 |
|
| СВЯТ |
стр.52, бр.6, година XIII, 2006г. |
|
|
Сърбия - пътят и камъкът |
|
|
| Цветанка Еленкова |
|
“Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Той стана глава на ъгъла...”
(Матей, 21/42)
Макар и на запад от България, Сърбия изглежда по-скоро северна земя. Макар и балканска страна, и бивша социалистическа, Сърбия се чувства като някогашна част от велика западна империя. Не само заради неоготическата архитектура на градове като Нови Сад и Белград, но и заради селските къщи, които постепенно с навлизането в страната се променят - стават някак си по-големи, но не във височина, а по площ - приличат на чифлици. Променят се и покривите им - скосени отпред като козирки на шапки, с декоративни греди - елемент, който ги украсява допълнително.
Всъщност това, което прави най-силно впечатление на общия сив фон (дъждовно, мъгливо, студено, една страна в преход), е именно орнаментът, детайлът, вниманието към на пръв поглед дребни неща, но които винаги остават запазени, независимо от времето и разрухата. По начина, по който големите статуи от древността се откриват на части, но амулетите и статуетките от една още по-древна история в повечето случаи се изкопават непокътнати. Дребните неща са нашата памет и нашата надежда.
Сърбия е по-скоро равна и хълмиста, макар да се нарича Балканска, а в частта си Войводина, където туловището на Дунава се е разпростряло като заспал смок, е направо тепсия - релеф, който винаги води диалог с времето, удължава го, подсилва усещането за време. Там се намира и сръбският Атон - Фрушката Света гора, която също подобно на другия, намиращ се на Халкидическия полуостров в Гърция, лежи на вода. Така че невидно отблизо, но съвсем видно отвисоко, Фрушката Света гора е свързана със Света гора в Атон посредством Дунава, който се влива в Черно море, оттам чрез Босфора се излива в Средиземно, оттам се слива с водите на Бяло и мие бреговете на сръбския Хилендарски манастир. Мисля си, че по начина, по който поклонниците извървяват пътя през цяла Испания (и света), за да стигнат до светото място, където почиват мощите на Апостол Яков - Сантяго де Компостела, биха могли да извървят (с кораб или лодка, разбира се) и водния път от Фрушкия до гръцкия Атон.
Манастирите - общо 35, от които 15 действащи, са свидетелство за принадлежността на тази земя към две култури - източната и западната, и за голямото внимание към детайла, за което вече споменах. Детайлът също така може да бъде разглеждан и като мигновена мисъл, будност на спомена, онова, което не дава покой на паметта, ако паметта е вид инерция. Има едно кръговидно забиващо се навътре движение като това на свредел, което присъства навсякъде в ранно есенната атмосфера. Без значение дали в архитектурата, в жеста, в пейзажа, нещо, което сякаш ти казва - не можеш да ме забравиш, дори и да искаш.
В иконографската традиция образът на ангелите винаги е бил силно застъпен, но тук струва ми се повече, отколкото в която и да е друга страна - нямам предвид на много изографисваните архангели Михаил и Гавраил, а тези на безименните ангели, на войнството на Бога. Неслучайно първата икона, която си купувам и може би най-известната в страната, е тази на Белия ангел, който сочи към гроба на възкръсналия Иисус. Белият безименен ангел, който бил открит случайно като най-дълбок пласт в палимпсеста на манастир в Черна гора - фреска от XI в. Уникална за мен не само с красивото благородно изображение на лицето, с постигнатата едва ли не прозрачност на нозете и дрехата, прозрачност като къс звездно небе, но най-вече с вътрешния контур на разперените криле, който и в цвета, и в извивката наподобява воден път. Ангелът наистина сочи с пръст към празната камера, където доскоро е лежало тялото Христово, но крилете му, готови за полет, сочат един друг път - към Другия свят, който минава по вода. Изпитвам усещането, че цяла Сърбия прилича на огромен показалец, обърнат към Божието царство - да не объркаш пътя, с много ангели по длъж - да не се изгубиш.
За първи път струва ми се виждам и шестокрил ангел, винаги съм се опитвала да си ги представя от “Откровението на Йоан” - на фронталната стена в църквата на манастира в Крушедол. Интересна е традицията манастирите да носят името на местността или селището, в което се намират, макар всеки да е свързан с определен светец. Представям си го, ангелът, отново в онова характерно движение, развихрил крилете си като много волани, как се издига във височина. Мога да си го представя като птица колибри в полет - малък детайл, най-малкия от летящата фауна на земята. В същия манастир гледам и не мога да се нагледам на уникалните первази на прозорците на църквата - съчетание на източно и западно осмисляне в архитектурата. Подобно на много австрийски, немски и швейцарски сгради, всеки прозорец има допълнителна декоративна рамка, но за разлика от тези в западните страни, които са с тетрагонична форма, тук тя представлява поредица от 22 полукръгли капки, завършващи със 7 във всеки край - цели. Няма да се впускам в разгадаване на семантиката на тези числа, с толкова натоварено значение в Библията и Кабалата, защото по-важното за мен е, че отново откривам водния път и това кръгово движение, този замах на мисълта, което я прави неповторима. Сърбия и Войводина не лежат на море, но затова пък никога не съм била в земи, които така осезателно да сочат пътя към морето. До което сякаш не можеш да стигнеш, освен ако не преминеш през техните територии. Всъщност съчетанието на кръга на капката с линията на перваза, кръгът и линията въобще, ми се струва много характерно-символично, дори традиционно-самобитно за тази страна. Не бих се учудила, ако го срещна като мотив в местните народни носии.
В манастира в Ново Хопово се поклоних пред частици от мощите на Св. Теодор Тирон. Светецът като повечето е страдал и умрял мъченически за отстояване на Христовата вяра, за това, че е останал верен на своя Бог. Въпросът за верността в десетте Божи заповеди - към единия Бог, към другия (човека) е единственият, който присъства два пъти - ако се замислим, пак в числа (първа и седма заповед) със силно религиозно значение. Не знам дали е случайност. Но по-важното е, че светецът след човешката си смърт получава дар от Бога - способността да показва бъдещето на хората. Освен към Бог и към неговите ангели, той е единственият, към когото можем да се обръщаме в молитвите си, ако искаме да ни се яви какво ни очаква. Сякаш виждам показалеца му. Още един щрих към сочещия жест в образа на Сърбия.
В манастирите “Язак” и “Гргет” видях незабравими образи на Божията майка. На единия Богородица имаше азиатски черти, докато Младенецът бе черен, на другия - игуменката поясни, че дори не помни кой кога бил донесъл репродукцията на иконата, предполага от някой украински манастир - лицето на Девата напомня по цвят и релеф разпукан зародиш в пръстта. Пръстта, която не знае граници. Тази интернационалност на изображението и в двете ми се видя толкова съвременна и актуална. Но нима интернационалността не е най-характерна за страните кръстопът, за страните път - откъдето може да мине всеки, всеки е добре дошъл. Говоря за земята на Сърбия, която е всичко друго, но не и шовинистична - по начина, по който сме свикнали да мислим един за друг на Балканите. Хората правят шовинизма - колко лесно е да обърнеш смисъла на нещата откъм опакото. Както за първи път това бе сторено в Едемската градина.
Подаряват ми кръст от тис - дървото, което се използва само за направата на кръстове и геги. С едното на гърдите и другото в ръце виждам как във времето поклонниците се приближават и продължават. По стеблата на дърветата около манастира “Язак” - нарисувани червени сърца. Помислих си, че сигурно символизират любовта на/към Бог в това свещено място, но ми казват, че било знак за обозначаване на щафети. Колко повече - Божията любов, дори да не го съзнаваме, е проникнала дълбоко в нашия делничен живот, в нашия път.
Пътят ме отвежда към друг - този на река Дунав. Листата капят вретеновидно, вретеновидни са и движенията на водата тук-там, които единствени разнообразяват спокойното течение на успиващата картина, вретеновидни са и тополите на отсрещния бряг, наредени като съвършен подгъв на роба. Гъби наоколо с вретеновидни чадъри.
Намирам се в един свят на линията и кръга, на пътя и камъка, на който сядаш, за да починеш. Камъкът, който поклонниците по пътя към Сантяго винаги взимат по традиция със себе си и го оставят, когато стигнат мястото. Камъкът, който стана глава... на ъгъла.
Сърбия в този сезон е сива и студена като течението на реката, но мога с часове да седя и да я наблюдавам от някой камък. Една ъглова земя с посока.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
