Пряка реч
ОЧЕВИДЕЦЪТ НЕ ИСКА ДА СИ ТРЪГНЕ
Калин ДОНКОВ
В началото на една отдавнашна, съвсем-съвсем тоталитарна зима заседнахме в запуснат московски хотел да чакаме разрешение за полет към загадъчния и недостъпен за чужденци съветски Север. Разрешението бе получено още в София, но трябваше да се парафира допълнително от някаква много сърдита и нацупена служба, която си придаваше важност и ни мотаеше повече от седмица. Прекарвахме добре и не се оплаквахме - Москва гъмжеше от познати. Представлявахме популярен български седмичник и московските редакции бяха пълни с колеги, които пописваха при нас, за да съберат хонорари и накрая да си купят някой кожух от фабриката на Гара Искър. Ходехме по гости, чат-пат на театър. Шофьорите на таксита разпитваха как е в България тази година с картошката, защото реколтата в Русия бе нищожна и Москва имаше предчувствие за глад. В края на краищата както всяка друга зима политбюро щеше да извади злато и диаманти и щеше да купи картошка, пък и жито, и царевица. Но в тази държава нищо не ставаше лесно и без проблеми, та хората пребиваваха в напрежение. Ако можело да се ядат скъпоценни камъни, всичко щяло да е къде-къде по-просто, според мрачната шега на приятеля ми Игор Тар., известен бонвиван и стиховоздихател. Прочее, от Игор Тар. и от храната като проблем възниква сега и този спомен, към който като че ли отново и стремително се приближаваме в собственото си бъдеще.
Игор беше сух, елегантен блондин от известна в целия свят информационна агенция, беше на нещо редактор и на друго координатор, не пишеше в руските издания, но на мен ми пращаше интервюта, от които културните отдели на софийските вестници загубваха съня си. Най-недостъпните писатели, актьори, учени и режисьори, балерини, певци и мислители, солистите и солистките на Балшой, звезди от киното и цирка покорно отговаряха на въпросите му - беше приятел с всички. Равномерното му, почти студено излъчване с нищо не подсказваше, че в потеклото си има поколения татарски князе - родословието му възлизаше към върховете на Златната орда. Сближаваше ни иронията, инак Игор Тар. бе поне четвърт век по-възрастен. И стиховете - защото като повечето будни руснаци и той пишеше поезия, която за нищо на света не би отпечатал. Нестандартен, бихме рекли днес. Или пък просто принадлежеше към друг стандарт?
И у Тар. бяхме канени на вечеря, но тя нещо се отлагаше. На два-три пъти я отместваха с по ден-два, накрая се състоя. Млад и зелен трябва да съм бил тогава, даже повече зелен отколкото млад, но когато домакинята тържествено сложи на масата подноса с рибата, причината за тези отлагания вече не беше тайна за мен: Тар. просто се затрудняваха да ни нагостят, нямаше откъде да го купят, или нямаха с какво. Игор няколко дни бе клечал по езерата в Подмосковието, бе се блъскал в електричките, бе дъвкал сандвичи, докато накрая късметът му бе проработил. Не криеше рибарските си злополучия и въздишаше, че езерата още не са замръзнали - риболовът под леда бил друга работа. Нито да се възторгваш особено, нито открито да коментираш гладорията - спътникът ми от редакцията бе доносник и на Държавна сигурност, и на КГБ. Руснаците имаха набито око за подобни типове и ми пошушнаха тая работа още на летището. Обаче неловко беше някак и подхвърлих, че риба на трапезата - това е френско и изискано, а пък от костура въобще по-вкусно няма, костурът е царят на скавародката. А в днешния век на голямата химия човек най-малко рискува с риба, която сам си е уловил. И прочее демагогия... На домакинята й олекна - все някой трябваше да замаже всичко и да приключи темата. Кимна ми топло и разбрах, че следва да очаквам награда.
Тази история се разказва тъй отдалече, за да се стигне до края на въпросната, по своему напрегната вечеря (вж. т. нар. спътник), когато компанията най-после се отпусна по кресла и табуретки, когато замириса възкиселото московско кафе и както почти всяка вечер и във всеки дом (квартира) дойде ред на Висоцки. Но у Тар. Висоцки не беше дан на модата, записите у Тар. бяха редки, автентични, върху касетата се чуваха обаждания и реплики на мъже и жени от компанията - просто записите бяха правени около тази маса, в тази стая. Имаше на онази касета една песен, която не срещнах после дори у известни, страстни събирачи. Беше по повод слуха, че Висоцки е напуснал СССР и се е прибрал при жена си Марина Влади. Хубаво започваше:
По-нататък певецът разискваше случая, вживяваше се в различните гледни точки, доста сочно въвеждаше персонажи, които коментираха неговото заминаване и ръсеха клишета и всякаква пошлятина за верността и гражданския дълг. Както винаги, и в тази песен отзивите за личността му го забавляваха, но накрая, пак както винаги, отрязваше и едните, и другите с изненадващ, като че от друга песен финал. (Пазя го за накрая.) Песента бе дръзка, актуална, сякаш излетяла от поредния пристъп на нищета и стагнация - страхотно ми хареса. Записът обаче не беше добър и домакинята (това ми беше и наградата) с нетърпящ възражение тон обяви, че Игор ще ме заведе при Володя да си я запиша начисто. Игор не се възпротиви, само в края на вечерта ме помоли да донеса от Север една-две бутилки спирт (питевой), така сме щели да бъдем по-добре приети при барда.
Точно така: с две бутилки спирт, купени край диамантените рудници на Мирний, след завръщането си от Сибир наистина потропахме в някаква смотана квартира в съвсем криминален переулок. И Висоцки наистина беше там, и наистина беше любезен - даже се направи, че си спомня софийското ни запознанство, но от записа нищо не излезе. Спиртът не помогна, но едва ли попречи: певецът не бе заминал за Париж, но достатъчно често заминаваше някъде в себе си. Това бе тягостно, но безобидно, не унижаваше и не осакатяваше. Скоро след това почнаха просто да изгонват неудобните. Изхвърляха ги със сила и ги изоставяха по летищата на цяла Европа. Записа получих по-късно, очевидно Игор все пак бе издебнал подходящ ден.
После онази московска компания се пръсна по света. Чудех се как така оставят всичко и заминават. Докато накрая дойде времето на голямото заминаване и от България. Толкова голямо, че в един момент телефонният ми бележник стана невалиден. Случваше ми се да се изненадвам на познати - че са още тук. На няколко пъти чух за себе си - че съм отпътувал. Веднъж се обади големият ми син, задавяше се от смях: да проверял дали съм вкъщи, защото в трамвая някакъв разправял, че Калин Донков е в Канада. Тогава си спомних отдавнашната песничка на Висоцки: "Нет меня. Я покинул...". Както и значително по-старото съобщение на Марк Твен, че слуховете за смъртта му са силно преувеличени...
Но нито оставането, нито заминаването днес се решават от някакъв импулс, нагласа или дори възпитание. Днес и едното, и другото са израз на мрачен фатализъм, на опит да се противостои на тъмната българска съдба.
Днес животът ни по нещо напомня България в края на
ХIV век. След падането на Второто царство богатството на българската
култура - книгите и книжовниците, преминава в чужди ръце. Дали,
за да бъде спасено, дали, за да бъде присвоено - резултатът е
един и същ. Ценностите са унищожени и изнесени, интелектуалците
- ако не са избити или заробени - са в изгнание. Агарянецът разпилява
българската дарба и културната ни традиция по света - тя опложда
други народи, дава им душа и бъдеще.
Точно след шест столетия сегашният век опитва да повтори това.
Понеже преводачки трябваше да продават вестници и режисьори се принуждаваха да карат таксита.
Понеже изкуствоведи се препитаваха като келнери, а диригенти се спазаряваха за нощни пазачи.
Понеже актриси свързваха двата края с плетиво, а скъпоценни национални поети въобще не ги свързват.
(Имената се пазят в редакцията.)
Всичките тези мъже и жени бяха създадени и изградени
от българина - от неговите гени и с неговите грошове. Той изстрада
и отгладува тяхното образование и техните кариери. Както по правило,
по обичай и неизбежност изстрадва и отгладува всичко в българската
култура.
А после европейци и американци небрежно гребнаха
каймака й - само защото имаха много чинии за миене...
Заедно с подземната река от културни и исторически
ценности, от перли на българското изкуство, която изтича към богатите
страни - изтече и невъзвратима част от познанието и таланта на
нацията. Преди да сложи ръка върху замиращото българско стопанство,
преди да се възползва от капиталовложенията на миналото, чужденецът
вече прибра и притежава най-сполучливите вложения на излъгания
за пореден път български народ - неговите учени и творци. Защото
не всички се установиха като миячи на съдове в закусвалните на
Америка и Европа. Скъпообразовани математици и програмисти, физици
и биолози, музиканти, художници, реставратори, архитекти сложиха
дарбите и интелекта си в нозете на западняка, който не бе похарчил
и стотинка за тях. Те бяха създадени с нашия труд и с нашите жертви,
но ще усладят сетивата и преуспяването на чужденеца. Срещу тях
ние получихме дрипи на килограм и лекарства с изтекъл срок - както
черните племена са разменяли слонова кост и скъпоценни камъни
за гребенчета и мъниста. И натякването, че сме обект на някаква
"помощ". Без дори сянка от съзнанието, че всъщност се
явяваме спонсори на западната култура - такива щедри, каквито
тя си няма и сред своите най-прочути милиардери.
Защото и поредната промяна в България отхвърля от гръдта на Отечеството хиляди будни и честни, хиляди талантливи и просветени, хиляди нужни, полезни, незаменими. Ако преди половин век опасната за режима част от интелигенцията бе просто унищожена в първите денонощия на новата власт, а другата отстранена, "разкулачена", обезсилена и обезсмислена с ограничения и забрани, сега бе предпочетено прогонването с глад и унижения, с обвинения в тоталитарност, с обидно посочване на добро и лошо, на правилно и неправилно, с развратния диктат на крадените пари над художествените критерии, или просто заместването на ценностите с партийни цветове. Конюнктурата се надигна още по-озъбена и безсрамна, политическата поръчка разцъфтя, независимото изкуство стана зона на гладната смърт. Отделно гинат онези, които се принудиха да създават изкуство, пригодено да се... търси. Полуграмотни "ценители" определят кой ще оцелее, "вкусът" им връща българското художество десетилетия назад. Заплахата от разврат и опошляване на българската творческа традиция, от меркантилизиране и най-обикновено слугинство пред примитивните изисквания на управници и новобогаташи е също тъй реална и безжалостна, както и ютията на социалистическия реализъм, който, ако си спомняте, бе "изкуство, понятно и за партийни ръководители". Оказа се, че преди да са придобили и подредили идеи и познания в политиката, в бизнеса, в управлението и днешните лица и особи от върхушката кой знае откъде вече имат естетически претенции, някакви "разбирания" и дори указания към българската интелигенция. Те лансират имена, а и цели списъци, те разпореждат кой "остава" и кой си "отива". Бързат, сякаш това им е първата работа в тази злочеста, разорена страна. И знаят защо.
Във всички времена неотложна грижа на властта е била по-скоро да се отърве от истинското, талантливо и поради туй честно изкуство. Изкуството е неподкупен, във всяко отношение неудобен очевидец. То не може (като историята, например) да бъде склонено към лъжесвидетелство. И като всеки очевидец - гледат да го премахнат. Да го изблъскат, да го натирят, да го подменят най-сетне. Да си назначат свое изкуство, свои...творци(?). Парвенютата от властта и от бизнеса предпочитат парвенюта и в изкуството. На останалите - прав им път. Да няма кой да гледа, да вниква, да запечатва. Защото първоначалното натрупване не е много-много за обезсмъртяване. Нито последващото, нито което и да е поред. Защото нищо, уловено от обектива на изкуството, после не може да бъде... изпрано. И всяка истина, "щракната" в съвремието, ще си остане същата и в следващото хилядолетие. Затова са сладострастното протакане на животоспасяващите за културата закони, данъците-удушвачи, дружното лансиране на мазни, полуграмотни кич- и фолкмилионери. Да няма въздух и място за изкуството, да излети душата му и да потърси друго небе.
И "останалите" наистина си отиват. Заминават, както намекваше Висоцки. Но почти никога за Париж. Повечето заминават в себе си. В бита. В оцеляването. В самотата. В самоизолацията. Понякога осъзнато и далновидно, понякога от обида, поради отвращение и погнуса, просто от инстинкт за самосъхранение. При човека на изкуството инстинктът за самосъхранение е по-различен, както по-иначе изглежда и самото съхранение. Понятието "вътрешна емиграция" днес придобива истинското си значение, само загатнато преди. Действителният творец дори не помисля да проси милост и благоволение, защото това е също смърт. За истинския творец единственото спасение е гордостта. Той знае цената й и охотно ще я плати, често - за втори път. Първият беше преди осемдесет и девета.
Но няма да замине. Власт, сановници, кредитна и криминална общественост, всякакви позлатени мошеници, апашори, политически и интелектуални сводници, самозванци от всички области, където користта се възнаграждава, артисти от леките жанрове и просто прислуга, както и вся остальная сволочь отдавна ще са изчезнали, а изкуството по старому ще си е тука. И като срещам поети и поетеси, които макар и с облика си на клошари биха украсили всяка литература, като виждам прочути актриси да кретат с отдавна небоядисвани коси, като свиквам с позорната бедност на честния към изкуството (а значи - и към народа си) български творец, понякога се връщам към загадъчното прорицание на поета от Таганка.
Може би той в изхабеното си от труд и самоунищожение същество, в пропуканата си от несъгласие душа бе набрал, пресовал и (в края на онази песен!) изрекъл формулата, която днес тъй точно приляга на най-добрите между нас: