Звезди
ДРЕВНИТЕ ОБОЖАТЕЛИ НА ЛУНАТА
Симеон ДОЙЧИНОВ

Ако преровим нашия фолклор и митология, с учудване ще установим колко много песни, приказки и легенди са посветени на Слънцето, на слънчевите празници или на някакви други събития, свързани с небесното светило, и колко малко от тях се отнасят до Луната. Обикновено е прието да се смята, че древните народи са изобретили първо слънчевия календар и са се ориентирали в земеделските и скотовъдните си работи предимно по Слънцето. Колкото и чудно да е обаче, оказва се, че първите човешки календари са именно лунните, а не слънчевите. И то поради една изключително проста причина - Слънцето не се променя, а Луната има своите фази и по тях е много по-лесно да се отчита времето. Древният човек е трябвало само да преброи дните от едно пълнолуние до друго, за да може по този простичък цикъл да отчита за себе си течението на времето.

В древността се е смятало, че Луната е носител на мъжкото начало, и може би затова не е случайно съвпадение фактът, че в българските народни песни Луната присъства най-вече като "месец", "месечко", и много често се жени за Слънцето. По-късно обаче се приема, че Луната все пак въплъщава женското начало, а Слънцето - мъжкото. Династиите на египетските царе-слънца и фараони-слънца са едно недвусмислено доказателство за идентификацията на Слънцето с мъжкото начало.

Науката вече е доказала, че най-древните календари в света са именно лунните, а по-късно се появяват слънчево-лунните и накрая - слънчевите. С новолунието са свързани редица обичаи и поверия, с пълнолунието пък - други. Дори и до днес е запазен терминът "лунна жътва" - нерядко лятно време при пълнолуние, избягвайки горещините, жътварите са ожънвали нивите си, използвайки лунната светлина вместо слънчевата.

Доскоро не са били известни данни за лунни обсерватории по българските земи - запазени са светилища предимно свързани със слънчевия култ. Но преди известно време в четирите пещери край село Байлово, известни като Калугерските или Манастирските, учените откриват странни изображения, издълбани върху стените. Първоначално те са просто регистрирани, докато недвусмислената аналогия не им подсказва, че става дума за изображения на фазите на Луната - и от новолуние, минавайки през всичките й превъплъщения, до пълната кръгла Луна. Използвайки сравнителния метод, учените датират тази изключителна находка от началото на второто хилядолетие преди Христа, като имат предвид примитивните изображения и начина, по който те са направени. Според тях става дума за тракийско светилище, което обаче е снабдено с изкуствено обработена площадка за наблюдения на движението и промените на Луната. Открити са 236 броя астрономически изображения, които се предполага, че са изсечени в твърдата бигорна скала със сечива от бронз, кремък и желязо. Големината на тези древни знаци варира от 24 до 88 см в диаметър. Смята се, че тези лунни изображения отбелязват фазите на небесното светило в 0 часа, отбелязвани в продължение на един месец.

Според учените, макар и да дава оскъдни данни, тази първа засега лунна обсерватория, открита у нас, дава основание да се смята, че интересът на древните траки, населявали нашите земи, към Луната е бил не по-малък, отколкото този към Слънцето. Ето как коментира обектът при с. Байлово ученият Тодор Стойчев в подробната си статия, публикувана в сп. "Археология": "Този тракийски археоастрономически обект рязко се отличава по своя характер от добре изучените в Западна Европа мегалитни лунни обсерватории. Впрочем доказателства за целенасочени наблюдения на Луната във връзка с измерването на времето са известни още от палеолита. Астрономическите познания за Луната са преплетени във всички религии по земното кълбо, остатъци от които откриваме в преданията, легендите и епоса на народите."

Може би бъдещето ще даде още доказателства за развитието на култа към Луната по древните български земи. Но и светилището в с. Байлово е достатъчно доказателство, че и нощното светило е имало своите наблюдатели и поклонници още в дълбините на времето, два века преди новата ера.