 |
|
| ВИТРИНА |
стр.19, бр.4, година XIII, 2006г. |
|
|
ПСИХОАНАЛИЗАТА - откритието на Зигмунд Фройд |
|
|
Мимоза Димитрова,
Българско пространство за психоанализа |
|
150 години от рождението на Зигмунд Фройд
“Той промени начина ни на мислене чрез начина, по който мислим.”
Марк Бейн
Зигмунд Фройд Някои биографични бележки
Зигмунд Фройд се е родил преди 150 години, на 6 май 1856 г. в моравския град Фрайберг (дн. Прибор). Той е първото дете от втория брак на баща си Якоб Фройд (1814-1896) с Амалия Натансон (1835-1910). За десет години, в периода 1856-1866, в семейството се раждат седем деца, от които три са момчета. При самото си раждане З. Фройд е бил вече чичо, защото първородният син на баща му от първия брак Емануел е имал вече син Йохан (Джон), роден през 1855 г. На следващата година след раждането на Зигмунд в родителското му семейство се ражда втори син, който единствен от децата не оцелява - умира няколко месеца след раждането.
Роден в еврейско семейство, той получава като първо име Сигизмунд, а второто му име е Шломо на дядо му по бащина линия, който умира няколко месеца след раждането му. Когато е на 17 години, той променя кръщелното си име на Зигмунд.
През 1860 г. когато Зигмунд е на четири години, семейството напуска Фрайберг и след кратък престой в Лайпциг се установява във Виена. Баща му, търговец на вълна, е търсел по-добри възможности за търговия и издръжка на разрастващото се семейство.
З. Фройд е бил блестящ ученик и постъпва през 1865 г. в гимназия, изпреварил с една година връстниците си. След като се справя отлично с изпитите за завършване на гимназията, той се записва през 1873 г. като студент по медицина в Университета във Виена. В своята автобиография, публикувана през 1925 г., той подчертава, че баща му е бил либерален и не е оказвал натиск върху него при избора на професия. По-нататък в същия текст пише: “В онези младежки години, а впрочем и по-късно, не съм изпитвал специално влечение към положението и работата на лекаря. По-скоро ме движеше някаква жажда за знания, която обаче бе насочена повече към човешките отношения, отколкото към природните обекти и още не беше открила значението на наблюдението за своето задоволяване. Но актуалната тогава теория на Дарвин мощно ме привличаше, защото обещаваше извънреден напредък в разбирането на света, и помня, че прекрасното есе на Гьоте “Природата”, което чух в една популярна лекция преди матурата, окончателно определи решението ми да запиша медицина.” (Зигмунд Фройд, Автобиография, София, 1992, стр. 6.)
По време на следването си Фройд проявява разностранни интереси. Интересува се от публикациите на Ернст Брюке върху физиологията и през 1876 г. постъпва в неговата лаборатория като изследовател. В същото време участва активно в университетския курс по философия на Ф. Брентано. През 1879 г. прави шестмесечен клиничен стаж при Теодор Майнерт, професор по психиатрия и с интереси в анатомичните изследвания. В този период той превежда от английски език четири есета на Дж. Ст. Мил по поръчка на виенския философ и елинист Гомперц. Едва през 1881 г. полага изпитите за завършване на медицина и се дипломира.
През 1882 г. Фройд среща бъдещата си жена Марта Бернайс, в която се влюбва и се сгодява тайно за нея. Тази среща вероятно оказва съществено влияние върху избора на професионален път. Младата двойка остават сгодени и разделени в продължение на няколко години. Марта произхожда от семейството на Якоб Бернайс, коментатор на Аристотел и изследовател на антични текстове върху катарзиса. Семейството на неговата годеница е религиозно, младите трябва да приемат неколкогодишна раздяла, в която Фройд пише писма на своята годеница, разкриващи неговия характер и личност. “Фройд имал много класически идеал, той искал доста конформистки семеен живот. Любовният му живот никога не е бил мъчителен. Може би е парадоксално за човек, който с откритията си за сексуалността е разклатил основите на семейната институция, никога да не се е стремял истински към нещо различно от един подреден личен живот в брака, съответстващ на буржоазния идеал.”(Патрик Ландман, Фройд, София, 2006.) До тяхната сватба през септември 1886 г. Фройд последователно работи в отделението на Майнерт, прави изследвания върху аналгетичните свойства на кокаина, получава титлата приватдоцент, спечелва стипендия и заминава за Париж, кьдето стажува при Шарко в Салпетриер. На обратния път към Виена се задържа няколко месеца в Берлин, за да специализира детски болести.
Непосредствено след сключването на брак Фройд се установява на частна практика на улица “Мария-Тереза” 8. През 1895-та, след като са родени и седемте деца на Марта и Зигмунд Фройд, семейството се премества в апартамента на “Берггасе” 19. Там Фройд живее и практикува психоанализа в продължение на 43 години.
През 1938 г., след присъединяването на Австрия към нацистка Германия, Фройд и семейството му успяват да напуснат Австрия под натиска на негови съратници психоаналитици като Ернст Джоунс и Мари Бонапарт и на международното обществено мнение. След кратък престой в Париж те се установяват в Лондон. На 23 септември 1939 г., след 16-годишно боледуване от рак на челюстта и множество операции, Фройд умира на 83-годишна възраст. Втората световна война е вече в ход, неговите четири сестри, които остават във Виена, загиват в концентрационни лагери.
Големите открития на Фройд
Самият Фройд счита, че неговият живот представлява интерес само във връзка с откритието на психоанализата. Можем да твърдим, че това откритие е белязало целия му път на мислител и клиницист. Условно можем да разделим времето на създаването и утвърждаването на психоанализата на следните етапи - преходът от хипноза към психоанализа, от изследване на неврозата към изследване на психозата и въвеждането на т. нар. втора топика и създаване на теория за цивилизацията.
Известно е, че ходът на познанието при Фройд върви от клиниката, т. е. психопатологичното, през теоретичното осмисляне за прилагане на психоаналитичния метод към полето на художественото творчество, литературата, митологията, религията и произхода на цивилизацията и културата.
Въпреки че понятието за несъзнаваното е разглеждано от редица философи на XIX в. като Шопенхауер и Едуард фон Хартман, Фройд му придава специфичен и нов смисъл в психоанализата. Още в последните десетилетия на XIX в., слушайки своите пациенти хистерици, той разбира, че те имат мисли и съдържания на техни забравени преживявания, които трябва да се държат настрана от съзнанието. Нещо повече съществуват сили, произтичащи и поддържани от субекта, които се противопоставят тези съдържания да достигнат съзнанието. Това, чието задоволяване е било неприемливо и не е могло да бъде удържано в съзнанието чрез един процес, който той нарича изтласкване, е изпратено в несъзнаваното, където то запазва своята действена сила, но не може да бъде осъзнато поради действието на тази противопоставяща се сила, която Фройд нарича съпротива. Първоначално техниката, чрез която той е имал достъп до тези забравени “факти от външния и вътрешен живот” била хипнозата, а след запознанството и съвместната работа с д-р Йозеф Бройер хипнозата била заменена с катарктичния метод. Фройд се отказва и от двата подхода за сметка на “свободните асоциации”, т. е. пациентът да казва всичко, което му идва наум без критика към своите хрумвания, поради два основни мотива - не всички се поддават на хипноза и добитото по време на хипноза или под сугестия припомняне не може да бъде задържано след излизането от тези състояния.
Изтласканите представителства на нагоните понякога пробиват съпротивата и получават частично задоволяване в компромисните образувания каквито са хистеричните конверсии, натрапливостите и фобиите. Несъзнаваното произвежда и други образувания освен невротичните симптоми - лапсуси, погрешни действия, сънища и дори остроумието. Всичките те са разгледани подробно в неговите книги “Тълкование на сънищата” (1900), “Психопатология на ежедневния живот” (1901), “Остроумието и неговото отношение към несъзнаваното” (1905). Затова по-късно Фройд ще определи, че в психоаналитичното лечение на неврозите целта е пациентът да се откаже от обичайния начин на задоволяване, т. е. чрез симптомите.
Какво поддържа симптомите и как е възможно вдигането на изтласканото, което да позволи разширяване на съзнанието на страдащия от невроза? Фройд открива, че психичният конфликт има сексуална природа и ни препраща към ранното детство. Неговото откритие и системно позоваване на детската сексуалност му донася враждебност и обвинения в “пансексуализъм”. Въпреки това Фройд счита, че “нито едно психоаналитично откритие не е така лесно и цялостно доказуемо”. Той разширява разбирането за сексуалността извън гениталните функции и нейната подчиненост на продължаването на рода.
Сексуалната функция е налице още при раждането, като тя преминава през дълъг период на развитие от свързана с жизненоважни функции, като хранене и отделяне, до нейното независимо организиране под примата на гениталиите, т. е. това, което ни е известно като нормален сексуален живот на човека. Отначало нагонните компоненти търсят своето задоволяване, като са свързани с определени ерогенни зони и образуват двойки противоположности, като садизъм - мазохизъм, воайорство - ексхибиционизъм. Всеки от тези противоположности се стреми към независимо задоволяване и намира обект в собственото тяло. Това е автоеротичният стадий в развитието на сексуалната организация на индивида. Фройд нарича либидото енергия на сексуалните нагони. Либидото има свойството да се инвестира освен в собственото тяло и в обекти. След стадия на автоеротизма първи любовен обект и за двата пола е майката. След това настъпва периодът, когато децата концентрират желанията си върху родителя от противоположния пол и развиват враждебни чувства към родителя от същия пол. Идеята за Едиповия комплекс, който е универсален, Фройд разработва впоследствие като описва два типа - позитивен, характеризиращ се с любов към родителя от противоположния пол и желание за смърт на родителя от същия пол, и негативен, свързан с ревност към родителя от противоположния пол. Преминаването през Едиповата фаза има решаващо влияние за психичното развитие. Разликата между психоза и невроза преминава през тази способност за триангулация, която отсъства при психотичните субекти. Разрешаването на Едипа открива пред човешкото същество пълноценния достъп до неговата способност да обича и да работи, т. е. да създава и да споделя с другите.
Тук само ще маркираме по-нататъшното развитие и трансформиране на психоаналитичната теория, което преминава през понятията за нарцисизъм, нагон към смъртта и принудата към повторение. Любознателният читател може да намери въведение към разбирането на тези сложни концепти в наскоро излязлата книга “Фройд” на френския психоаналитик Патрик Ландман.
Проникването на психоанализата в България
Необходимо ли е да се връщаме към Фройд отново? Какво означава да бъдеш аналитик в една страна, където психоанализата никога не е била използвана като клиничен метод и не е давала ефекти върху разгръщането на субекта? От средата на 90-те години на ХХ в. тази ситуация започна да се променя. В България една малка група професионалисти се ангажираха в психоаналитично формиране в три различни школи. Предаването на психоаналитичния метод има три компонента - лична анализа, теоретично формиране и работа под супервизия (начинаещ аналитик говори за свой случаи на аналитично лечение на друг опитен аналитик). Сред тях безспорно на първо място стои психоанализата на аналитика. В това се състои етиката на връзката с пациента, завещана ни от Фройд - разликата между пациент и аналитик е само във времето. Фройд премахва непропускливата граница между норма и патология и показва, че неврозата е не само въпрос на психопатология, но и съдба на човека - цената, която трябва да плати, за да влезе в социалното и в културата.
Всяко връщане е всъщност откриване на нещо ново. Предстои ни да бъдем свидетели на това, как ще преоткрием Фройд и психоанализата тук, по нашите земи. След дълга предистория през ХХ в. ще има ли история психоанализата в България? Трябва да кажем, че това не е сигурно и не е гарантирано. След време в непреводимото Фройдово nachtraeglich ще може да се прецени как зараждащото се първо поколение психоаналитици в България се е справило с вписването на този радикално нов за ХХ в. дискурс в нашата култура.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
