Художникът и поет Сухраб Сепехри е роден през 1928 г. в иранския град Кашан. След като завършва средното си образование, той се записва в мъжкото педагогическо училище в Техеран и три години по-късно започва работа като преподавател. Две години след това Сухраб Сепехри напуска работа и се записва във факултета по изобразително изкуство в Техеран. През 1948 г. издава първата си стихосбирка "Смъртта на цветовете". През 1950 г. завършва образованието си и получава медал на правителството за най-добър студент. Същата година е публикувана втората му стихосбирка - "Животът на сънищата".
В периода 1951 - 1952 г. Сухраб работи като преподавател по изкуства. По същото време списание "Сокхан" (перс. - слово) публикува преводите му от японски език.
През 1964 г. Сухраб публикува стихосбирката "Стъпките на водата".
В периода до 1977 г. публикува още два свои сборника - "Пътник" и "Зеленият обем". Всичките стихосбирки на Сухраб са събрани в сборника "Осем книги", който е многократно преиздаван.
Произведенията на Сухраб Сепехри са превеждани на френски, английски, шведски, немски, италиански и хърватски.
|
Отвъд моретата
Лодка ще си направя
и във водата ще я спусна.
Ще отплавам далече
от местата опротивели,
където никой не буди героите
в храсталака на Любовта.
В лодка без мрежи и с празно
от бисерни страсти сърце
ще пътувам.
И няма да се привързвам
към синевата
ни на небето сияйно,
ни на морето, където
от самота озарени, рибарите
своите плитки вълшебни замятат.
Все така ще зова:
"Изчезни и избягай
далече, далече.
В оня град
мъжът не разказва легенди;
в оня град
жената е по-безутешна
от суха стафида.
Там
огледалото в ни една зала
не отразява смеха.
Там
факел запален не лумва
от безводния кладенец.
Трябва да бягаш далече, далече!
Своите песни изплака нощта -
иде ред на прозорците."
Все така ще зова.
Все така ще пътувам.
Зад хоризонта живее
град с прозорци, отворени
към откровението, с покриви,
населени с гълъби - взрени
в бликащите фонтани на разума.
Там
всяко десетгодишно дете
носи в ръката си клонка
от дървото на знанието.
Там
хората правят хранилки за птици
и се грижат за тях -
все едно, че са пламък
или сън на разсъмване.
Там
земята слуша песента на сърцето,
а вятърът просто е шум
от крилата на птици митични.
Отвъд всички морета
има град, в който слънцето
е голямо като очите
на ранобудните.
Поетите са наследници на водата,
мъдроста и светлината
са тяхно наследство.
Има град оттатък морето.
Лодка трябва да се построи.
|
|
Известие на пътя
Някой ден ще пристигна,
новината понесъл.
Светлина ще насипя във вените
и ще извикам:
- Нося ябълки! Слънчеви ябълки нося!
Червени.
Ще пристигна, ще дам клонче жасмин
на самотния просяк;
втора обеца щe подаря
на красивата жена на прокажения.
В ухото на слепия ще прошушна:
- Прекрасна е тази градина!
Уличен търговец ще стана - гласът ми
по плочниците ще отеква:
- Роса, роса! Хайде на росата!
А минувач ще отвърне:
- Наистина, колко само е тъмна нощта!
И аз Млечния път ще му дам,
а с Голямата мечка
безногата, дето на моста стои,
ще го закича.
Ще обера мимоходом
псувните от устните.
Ще премахна стените.
Ще издам на разбойниците,
че е пристигнал керван,
натоварен с усмивки.
Ще изтрия небето от облаците,
със слънце
ще превържа очите,
а сърцата - с любов;
сенките ще измия с вода,
а клоните - с вятър.
Ще подаря на детския сън
песента на щурците, ще отнеса
хвърчилата в небето
и ще полея саксиите.
После ще ида при конете и кравите
и ще им сипя зелена от милувки трева.
На кобилата жадна ще дам
пълна кофа с роса, ще разгоня мухите,
върху магарето старо на пътя накацали.
Ще насадя карамфили до всяка стена,
а под всеки прозорец
ще прочета по куплет.
На всяка врана бездомна
ще подаря по елхово дръвче.
На змията ще кажа: "С какво
величие само е изпълнена жабата!"
Ще помирявам.
Ще крача.
Ще попивам светлина.
Ще обичам.
Оазис само за миг
Ако към мен сте запътени,
аз отвъд нищото се намирам.
Отвъд нищото има такива места.
Отвъд нищото
с пратеници невидими
са изпълнени
сините вени на въздуха -
те разнасят вестта
за цветето цъфнало
до най-далечни земи.
Пясъците са изписани от копита:
по изгрев
благородните конници
превалиха хълма,
целият ален от макове.
Отвъд нищото
разтварят чадъри молбите
и полъх изпълва с надежда
тревите пресъхнали -
удря часът на дъжда.
Тук човекът е сам
и над него се спуска
вечната сянка на бряста.
Ако към мен сте запътени,
стъпвайте леко -
внимателно стъпвайте:
от пукнатини пазете
порцелана прозрачен
на самотата ми.
|
|