обезличаващото съвремие да погълне православните ценности, Атон ще остане като един самотен остров, опазил истинското Христово учение. Едва ли е случайно, че още през средновековието един поет възкликва: "Атон е предъхав цвят на православието, многовековно монашеско царство, от света отделен остров на молитва - с молитва за света. Атон чува, съзерцава и обича..."

Още от началото на седми век най-източният ръкав на Халкидическия полуостров става притегателен център за монасите от православния Изток, които намират тук място за уединен живот и съзерцателни молитви. Притегателната сила на Атон не е отслабнала и в наши дни, за да превърне тази своеобразна държава на духа в модел за подражание на целия православен свят.

Открай време животът в Света гора се смята за духовен подвиг - неговият ритъм е запазен непокътнат от столетия. Поклонникът, стъпил на светогорския бряг, попада във време, което в други места живее само по страниците на древните хроники. Но тук дори часовете се отмерват по старата византийска традиция. Денят на светогорските монаси започва около 2-3 часа през нощта, когато за другите е все още време за сън, сред горите на Атон звукът на клепалото възвестява изгрева на новия ден, посветен на Бога. Обичайна практика е атонските монаси да прекарват в храма по 14 часа в непрекъснато богослужение и молитва, повечето от тях през нощта. Обикновено службата започва от предишния ден и завършва в късната сутрин на следващия. Но за да бъде прието такова всенощно бдение за истински подвиг в името на Бога, след него монахът не се оттегля да спи в килията си, а се заема с ежедневния си труд. Всъщност молитвата е постоянен спътник на светогорските обитатели - чрез нея те се съединяват със самия Бог. В ръка със своите ръчно плетени от вълна броеници монасите непрекъснато повтарят наум господната молитва на покаянието - "Господи Исусе Христе, сине Божий, помилвай мене грешния!" Дори по време на хранене в манастирската трапезария монахът в братството винаги чете на глас поучителна църковна литература или жития на светци - така безспирно съзнанието на светогорския монах е отдадено на мисълта за всевишния, или както пише един древен автор, чрез молитвата монасите беседват в сърцето и ума си с Бога и винаги носят Христос в сърцето си. Най-голямо изпитание за светогорските монаси си остава послушанието - т. е. онова състояние на духа, при което собствената воля и страстите са подчинени на духовния старец или игумена на манастира. Именно чрез послушанието, според светогорските представи, човек може да изкорени злото от себе си и да достигне смирение. В средата на миналия век руският инок Партений нарича светогорските монаси "земни ангели" и "небесни хора": "Като ангели, те служат ден и нощ на своя Небесен Отец..." Мъчениците са претърпели от своите мъчители телесни рани, затвор, побой, заточение, а след това и смърт. И тези безкръвни мъченици ежедневно търпят мъчения с отказването от своята собствена воля, те носят бреме - послушание, пост, молитва, всенощно будуване, бдение и поклони, което не искат - това им дават, което не желаят - това им заповядват, където искат да отидат, не ги пускат, а ги изпращат там, където не желаят. И винаги са на кръста не заради мъчителите, а от своята добра воля!" За свикналия с удобствата на съвремието човек е някак странно как с лека ръка то може да бъде жертвано. Но за обитателите на Света гора материалното е само излишно бреме - всеки монах, който идва тук, дава строгия обет за "нестяжение" - т. е. да няма нищо свое освен дрехата на гърба, броеницата и дървената тояга. От стари времена Света гора се слави и като място на отшелници. Светогорските монаси разказват, че и сега на полуострова живеят 12 такива съкровени старци, но те не се показват на никого. Отрекли всичко от света - дори съвместния манастирски живот - те живеят в усамотени и трудно достъпни места, отдадени единствено на мисълта за Бога. Постеля им е голата земя, и храна - корени и треви. На фона на този отшелнически подвиг, който е заветна мечта на мнозина светогорски обитатели, животът в манастирите се счита едва ли не за лукс - а неговите измерения са в над 100-дневен строг пост през годината и забрана през останалото време да се яде месо. По-стари монаси през целия си живот дори не са вкусвали храна от животински произход.

В Света гора за всички неща от живота има предания. Едно от тях сравнява гладките камъни по морския бряг с душите на монасите: както морските вълни векове наред премятат и търкат един в друг камъните, за да ги превърнат в красиви и гладки овали без нито един ръб или неравност, така и съвместният живот в манастирските обители изглажда характерите на монасите, за да може неравностите на страстите и егоизмът да отстъпят пред мекотата на смирението и добротата. Бреговете на Атонския полуостров са покрити с хиляди гладки камъни - всеки със свой цвят и корен. Но взре ли се човек в овала, може да съзре една монашеска душа.

Разказват, че светостта на Атон се дължи най-вече на хората, които го обитават - най-обикновени икони ставали чудотворни като награда на Бог за благочестивия живот на монасите. "Тук в Света гора има едно говорещо спокойствие, което ни поучава - тук всичко ни говори за Бога - образите на светците, техните мощи, архитектурата. Ако всеки може да чуе този безмълвен глас, да го усети с душата си - тогава човешките думи са излишни!" - това ми каза игуменът на манастира "Ивирон" архимандрит Василиос, който си има своя философия за света - "Целият свят, който ни заобикаля, е един храм на Бога. Жените, които искат да дойдат на Света гора, но нямат това право, вярват, че това място е свято, макар че не са го виждали никога. Всяко едно място може да е Света гора - стига да служим правилно на Бога и да следваме неговото слово."

Всъщност светогорското монашество не е подминато от злободневието на съвремието ни. Все по-често човек може да чуе, че Света гора вече не е това, което е била, че достиженията на техниката са навлезли твърде много в живота на монасите, че поклонничеството се изражда в атрактивен туризъм. У по-старите обитатели на полуострова безпокойство будят мобифоните, автомобилите, дори агрегатите за електричество, които могат да се срещнат във всеки манастир. Всичко това според тях разваляло здравия дух на светогорското монашество. По-младите на свой ред с носталгия говорят за времето на истинските монаси, на духовните старци, които били пример за подражание със строгостта на своя живот. На Света гора не е чуждо и съперничеството, стремежите на по-големите манастири да доминират над по-малките и да ги обсебват. Сериозен проблем за монасите е чистотата на вярата и опитите на Вселенския патриарх да търси сближение с Рим. За мнозина новите икуменически повеи са дяволско дело, което цели унищожаването на православието. Но по всички тези проблеми монасите реагират с типичното за тях смирение - всичко, което става, е изпитание Божие, което трябва да се приеме и изтърпи - защото човек идва в Света гора само заради своето спасение и заради Бога, а не да служи на нечии интереси. "Най-важното за човек е да има страх Божий - казва йеромонах Сергий от нашия Зографски манастир - страхът Божий е мъдрост, а ако човек има този страх - от нищо друго не се страхува. Защото над всичко е само Бог! А напоследък хората сме станали като Юда - днес се прегръщаме, утре се предаваме. И човекът, който предава, си казва, че така е трябвало да бъде и си измива ръцете..."

Откакто Света гора е населена с монаси от различни народности, за това място се казва, че е символ на вселенския характер, които има православието. Темата за всеправославния характер на Атон е особено актуална днес - когато вътрешни и външни фактори се опитват да изтласкат от манастирите монасите-славяни и да превърнат полуострова в "чисто" гръцки. Обитателите на трите славянски манастира - руския "Пантелеймон", сръбския "Хилендар" и българския "Зограф" - казват обаче, че "славяните крепят Света гора - ако те се махнат, ще се наруши и нейният всеправославен характер". Хилендарският монах Никола, който беше сред гостите на Зографския манастир за тазгодишния Гергьовден, описа така Света гора: "Независимо дали ще си порежеш ръката, крака или някоя друга част, ти усещаш болката с цялото тяло. Православието е като това тяло - ако един се отдели, страдат всички останали. Затова православните трябва да живеем в единомислие. Православието е дар Божий за хората - да бъдеш православен означава да имаш Божията награда!"

Света гора - София