 |
|
| ОБЩЕСТВО |
стр.27, бр.4, година XIII, 2006г. |
|
|
Капки вино от Медана |
|
|
| Силвия Чолева |
|
За едно пътуване до Словения
Пътуването винаги предизвиква трескава подготовка, напрежение и очакване. Най-вече очакване, особено от страна малко позната у нас, за която знаеш не много факти и не е от дестинациите, към които българите обикновено се стремят. Бях гледала едно-две предавания от “Другата България” на Георги Тошев за българи, живеещи в Словения, познавах един млад и много талантлив словенски поет Алеш Щегер, една словенка - Ева Шпрагер, лектор в СУ “Св. Климент Охридски”, а за задоволяване на светската клюка ще спомена, че семеен приятел беше станал по това време посланик там. Знаех за някои забележителности, малко история (особено се възхищавах за безкръвното им откъсване от бивша Югославия), чула бях разказ на писателя Георги Господинов за литературния фестивал във Виленица, в който беше участвал. В случая и моето пътуване беше свързано именно с такъв фестивал, но в селцето Медана на границата с Италия. Той се провежда от 9 години в този винарски район по идея на поета Алеш Щегер. Примамливо е наречен “Дни на поезията и виното” и напълно оправдава заглавието си. Но на тръгване още не знаех какво ме очаква. Заредих се с позитивна енергия и потеглих.
Любляна ме посреща в ранната августовска утрин с усмихнатото лице на Ева Шпрагер, моята посрещачка и пръв гид из сънения град. Впрочем след кафето всичко вече се раздвижва и по време на обиколката, която правим с колата й, градът ми се вижда като малко бижу. В същото време достъпна и ненадменна, словенската столица полека и ненатрапчиво показва красотите си, макар за опознаването й да имам кратките 2-3 дни. Освен това още първия ден завалява силен дъжд и така обилно ме накисва, че се налага по средата на разходката си да се прибера в хотела, за да се преоблека. Ева вече се бе втурнала по своите си задачи. Купих си карта и поех смело из града, който се оказа, че може да бъде обходен и разгледан пешком и в тези разходки, в които реката е притегателен център, атмосферата се усеща неповторимо.
Не ми се описват туристическите забележителности, но Змайския (от змей) мост не мога да забравя. Минавам няколко пъти по него само и само да докосвам змейовете от двете страни на реката. Разхождам се и през покрития пазар в близост. Над стара Любляна се извисява внушителен Замък. Градът е с разкошна архитектура, няма как да не бъде забелязана Университетската библиотека и други сгради на известния архитект Плечник, създал модерния вид на словенската столица. В кафенетата и ресторантчетата край реката можеш на спокойствие да се наприказваш с приятели или - в моя случай - да си поседиш, да погледаш преминаващия край теб свят и да помълчиш. Няма как да не запомниш и паметника на поета Франце Прешерн, намерил смъртта си в река Любляница, защото заможният баща на любимата му не одобрил връзката й с него. Затова пък сега скулптурата му е обърната към барелеф на неговата любима, която го гледа от една от съседните сгради. Романтична история, както романтична е и поезията на Прешерен. Предстои ми да разбера, че в Словения поезията е на особена почит, думата за поет е песник, а словенският език е мелодичен и е съхранил много стари славянски думи.
Преди да тръгнем към Медана, на групи участниците във фестивала пътуваме за по едно четене - също част от програмата - из различни градове на Словения, което не е невъзможно за една вечер предвид късите разстояния. Аз, македонският поет Звонко Танески и френският Ивон ле Ман отиваме в Ново Место - малък град, построен още в средновековието на един живописан завой на река Кърка. Основан през 1365 г. от австрийския херцог Рудолф IV, градът е известен и с готическата си църква “Св. Никола”, изписана от Тинторето, както и с францисканския манастир с църква, строена, горяла и достроявана и затова сега е с криви стени на свързващата част. Тук има фармацевтичен завод, действащ и до днес, но екологични поражения не забелязваме. Напротив. Околността е невероятно красива, а привечерните изпарения над реката са неустоима гледка, която се опитвам да заснема безуспешно. Същата вечер на дървен мост над реката се открива изложба на местен млад художник, но опасенията на домакините (също и издателки) от най-голямата книжарница в градчето Гога, че няма да има хора на нашата литературна вечер, са напразни. Атриумът пред книжарницата, превърнат в кафене, е достатъчно пълен и гостите дори задават въпроси след четенето. И тук, както в Любляна и в Медана може да се купи триезичната антология с поезия на участниците в “Медана 2005” - на роден език, на английски и в превод на словенски. Тук сме само за вечерята, на която ядем много вкусна местна риба, пием местно вино в градината на малко уютно ресторантче и с удоволствие разговаряме с двете млади наши домакини, които обясняват, че не биха напуснали Ново Место за нищо на света.
И Любляна, както и Европа впрочем, е съвсем наблизо и след пътя обратно уморени заспиваме всеки в своята килийка в хотела.
Хотелът не беше точно хотел, а хостел, който страшно ми хареса още с влизането вътре. Той и отвън е достатъчно интересен, което се дължи на страхотното въображение, проявено от художниците, които решили да преобразят една от полуразрушените и изоставени от военните сгради. Нереновираната е отзад и там се събира живописна група зависими, защото това е мястото, на което по метадонова програма раздават хапчета на наркоманите. През нощта оттам се носи невъобразим шум и крясъци, но от умора аз ги чувам в просъница. Не е така с френския поет, който раздразнено на другия ден пита дали сме спали. Спали сме. Другата сграда - цветна и приветлива, в която е хостелът с името “Целица” - т. е. килийка, е била, както и втората отзад, място за задържане, затвор, и именно това са използвали художниците. Всяка една от стаичките - наистина килийки, с решетки на вратата и малки прозорчета горе нависоко, има собствен дизайн, а коридорът е с улей по средата, в центъра със сифон. Много е впечатляващо, и макар съвсем тясно, е удобно и красиво. Късно първата вечер, след вечерята в гостилната “Спажа”, което ще рече кухня, но по-голяма, там, където в голямата фамилна къща се е приготвяла храната за всички, се разхождаме със семейния приятел, понастоящем посланик, и в разговора научавам още за Словения и словенците, от които възхитата е взаимна. Прибирам се като труп в килийка № 14 и откривам, че имам съквартирантка.
На другата сутрин се запознаваме с унгарската поетеса Кристина Тот. След ден пристигаме в Медана цяла група поети от близо 20 страни на Европа и ни настаняват. Този път - в къща в рустикален стил и с винарска изба - както повечето тук. Стопанство “Шчурек” - ще рече хлебарка, е фамилията и емблемата на собствениците. Хлебарки не се виждат, но един рожков всяка сутрин ме събужда, като нежно тропа от вятъра в капака на прозореца. Идилията, която се вижда през него, не е за вярване. Така си оставам докрая - зашеметена от италианското море, покрито с мъглица от изпарения в далечината и мараня над красивите извивки на стройно подредени лозя, преливащи от хълм в хълм, редуващи се с червените покриви на къщите сред тях. Същата, даже още по-впечатляваща, е гледката от друга къща - на стопанство “Клинец” от 1918 г., където се хранехме. Тя е кацнала на най-високото място в Медана, откъдето погледът стига Италия - съвсем близка, на 2 км оттук. В съседство се извисява църква с висока камбанария, откъдето на равни интервали Бог ни подсеща за невидимото си присъствие. Вечер и през нощта (защото четенията на стихове преминават в концерти, а те - в дискотеки до зори) по хълмовете на цялата околност Горишка бърда осветените църкви сякаш плуват в нощта, неподвластни на земното притегляне.
Бърда е винарски район с много малки селца с център град Нова Горица и много се гордее с традициите си във винопроизводството. Тук за първи път разбирам какво значи хубаво вино от частна изба. Не че един ден не пием и по-нискокачествено, пак словенско, купено от магазин, но само за да се убедим, че парите за вино от стопанство “Мовия”, реколта 1820-та например, си заслужават! Вината естествено са от различни сортове, включително местни и за да ни ги представят, всеки обед или следобед има дегустации, които започват от виното на братята Клинец - едни от постоянните спонсори на фестивала и в чиито двор се случва голяма част от него - храненето, обсъжданията, ползването на интернет (спонсорът Vodafone е инсталирал два лаптопа на двора и аз прекарвам доста време там, от фирмата дават и награда за sms-поет по време на фестивала). Разговорите, кинопрожекциите, изложбите и дискотеките се случват също в къщата на Клинец. Въпреки че виното доминира осезаемо, успяваме да следим програмата - в местния културен център има изпълнения на известен словенски танцьор, в съседство посещаваме и музея на големия словенски поет, преводач и юрист Алоис Градник. В двора на родния му дом са самите поетични четения, последвани всеки път от концерти. На огромна видеостена вървят стихотворенията на всеки четящ на собствения език и в превод на словенски. Навсякъде горят свещи, на импровизирани щандове се продават книги, а специално за случая от цяла Словения са дошли млади хора с мотори и палатки като на малък поетичен Уудсток. Лее се доста вино и макар магията на вечерното лятно небе заедно със стиховете да си казва своето, настроението не може да развали почти всяка вечер ръмящия дъжд. Концертите са с разнообразна музика, но най-свежи като че ли са етническите словенци, дошли от Италия, които свирят жизнерадостно етно- и си получават заслужено ръкоплясканията на всички. Последната, заключителна поетична вечер също е изпълнена с музика и с вино, а дворът на замъка в съседното селце Виполже е препълнен с гости и публика. В неговото подземие - замъкът е запуснат и въздейства вълшебно - е финалният концерт, последван от дискотека до сутринта, преди заминаването обратно за Любляна. Този концерт ме накара да намеря впоследствие начин да се сдобия с диск (пиратски) на странната група “Чомпе”, което значи картоф. Това е формация от актьори, преоблечени в нещо като тиролски дрехи (да не забравяме, че Словения граничи с Австрия), свирещи на местни инструменти, сред които естествено и акордеон. Но по-интересното са текстовете им - поетични, иронични, весели. Те ги изиграват на сцената и пеят част от тях в превод на английски, за да ги разберат всички. Публиката буквално се взривява и дълго не ги пуска от сцената. Вечерта завършва с виното на братята Клинец и умора, която щяхме да усетим чак по пътя на връщане.
Всичко, разказано дотук, е само малка част от това, което си спомням, докато пиша. Може би разказът ми много напомня на други фестивали, в други страни и места, но от Словения ми остава нещо важно и различно - хората, с които съм се запознала.
Освен поета Алеш Щегер, щастлива е срещата ми и с друг талантлив словенски поет и преводач от румънски (на Мирча Картареско) - Алеш Мустер. Незабравима е срещата ми с поезията на Петра Колманчич и Яна Путарле - все млади словенски поети, които си заслужава да преведем на български. Не мога да забравя жизнената и вечно усмихната Йелка Цигленечки от издателство “Студентска заложба” (също спонсор на събитието), която на крехките си рамене изнесе основната тежест по организацията на фестивала. А тя е перфектна! Сигурно защото словенците имат невероятното качество да съчетаят точност и лежерност в равни пропорции - така за минута не се чувстваме дисциплинирани, нито пък има момент на мотаене и чудене какво точно ще става или защо не става. Наред с това всички словенци, с които общувам, без изключение са приветливи хора, спокойни и ведри, готови да бъдат в услуга, без да се натрапват или сервилничат.
Още много може да се разказва за красивата Словения и словенците, но влакът, на който любезно е качил куфара ми Алеш Мустер, вече потегля към София, българският вагон е най-очуканият и грозен отвън, а и отвътре предполагам, затварям се в спалното купе и се мъча да заспя. До София остава малко път, който ще продължи мъчително дълго - вече знам, но глупаво се надявам с влак да е по-... Ориент-експресът потегля и малката кокетна гара на Любляна остава спомен.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
