Съвременната норвежка литература е твърде добре позната на читателската публика в глобален мащаб, тъй като нейните високи художествени качества и неоспоримо талантливи представители отдавна привличат вниманието на издателите в много страни, които представят произведенията й на доста езици, вписват ги в контекста на различни национални култури, лансират ги като интересни и ценни явления. Така е и у нас - имената на Кнут Фалбакен, Юстайн Гордер, Ларш Собю Кристенсен, Ерлен Лу, Юн Фосе, Едвар Хуем, Ингвар Амбьорнсен, Рой Якобсен, Ане Холт, Ане Б. Рагде, Пер Петершон, Том Егеланд и на още немалко автори от Норвегия вече се свързват в съзнанието и на българина с творби увлекателни, ярки и значими, в които откриваме не само същностни аспекти от действителността в тази по своему екзотична страна, но и отглас от творчеството на писатели от предишни поколения, поставило я на картата на великите литературни сили. Хенрик Ибсен, Бьорнстерне Бьорнсон, Кнут Хамсун, Сигрид Унсет, Аксел Сандемусе, Таряй Весос и др. вече имат трайно духовно присъствие и в нашата култура с преводи, почти без изключение направени от норвежки език, които не само го затвърждават, но го превръщат и в потребност за нови поколения читатели у нас.
Предлаганият тук подбор на откъси от два знакови романа не само за норвежката, а и за европейската и световната литература - "Мистерии" на Кнут Хамсун (1859-1952) и "Птиците" на Таряй Весос (1897-1970), както и на стихотворения от такива известни поети като Ролф Якобсен (1907-1994), Улав Х. Хауге (1908-1994) и Стайн Мерен (род. 1935 г.) има за цел да покаже някои от върховите постижения на норвежката модерна литература, в които - като в голямо огледало, изпъкват внушително тези на най-новите поколения творци на словото в Норвегия, прекрасната и все по-близка за нас страна.
"Мистерии" не без основание бива характеризиран като най-ранния модерен роман в европейската литература, а главният герой в него, Нагел, като първия й аутсайдер. Добре известен с много свои произведения у нас, Кнут Хамсун, лауреат на Нобеловата награда за литература, през последните години се представя на български в преводи само от норвежки език. След "Пан", "Глад", "Виктория" и "Мистерии", вече излезли от печат, несъмнено ще дойде ред и на други знаменити Хамсунови творби ("Благодатта на земята", "Скитници", "Август", Последна радост", "По обраслите с трева пътеки" и др.) да бъдат поднесени в преводи от оригинала.
"Птиците" разкрива най-добрите страни на таланта на своя автор, писателя-модернист Таряй Весос, и неговият герой Матис, различен от другите хора, живее в свой свят, изграден от символи, които той възприема и третира като реални дадености, т. е. като родeн поет, разгадаващ знаци, недоловими или непонятни за останалите. В творчеството на Весос се открояват и романите "Леденият замък" и "Лодката вечер", също преведени на български от нюноршк.
В стихотворенията на Ролф Якобсен, Улав Х. Хауге и Стайн Мерен долавяме безпогрешно основната тематична линия в норвежката поезия - връзката между света на хората и космоса, чието поддържане, укрепване и разкриване със средствата на новаторска и въздействена поетика е една от важните мисии на съвременния творец.
Кнут Хамсун
МИСТЕРИИ
В деня с незалязващо слънце
На другата сутрин Нагел се събуди във весело и ведро разположение на духа. То го беше обзело още в леглото, сякаш таванът на стаята внезапно се издигаше все по-нагоре и по-нагоре в безкрая, превръщайки се в далечен и лазурен небосвод. И едновременно усещаше полъха на лек и приятен ветрец, сякаш се бе излегнал върху зелена трева на открито. Из стаята бръмкаха мухи, беше топла лятна утрин.
Той набързо се облече и без да хапне, излезе от хотела, за да се поразходи из града. Тогава часът беше единадесет.
Долу край пристанището кипеше усилен труд. Работници товареха и разтоварваха, митничари и рибари сновяха наоколо, всеки погълнат от своите занимания, кранове скриптяха пронизително, два парахода тръбяха почти едновременно, сигнализирайки, че се отправят в открито море. А то се простираше съвсем гладко и спокойно, слънцето се бе отпуснало над повърхността му и превръщаше водата в огромна златна плоча, в която кораби и лодки бяха сякаш запоени чак до търбусите си. От един огромен тримачтов кораб, навлязъл далеч навътре, долитаха звуци на сякаш разплакана шарманка и щом сирените на параходите и грохотът на крановете замлъкваха за момент, нейната тъжна мелодия се разнасяше като треперлив и замиращ момичешки глас, който почти глъхнеше в простора. На борда на тримачтовия кораб явно се веселяха с шарманката и започнаха да танцуват полка под звуците на нейните трогателни мелодии...
Нагел вървеше по пътя си, без да спира. Откъм страната, където се намираше домът на пастора, замаян от слънцето бял гълъб се стрелна косо от високо, като че от самото небе, и изчезна зад върхарите на дърветата; приличаше на блестяща сребърна стрела, забила се надалеч в земята. Къс, почти беззвучен изстрел се раздаде отнякъде, последван веднага от облаче синкав дим, което се издигна над гората от другата страна на фиорда.
Когато стигна до последния кей и няколко пъти мина напред-назад по безлюдния бряг, той, без да се замисли, пое нагоре по хълма и хлътна в гората.
Повървя там около половин час, навлизайки все по-навътре и по-навътре в нея, като накрая спря на тясна пътечка. Всичко беше неподвижно, в застой, не се виждаше дори най-малка птичка, а на небето нямаше и облаче. Той направи още няколко крачки встрани, намери сухо местенце и се просна по гръб на земята по цялата си дължина. Вдясно от него беше пасторският дом, отляво - градът, а над него безбрежното синьо море на небето.
Какво ли е да си там горе и да се рееш сред слънца, усещайки как опашки на комети докосват челото ти! Толкова малка е земята и толкова нищожни са хората. Ето например Норвегия с двата си милиона жители в Сетесдал и една ипотечна банка за подпомагане на прехраната им! Струва ли си да бъдеш човек срещу толкова малко! Превиваш гръб, пробиваш си път с лакти и пот на чело в продължение на няколко тежки години, а в края на краищата изчезваш на свой ред от лицето на земята! Нагел притисна главата си с длани. О, всичко ще свърши с това, че той сам ще напусне този живот, сам ще му сложи точка! Дали някога ще бъде в състояние наистина да го направи? Да. И Бог на небето вижда: той няма да се дръпне назад в последния момент. В този миг изпита безгранично щастие, че разполага с такъв прост изход, в очите му бликнаха сълзи на възторг и той задиша шумно, почти на глас. Сякаш го залюля небесният океан, в чиито води той хвърляше сребърна въдица, напявайки си. Лодката му беше от благоуханно дърво, веслата й светлееха като бели криле, а платното от модросиня коприна беше изрязано като полумесец...
Затрепера от радостна възбуда, изпадна в пълна забрава, облада го възхита наред с чувството, че е потънал в невероятното сияние на слънцето. Тишината наоколо допринасяше за още по-дълбока, изцяло обсебваща го наслада, нищо не го смущаваше, само някъде отвисоко долиташе мелодичен тътен, звукът от огромната вселенска машина, Бог въртеше своето колело. Гората наоколо не помръдваше ни с листенце, ни с игличка. Нагел се сви на кълбо, преизпълнен от радостно опиянение, вдигна колене към брадичката си и потръпна от възторг, че всичко е толкова прекрасно. Някой му подвикна и той отговори с "да", надигна се на лакти и се огледа. Нямаше никой. Пак каза "да" и се заслуша, но никой не се обади. Това му се стори наистина странно, така отчетливо бе чул как някой му подвиква, но бързо го забрави, може и да си бе въобразил, във всеки случай сега не искаше да го безпокоят. Изпадна в загадъчно състояние, обзет от психическо блаженство, всеки нерв у него будуваше, усещаше музика в кръвта си, чувствуваше родство с цялата природа, със слънцето, планините и всичко останало, сякаш го обгръщаше усещането за неговия собствен "аз", внушавано му от дървеса, бучици пръст, тревни стръкове. Душата му бе станала огромна и пълнозвучна като орган, хармонично ечащ вътре в него, и той никога нямаше да забрави как сладостната музика нахлуваше на талази в кръвта му.
Превод от норвежки Вера Ганчева
Таряй Весос
ПТИЦИТЕ
У Матис всичко се вълнуваше и пееше: той и бекасът!
Не можеше да не се разходи из горичката, над която преминаваше незабележимата следа от криле. Това беше неговият път. Път, на който го очакваше радост. И отново не остана излъган в надеждите си: скоро трябваше да спре.
Ти - това си ти, каза нещо вътре в него или поне така му се стори.
Беше казано на птичи език. Написано с птичи букви.
Матис стоеше до една пресъхнала локва точно под дирята в небето. Стоеше като омагьосан. И четеше отправеното към него послание или каквото там беше.
На гладкото кафяво дъно на пресъхналата локва се виждаха отпечатъци от птичи крака, а във влажната почва наоколо имаше множество кръгли, дълбоки дупчици. Тук се е разхождал бекасът. Дупчиците бяха следи от клюна му, с който изравя храна от почвата или пък понякога просто пише.
Матис се наведе и започна да чете. Вглеждаше се в изящните танцуващи следи. Колко лек и красив e моят бекас, мислеше си той. Колко леко пристъпва в блатото, когато се умори от небето.
Ти - това си ти, беше написано там.
Сякаш бе поздрав.
Матис намери някаква клечка и на свободното парче кафява почва надраска отговор. И понеже посланието бе за бекаса, човешките букви не му вършеха работа, затова използва птичи знаци.
Бекасът ще прочете писмото, когато долети пак следващия път. Тук идвам само аз, значи само аз може да съм го написал.
Наоколо бе тихо и тайнствено. По-подходящо място за среща не би могло да се намери. Малкото блато бе заобиколено отвсякъде с високи дървета. Слънцето се прокрадваше между тях, щедро огрявайки и изсушавайки почвата за танците на онези, които са толкова леки и плашливи.
Не трябваше ли да остане тук цял ден и цяла вечер и да дочака птицата? Може би тя ще долети и ще седне до него?
Това бе много съблазнително, но Матис твърдо се отказа. Не смееше. Всичко беше толкова странно. Птицата можеше да се уплаши и тогава всичко щеше да свърши, а той за нищо на света не искаше да стане така.
Получи поздрав и това му стигаше.
На сутринта отново ще дойде тук и ще види дали бекасът е прочел писмото. Матис тихичко си подсвиркваше, вървейки към къщи. Не разказа нищо на Хеге - подобни неща бяха непонятни за нея.
Превод от норвежки Антония Господинова
Улав Х. Хауге
РАКОВИНА
Изграждаш къща за душата си.
И гордо се придвижваш
на звездна светлина
понесъл я на гръб
тъй, както охлювите правят.
Усещаш ли опасност
ти се напъхваш във дома си,
за да почувстваш сигурност
зад твърдата
черупка.
Когато няма да те има,
така създадената къща ще остане
като свидетелство
за красотата на твоята душа.
На самотата ти морето
тогава ще бучи извътре.
Ролф Якобсен
ДЪЖД
Небето сведе арфата си над земята
и наведнаж докосна всички нейни струни,
които зазвънтяха в музика, омайваща и сякаш
вдигаща с игриви пръсти
това, което бе притиснало горите, планините и полята.
Вървя през равнината гола, чернозема тъпча,
усещам в коленете си проникналата мокрота,
калта въздиша в стъпките ми,
а небето дърпа тънки жички от желязо,
трептящи над самото ми сърце.
В началото бе дъжд… Щом завали и гущерите хапят.
Край прашносивите мочури се олюляват подгизнали дървета.
Тогава кряскат папагалите. А рибите небесни
се стрелкат с писъци
през струите.
Зачевай, спяща земьо, кафявата ти пръст е напоена
с кръв, зачевай!
Поемай до насита на морето семето и набъбни дотам,
че се пръсни от дъжд.
Небето дърпа струните
на свойта арфа и те вибрират в хилядогласната
мелодия на битието,
препълваща ухото.
И звуците се сливат с образи в покрова,
тъкан от любещи ръце и сънища със говор.
Дъждът бил първото, което сетивата доловили
на земята - ромонещия дъжд.
Стайн Мерен
ОТГОВОРЪТ
Животът е големият въпрос без отговор
който ние сами трябва да намерим, казват.
Но истина ли е това?... За мен пък е обратното.
Животът ми е сякаш категоричен отговор
на някакъв въпрос какъвто никога не съм задавал
и който винаги съм търсил, обикаляйки го.
Стиховете преведе от норвежки Вера Ганчева
|
|
