Роден през 1939 г. в Чачак, Сърбия, където баща му е гимназиален учител със забрана за пребиваване в Македония като главен организатор на Македонската младежка тайна революционна организация - ММТРО. Завръща се със семейството си в Скопие през 1941 г., по-късно следва английски език и литература в Университета “Св. св. Кирил и Методий”. Богомил Гюзел е бил драматург в Драматичния театър в Скопие, директор на Стружките вечери на поезията, секретар на македонския Пен център, председател на Незивисимите писатели на Македония, а в момента е главен редактор на двумесечника за литература и култура “Наше писмо”. Стихотворенията му са преведени на повече от двадесет европейски езика. Той е издал на македонски Т. С. Елиът, Емили Дикинсън, Шекспир, Бърнард Шоу, Сам Шепърд и др. Поезията му е самиботна и злободневна като фолклорните и трансцедентни нишки се свързват в един модерен стил на свръхсетивност и съновност, което го прави метафизично съвременен. Европейски и балкански автор, неговото творчество сякаш потвърждава думите му, че “найголемите поети се раждат в най-малките страни”.
|
Балкански пожари
От главата на омразата сякаш откъсната
изпълзяват змиите - езици на пламъците
и палят шубраците, горите, напуснатите къщи...
Съскат алчно да си намерят пак главата,
или оголеният им скелет да оживее
с буйно растение за нова, случайна подпалка?
Исконното диша в нас
Дълбокото равномерно и повърхностно накъсано дишане
на морето е отвсякога единствената му работа -
да рони тъмната скала до изплакнат бял пясък
Понякога го чувстваме плувайки в дебелото море
(изморени от дълбочините на съня?) и пляскайки
като ресни по края на алвеолите от това волно дишане
Това е все още гладният ритъм на Хаоса в Океана
който може да го засити само вътрешният Огън
с временните струпеи земя изхвърлени от утробата
и полазени краткотрайно с тръпки живот
щръкнали от жлезите на майката-магма
да се изкривят на слънце за миг в предсмъртен гърч.
|
|
Петлите които рано пеят - ги колят
От таванския балкон
скрити зад перилата, рано сутрин
гледаме освобождението на Скопие ноември 1944-та.
Младо партизанче се прехвърля през оградата
от един двор през улицата
и същия миг го застрелват.
По пладне още се виждаше
кръвта изпръскана по кишавия сняг
като от петлите които колим със секирче.
***
“Още ли ще разговаряме пред цевите на револверите?”
пита татко ми докато рано сутринта го арестуват
и ме будят ококорен зад мрежата на детското креватче.
“Нима и аз нямам право да вкуся нещо?”
пита майка ми заставена от моя поглед докато яде,
а знам, че ако я гледам упорито, ще ми даде...
Изкрещя изведнъж майка ми и кръв бликна от капачката й
ударена от някой стражар с връв от ботуша докато
татко ми го водят от съд до затвор на нашийник.
***
Сутринта намираме мрежата от креватчето
на щерка ми цялата нарязана на парчета
докато тя още спеше девствено невинна
но после ни призна че сама я нарязала с ножици -
15 години по-късно излезе от решетките на страната
и остана с майка си в Англия, все още неспокойно спейки.
***
Тези които ги колеха по един петлите които рано пеят
сега се будят от граченето на цели ята гарги
които прелитат от едно бранище до друго бунище
и нищо не им правят -
щом те по-гладни се множат.
|
|