Пряка реч
НАШЕСТВИЕТО НА "БЕЗГЛАВИТЕ"
Валентина РАДИНСКА

И аз, като повечето деца, които по-късно в живота си ще покажат пристрастие към словото, се научих да чета и пиша твърде рано. И твърде рано изчетох един куп, съвсем неподходящи за крехката ми възраст, книги. В онези девствени откъм електронно присъствие времена книгата беше абсолютна владетелка - от просто занимание до горещ източник на знания, понякога непозволени и неподходящи за деца от началното училище.

От Луис Бромфилд и Мопасан не разбрах нищо, но страстно се влюбих в "Лунната долина"... Имаше и една книга, която задълго ме стряскаше с един страховит образ - той понякога прекосяваше съня ми и ме сепваше, дебнеше развинтеното ми въображение от гъсталака на стария ни двор, привиждаше ми се в опушената стена над огнището, където баба ми лятно време вареше сладкото... Това беше "Конникът без глава". Когато за пръв път прочетох как пред ужасените очи на главната героиня от горичката излита един кон, а на гърба му язди конник с наметало, но без глава, така се уплаших, че захвърлих книгата. Години по-късно се чудех какво ли толкова ме е впечатлило в текста на Майн Рид. Едва сега разбирам - с още младите си сетива на поет съм знаела, че ще ми се падне да живея във времена, когато безглавите няма да бъдат само измислици от книгите за юноши. "Безглавите" - телата без глави, хората без разум, без чувства, без морал, без Духовно Аз, ще излязат от книгите и ще се разхождат по улиците, ще карат скъпи автомобили, ще говорят по мобифони, ще решават съдбите ни - ще превърнат края на българския двадесети век в обиталище на грубиянщината и скудоумието.

I.

Не че в Европа или в останалия свят липсват симптоми за нашествието на "безглавите". Предпоследната година от второто хилядолетие започна с... обезглавяване. Слава богу, не на човек. Но на произведение на изкуството: статуята на Русалката, символът на Копенхаген, осъмна с отрязана глава. Дания, най-подредената страна в Европа, родината на Ханс-Кристиян Андерсен, могъщия разказвач на приказки, допусна приказната Русалка да стане жертва на "безглавите". Които в датски вариант се оказаха феминистка организация. Между другото, винаги съм смятала, че феминизмът е байрак, под който обикновено се нареждат неуспели и бездарни грозотии и сбърканяци, които нямат никаква друга възможност да привлекат общественото внимание към себе си. Освен като обезглавят нещо красиво.

Колкото пъти да са ми обяснявали за какво се бият Израел и Палестина, никога не съм могла да го разбера. Както и защо се изтребват в Ирландия. Дело единствено на хора без глави беше клането на туристи в Египет и избиването на стотици хора в Алжир.

И ако се придвижим по-близо до нашите балкански предели - имаха ли глави онези, които раздухаха и поддържаха войната в бивша Югославия и които още греят ръце над размириците в Босна и се любуват на развалините на Сараево?

Но "безглавите" от ежедневието, онези, които изглеждат като нас, с които се разминаваме по улиците или работим в една стая - може би те нанасят най-големите поражения. Защото не вдигат шум, а вършат неуморно пъклените си дела, като постоянно и методично убиват човешкото у другите, манипулират и моделират живота им според своите правила, според своите уродливи разбирания. Не е нужно в буквалния смисъл да ти отрежат главата - достатъчно е бавно и мъчително да вадят душата ти, ден след ден, по капка и по въздишка, за да усетиш твърдата ръка на хората без глави, без вътрешен живот. Хората-автомати, механичните кукли на двадесети век - оживелите чудовища от въображението на отдавна живели пророци! "Спящият гений", американецът Едгар Кейси, твърди в една от книгите си, наречена "Спомени от Атлантида", че по-голямата част от хората, които живеят през двадесети век, са живели и по-рано - преди да потъне Атлантида. Според Кейси, ситуацията там и тогава е била аналогична на тази в края на второто хилядолетие - тук, сега, и днешното човечество е изправено пред същия ръб на пропастта - едно общество с високоразвити технологии, но с "безглави" хора, които съвсем са забравили древния закон "Познай себе си!". Хора, които гледат само "навън" и не се замислят накъде са тръгнали, нито докъде ще стигнат, нито се вглеждат в себе си.

II.

Когато събрах ръкописа на първата си книжка със стихове и трепетно го занесох в единственото издателство, което тогава издаваше книги на начинаещи автори, той попадна в ръцете на един човек, който минаваше за поет, беше на щат във въпросното издателство и рецензираше книгите на начинаещите. Няма да споменавам името му - още е жив и здрав, и - предполагам - все така "безглав", както едно време. Та този, тъй наречен поет, беше изпъстрил полетата по страниците на ръкописа ми с бележки. Ако бях с по-слаба нервна система или с по-малка увереност, че от мен ще излезе поет, тези скудоумни писания по полетата можеха да се окажат фатални. Щях да се гръмна или да спра завинаги да пиша стихове, че дори и да чета книги. Щях да се върна в родния си Сливен и да стана учителка по литература в някой техникум. Щях да се омъжа за учителя по физкултура, например, да народя деца и да се науча да готвя... Аз обаче, след като въздишах три дни, прибрах нашарения ръкопис за спомен (и досега го пазя) и реших, че няма да се дам толкова лесно. Не и на този "безглав". А какво пишеше в полетата ли? Ами например, ако в стихотворението се споменаваше, че някой "ходи бос", остроумният молив на редактиращия пишеше: "Да не би да е в банята?"

Всъщност съм много благодарна на този пръв "конник без глава", който с грубите си копита изпотъпка свежо наболите ми илюзии, романтичните ми помисли за света на изкуството и хората, които го правят. Може би тогава ми поникнаха бодлите, с които по-късно съм одрасквала и някои, които не са го заслужавали. Тогава за пръв път разбрах, че макар привидно всички да имаме глави на раменете си, при някои това са просто израстъци без всякаква функция - ей така, прищявка на природата, нещо като кукиш, рудиментарен орган.

Поетите, като най-беззащитни и лишени от адекватни реакции срещу всяко насилие, често са и най-удобните жертви на наглите нашественици. Не само докато са живи. Три дни преди 120-годишнината от рождението си, поетът Пейо Яворов - т.е., паметникът му пред къщата музей на ул. "Раковски" в столицата, осъмна, залят с червена боя. Денят беше 10-и януари 1998 г. А точно преди Рождество Христово издъхваше друг български поет - Александър Геров. След години на призрачно съществуване в един свят, откъдето пишеше писма на мъртвата си съпруга Тамара, Геров, без дори да разбере, прекрачи Отвъд. Каква непредпазливост - да умре на Коледа! Да развали настроението на българския народ! Тъй наречената "национална телевизия" се направи, че не е умрял поет от национално значение. Нито един кадър от погребението на Геров не бе излъчен в централната емисия новини. В България поетите винаги са били неудобни, докато са живи. Във времето на "безглавите" българските поети се оказаха неудобни и в мъртво състояние.

III.

Не е достатъчно да си високообразован, изключително информиран, преуспяващ в работата си, за да е сигурно, че имаш глава на раменете. Ако липсва духовното Аз, "директорът" на човешкото същество, управляващото начало, въпреки цялата ти информираност и преуспяване ти си оставаш "безглав", бестиално същество без духовен напредък, обслужващ чудовищната машина за манипулации, наречена "обществени правила". Ти си оставаш само име в "централния компютър", зомби без собствена воля и собствено мнение, без интелигентно начало. Оставаш си механична кукла, част от тълпата, лостче на цивилизацията, поданик на животинския, а не на божествения свят. Оставаш си представител на вида "хомо сапиенс", у когото божествената искра едва-едва мъждее. И онова, което може да я разгори, е единствено Духът, високоразвитото индивидуално съзнание. Но само ако се отърсиш от хипнозата на прелъстяващото ежедневие с неговите клопки, повечето от които са ни станали навици. Само ако се събудим от хилядолетния сън, през който примирено сме приели да ни наричат "обществени животни".