Европейци
ФИЛОСОФЪТ, ПОСТРОИЛ ИДЕИТЕ СИ
Владко МУРДАРОВ

Лудвиг Витгенщайн (1889-1951), австрийски философ и логик. Ученик на Б. Ръсел. Представител на неопозитивизма. Оказал съществено влияние върху развитието на съвременната математическа логика. Основният му труд "Tractatus logico-philosophicus" излиза през 1921 г. Повечето му съчинения са публикувани след смъртта му.

Наричат Лудвиг Витгенщайн "философа на ХХI век" и интересът към него през последните десетилетия непрекъснато нараства. Логико-философският му трактат е привлекателен не само за философите, математиците, езиковедите, но и за хората на изкуството. Оформянето на изреченията от този трактат като афоризми кара мнозина да ги включат в речта си. Това важи особено за онази последна формулировка от трактата, която днес много хора цитират едва ли не като своя мисъл: "За онова, за което не можеш да говориш, по-добре е да мълчиш." Тези изречения са така просто изградени, че човек с лека ръка решава благодарение на Витгенщайн, че философията е много елементарна работа и че всеки може да се занимава с нея.

Обикновено се говори за философа Витгенщайн, за неговия принос като неопозитивист, повлиял за развитието на модерната математическа логика, но много по-малко внимание се обръща на друга негова дейност. И това става, макар че например в документацията, съхранявана в магистрата на град Виена, срещу своето име той е записал думата "архитект". Причината е, че в началото на двадесетте години той в един период, когато е безработен и доста отчаян от живота си, приема да участва в строежа на къщата на сестра си Маргарете Стонбъроу-Витгенщайн.

Тази къща бива наричана от специалистите ту вила в града, ту обитаем дворец, ту просто дом, "Витгенщайновият дом". В нея в края на двайсетте и началото на трийсетте се събира целият интелектуален елит на Виена. Самата Маргарете е толкова привлекателна като личност и поведение, че й гостуват постоянно всякакви творци. Густав Малер й се възхищава, а Густав Климт дори рисува портрета й.

Първоначалният проект за къщата не е изработен от Лудвиг Витгенщайн, а от един от учениците на уважавания Адолф Лоос - Паул Енгелман. Самият Витгенщайн е учил за машиностроителен инженер и е обсъждал с Лоос много въпроси на архитектурата. С работата си след включването в проекта обаче той нанася в него доста промени, защото му се удава възможност да осъществи своята концепция за духовността и етиката при решаване на конкретна комплексна задача, като абсолютизира прецизността, формалната логика и редукцията.

Макар да запазва доста детайли от специфичния стил на школата на Лоос, сградата придобива по този начин свое самостоятелно място в историята на архитектурата. Мнозина спорят дали построяването на къщата е въплъщение на края на сецесиона, или начало на стила баухаус. Със своите строги черти тя действително е много респектираща - купчина от кубове с различна големина, разположени по особен начин един спрямо друг, с просторни тераси, лежащи една срещу друга. Огромни помещения, фоайета, изчистени колони и стъкло, много стъкло по многобройните прозорци на трите й етажа и дори на шахтата на асансьора, който пронизва сградата от горе до долу. Така се достига до пропорции, яснота и видима простота, които Витгенщайн обяснява така: "Къщата е продукт на остър слух, добри маниери, израз на дълбоко познаване на културата и т. н."

Разказват, че фирмата, на която Лудвиг Витгенщайн възложил желязната дограма за дома на сестра си, никога не е получавала толкова голяма поръчка за метални конструкции. Разказват, че той точно определил размера на глидерите за отоплителните тела и следял безкомпромисно за тяхното изпълнение. Разказват, че трябвало да прави модели, за да посочи точно как да се изпълнят високите врати с изключително тесни рамки в предвидената форма и необходимата здравина. По-малката му сестра свидетелства, че сам проектирал всяка от железните дръжки за прозорците и вратите, и то с такава точност, сякаш става дума за прецизни инструменти.

За разлика от Лоос, който отвън запазва анонимността и рационалността на частния дом, без да търси някакъв израз на индивидуалността на собственика, но във вътрешността разрешава на виенския класицизъм да се развихри, Витгенщайн се стреми да запази резервираност и дистанция и в пространствата в сградата. Затова в дома, според идеите му, няма място за дърво. Само камък и метал. Самият под е от черен изкуствен гранит, защото трябва да внесе особено сгряване в жилките си, а пред прозорците се плъзгат железни плоскости, които да заместят пердетата - тъкани не бива да има до високите лъскави бели стени от изкуствен мрамор.

И още много други изисквания има Витгенщайн към обитателите на дома. В къщата не бива да има цветя, защото те с ярките си цветове влизат в противоречие със строгостта на интериора. На пода не бива да има килими, за да може чернотата много повече да личи (още повече че отоплението в тези помещения идва тъкмо от пода). И към осветлението има съществени препоръки. В периода, когато електричеството вече е навлязло в бита, възхищението на философа от него се изразява в избора на голата крушка, като че ли лепната на високия таван, без да има полилеи, без да има други детайли, които са така характерни и за виенския класицизъм, и за сецесиона.

На пръв поглед всичко това изглежда много маниерно. Например изборът на мястото за дръжките на вратите, поставени като че ли доста високо. Обяснения, разбира се, са намерени. Някои специалисти твърдят, че с тези високи дръжки философът иска да напомни на посетителя, че той през целия си живот остава дете, което трябва да вдигне ръката си, за да отвори вратата и да прекрачи прага. От друга страна обаче, мястото на дръжките е избрано съвсем в съответствие с пропорциите на сградата, а и на самите врати. И височината на колоните е променяна допълнително, само с няколко сантиметра, от което се идва до известните "витгенщайнски" капители. Причината в случая обаче е в стремежа да се отговори на представата за съразмерност в целостта, а големите плочи на пода са редени, като навсякъде, във всяко помещение, те следват златното сечение.

Всички изисквания към интериора при Витгенщайн не са самоцелни, а са съобразени с богатата колекция картини, с която се гордее сестра му, както и с черните лакирани китайски мебели, които единствено наред с няколко скулптури красят помещенията.

На архитектурните занимания на Лудвиг Витгенщайн вече са посветени доста изследвания на специалисти от Европа - от Австрия, Германия, Холандия, Великобритания. В последните десетилетия излязоха от печат и специални проучвания върху цялостния проект, и студии върху отделни негови съставки. Дори една малка стая, която разчупва фасадата на сградата, за да внесе особен акцент в нея, е обект на изчерпателно описание в Полша, съчетаващо не само техническото, но и философското мислене на Витгенщайн. Специалистите пишат за архитектурата по времето на Витгенщайн, разказват за Виена от неговия архитектурен период, търсят да очертаят онова, с което той остава до някъде сам в диренията си в пространството, предназначено за живот.

От малкото запазени снимки, документиращи периода, когато Маргарете Стонбъроу-Витгенщайн живее със семейството си в тази сграда, е видно колко добре е премислено всичко за живот в нея, но като че ли за един друг, измислен живот. Витгенщайн си признава, че в този дом истинският, бурният живот ще липсва. И затова е някак естествено, че през седемдесетте години племенникът на Витгенщайн решава да продаде къщата, защото разказва, че в нея нямало уют. И въпреки всичко тази стъпка е озадачаваща, защото младият човек очевидно не си е давал сметка за стойността на сградата като архитектурен паметник, не осъзнавал богатата й история - в нея дори през войната имало лазарет, после служба за преселници, а в огромните халета на първия етаж, разказват, били настанени и коне. И така племенникът се съгласява домът да бъде съборен и на негово място да бъде построена голяма хотелска сграда. А старите дървета от огромната градина бързо са отсечени.

Тъкмо в този момент европейското архитектско братство открива за себе си сградата и се стига до невероятен за бюрократичната система на Австрия факт. Само за две седмици домът е обявен за паметник на културата от тогавашната федерална министърка на науката и изкуствата д-р Херта Фирнберг, която лично го посещава и се убеждава в стойността му. Но и след като през 1971 г. къщата е призната за паметник, с наемателите в нея разрухата й продължава. И точно в този период проф. Карл Аубьок от Академията за приложни изкуства се обръща с предложение към посланика на България, страната ни да купи къщата. Така от 1975 г. сградата, проектирана с участието на Лудвиг Витгенщайн, става българска собственост и по този начин е осигурен нейният бъдещ живот.

В своите текстове Витгенщайн е записал: "Със сигурност мога да твърдя, че никога не съм ходил на Луната и никога не съм бивал в България." Това е единственото място в съчиненията му, където той споменава нашата страна, и то просто като символ като че ли на края на света. Но тъкмо България поема да съхрани за поколенията неговия смел проект, който заедно с още един - на хижа в Норвегия, са единствените доказателства за техническия талант на философа. От 1978 г. в сградата, която междувременно е обогатена с театрална зала и е претърпяла и някои промени в интериора, се настанява Разширената културна служба към посолството на Народна република България.

Тъжното за един дълъг период след това е, че високата ограда, която издигат българските строители край дома, я оставя пак изолирана от външния свят. И учениците от началното училище, разположено наблизо, минават на другия тротоар, тъй като се страхуват от духовете, които я населяват. Защото независимо че България в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години се стреми да се отвори към света, страхът от западното влияние продължава. Дори и изборът на наименованието Разширена културна служба е свидетелство за тази предпазливост, защото име като Български културен център например предполага разкриване на подобно културно средище и на Австрия в България, а такъв ход по онова време не е желателен. (За съжаление тази позиция не е променена и до днес, макар че австрийската държава създаде вече в България - в София и във Велико Търново, две австрийски библиотеки, които разглежда като малки културни институти.)

Във всички туристически пътеводители за град Виена днес е отбелязан и домът, построен от Лудвиг Витгенщайн. Затова и толкова много туристи в последните години идват да го посетят. Те пристигат от целия свят, като на периоди най-много от тях са ту от САЩ, ту от Великобритания, ту от Нова Зеландия, ту от Южна Корея. А след като в Япония излезе специално издание, представящо къщата на Витгенщайн като архитектурен паметник, броят на гостите оттам е изключително голям.

Австрийските посетители в дома също са много. Защото мнозина особено след 1989 г., когато беше отбелязана официално стогодишнината от рождението му, откриват сега за себе си философа и логика и както в момента се ходи на поклонение в дома на Зигмунд Фройд, така се посещава и реализираната идея на Витгенщайн. Австрия едва сега оценява този свой син и започва да се гордее истински с него, което се проявява дори и в посещението на къщата.

Хората на изкуството обикновено са изключително вдъхновени от интериора в нея. Първият етаж, превърнат в художествена галерия поради изключителните възможности, които предлага, привлича мнозина от младите да излагат творбите си в нея. При това и те имат амбиция да кажат нещо ново с творбите си, да намерят нови изразни средства, да засегнат нови теми. А много често като теми за инсталациите и перформансите им се подбират изречения от трактата на Витгенщайн. Много често тъкмо негови думи стават мото за изложбите на младите творци. И Академията за приложни изкуства, и Виенският сецесион, и Музеят за модерно изкуство, и различни големи частни галерии предпочитат също помещенията на дома, когато трябва да представят по-специфични, по екстравагантни експозиции. Затова е и съвсем естествено, че австрийското Федерално министерство за наука и изкуства избра тъкмо тази къща да бъде мястото, където да се връчват ежегодните награди за изобразително изкуство. Но не за живопис или графика, тоест не за традиционните жанрове, а тъкмо за нестандартното, което тук се нарича преминаване на границата между изкуствата.

Българските художници, които излагат в дома, са особено облагодетелствани, защото действително имат възможност да се представят в една от най-хубавите галерии в града, разполагащ с близо четиристотин помещения, предназначени за демонстрация на изобразителното изкуство. Другите пространства на сградата също живеят свой живот, като служат и за литературни четения, и за музикални и театрални представления, и за филмови прожекции, в които отново тържествуват младостта и търсенето на новото, на необичайното. А такива международни фестивали като Виенските празнични седмици правят специални програми със съвременна музика, която да звучи в залите, където някога са музицирали гостите на Маргарете Стонбъроу-Витгенщайн.

И както навремето в нейния дом се е събирал интелектуалният елит на Виена, сега, привлечени от името и авторитета на брат й, в къщата си дават среща интелектуалци от цяла Европа, от целия свят. Защото като съхранява за поколенията "Дома Витгенщайн", българската държава го превръща освен в център на българската култура, и в международен културен център, чийто авторитет все повече ще се налага.