архив
 arhive
 | 
 | 
за нас
about us
 | 
 | 
за контакт
contact
 | 
 | 
литарт
litart
 | 
 | 
ателие
atelier
 | 
 | 
фотоателие
fotoatelier
|
|   
търсене
назад
Нгуен Чай (1380 - 1442)
   При самия извор на поезията на виетнамски език се извисява фигурата на Нгуен Чай (Nguyen Trai) - националeн герой, идеолог, велик културен и държавен деец, разгромил нашественическата войска на китайската династия Мин и постигнал след 10-годишна сурова борба независимостта на родината си. Големият подем на народното самосъзнание е породил неговата удивителна многостранчивост - той е истински представител на източния ренесанс. Нгуен Чай е не само велик поет и писател, но и ярък хуманист, географ, летописец, философ, военачалник, юрист. Неговата будна обществена мисъл стига до социално-утопични идеи. Най-мащабното му произведение е "Възвание за омиротворяването на династията Нго" (Бин Нго Дай Као), което е написано през 1428 г. в деня на триумфалното влизане на освободителната войска в столицата Донг Куан (днешен Ханой). И досега то се знае наизуст от млади и стари във Виетнам и звучи с разтърсваща патриотична сила и с огромно поетическо внушение.

Из "Възвание за омиротворяването
на династията Нго" (ВÌNH NGÔ ĐẠI CÁO)



Император по божия воля,
      аз възвестявам:
само една справедлива война носи щастие.
Ние събрахме войници, за да избавим народа,
      за да накажем насилниците.
Нашето отечество е Великият Виет,
земя, древна и хубава.
Тя си има свои реки и планини,
тя си има свои граници,
свои нрави и свои традиции.
Династиите Чиеу и Дин, Ли и Чан
основаха страната ни свободна и горда.
По това време над Китай властваха
Хан и Дъонг, Тонг и Нгуен.
Тази земя е познала възход и упадък,
но никога не е преставала да ражда герои.
Ние пометохме Лъу Кунг,
Чиеу Тиет трепереше при нашето приближаване,
Тоа До беше пленен в Хам Тъ,
О Ма бе обезглавен в Бак Данг.
Цялата наша история свидетелства
колко обичаме справедливостта.
Народът се вдигна
срещу династията Хо.
Но династията Мин се възползва от това
и нападна коварно земята ни.
Ужас премина над предаденото отечество.
Хора бяха изгаряни живи,
жени бяха изклани,
мамеха както си искат народа.
Това злодеяние трая двайсет години.
Небето над нас беше черно,
нашите езера пресъхваха, нашите хамбари пустееха.
Всичко бе за нашественика: горите и рудниците,
бисерите от морето и месото на черните ни елени,
и златните фазани, и меда на пчелите,
и дърветата от нашите бранища, и тревата от ливадите.
Помните ли сълзите, пролени за отечеството,

от вдовици и мъченици, от изгладнели деца?
Нашите деца мряха от глад, палачите дебелееха,
палачите искаха упорито ръце, само ръце.
Ръце да извозват пръстта,
ръце да прокарват канали и пътища,
ръце да строят дворци за изменниците.
За хиляди ангарии
човек трябваше да напусне дома си.

Няма да стигне бамбукът в горите ни,
за да опишем
злодеянията на тираните,
водата от всички морета е малко,
за да отмие тяхното тъмно зловоние.
Небето не ги наказа,
бoжествата - и те занемяха.

Ние,
ние бяхме на планината Лам Шън,
далече от неприятеля,
ние гледахме как страда отечеството,
в сърцата гореше свещена омраза,
храна им бе ненавистта, тръни се впиха в тях.
Десет години в недрата на джунглата
ние се готвехме за борба;
бяхме забравили дори да ядем, в ума ни бе само борбата,
претегляхме миналото, мечтаехме за бъдещето...

Ние вдигнахме знамето
на свещената свобода.
Беше време, когато врагът
си знаеше силата.
У нас талантите бяха рядкост,
като листата през зимата,
като звездите на зазоряване.
Липсваха ни съветници,
офицери, войници.

............................



Тогава
призовахме народа от всички села,
пиехме вино с народните отмъстители,
селяните ни хранеха.
Върлини ни служеха за знамена.
Криехме се навсякъде,
изненадвахме неприятеля
с хиляди ловки засади.

И дойдоха победите.
Справедливият победи жестокия,
човечният победи варварина.
В битката при Бак Данг
Нашият гръм като вихър отекна,
при Ча Лам
неприятелят падна като бамбук под ножа.
Нашите воини се окуражиха,
нашите победи бързо се умножаваха.

............................


Накрая неприятелят прекратява боя. Виетнамската войска продължава да си възвръща завзетите земи. Но младият император Туен Дък от династията Мин не желае искрено мир. Войната започва отново. Виетнамците още веднъж стават победители.


И се надигнаха нашите воини -
нокти на зверове, кучешки зъби на своя народ.
Нашият слон пие вода от реката
и реката пресъхва.
Нашата сабя се точи на камъка
и камъкът става на прах.
При първия удар на барабана
акулата е разкъсана,
крокодилът - прободен.
При втория удар -
птиците хвръкват далеч
и елените тръпнат от страх.

.........................

Ние не искахме много жесток мир.
Ние им оставихме коне и лодки,
за да се върнат у тях.

Тръпнеха те от ужас и по морето,
тръпнеха те от ужас и в родния край.
Те се плашеха от смъртта,
ние искахме мир и покой за народа,
ние бяхме разумни.
Там овладяхме своята сила,
Отечеството сияеше в слава,
луната и слънцето блестяха,
ние измихме срама.
Мирът властваше и над бъдещето.
Ние победихме благодарение на Небето,
благодарение на Земята на Дедите.
О, Народе, пази нашето мирно наследство,
четирите морета са спокойни во веки веков,
ние възвестяваме нова ера.


Превел Григор Ленков
горе