 |
|
| ОБЩЕСТВО |
стр.16, бр.1, година XX, 2013г. |
|
|
Из хрониките на Армения |
|
|
| Ст.н.с. д-р Агоп Гарабедян |
|
Да се представи историята на Армения и на арменците, е голямо предизвикателство и отговорност. Корените на арменския народ откриваме в далечната древност. Въпреки всички превратности на съдбата арменците продължават да обитават 40 века територията, позната днес като Арменско плато или историческа Армения.
В ПЕРИОДА ХII-VI В. ПР.Н.Е. се формира арменският народ в резултат на взаимодействието на различни племена като хайаси (на които арменците дължат самоназванието си), армени и др. През 570 г. пр.н.е. се създава древноарменската държава. Това събитие е илюстрирано в изсечения надпис през 520 г. пр.н.е. по заповед на персийския цар Дарий Бехистунски. Под ръководството на царете от династиите Ервантян (570-530 г.пр.н.е.), Арташесян (190-1 г. пр.н.е.) и Аршагуни (66-428 г.) арменският народ в сътрудничество или противоборство с Персия и Рим утвърждава своята идентичност и независимост в няколко държавни образувания (Армения, Комагена и Софена) и става част от античната елинска и гръко-римска цивилизация.
IV И V В. СЛ.Н.Е. са особено важни за арменската държава. През 301 г. цар Търдат Велики (298-330) обявява християнството за официална религия, с което Армения става първата християнска държава в света. Изгражда се самостоятелна национална църковна институция, която е една от основните опори на арменската идентичност, държавност, култура и духовност. През 405 г. Месроп Мащоц (361-440) с подкрепата на църковния глава католикос Сахак Партев (388-439) и пълното съдействие на цар Врамшабух (391-414) създава състоящата се от 36 букви арменска азбука, която без съществени изменения вече повече от 16 века служи на арменците. Идва разцветът на арменската образователна система, литература и култура. Благодарение на огромната преводаческа дейност се запазва за човечеството част от културното наследство на елинистичната епоха и съчиненията на редица гръцки и латински автори. Формира се научна мисъл и се създава оригинална научна литература. Наследеният от езическо време арменски театър преживява подем. Заражда се нова арменска църковна архитектура - храмове с куполи.
При наследниците на Търдат Велики започва упадък на древноарменската държава, която, поделена между Рим и Персия, загубва своята самостоятелност през 428 г. Опитът на Йездигерд II (438-457) да изкорени християнството и да наложи зороастризма в Персийска (Източна) Армения предизвиква през 449 г. всенародно въстание, начело на което застава Вардан Мамигонян. Решителната битка между арменската армия и опълчение и персийските войски е на 26 май 451 г. на Аварайрското поле. Арменците губят, но благодарение на 30-годишната съпротива след това съхраняват християнската си вяра и автономията си. Аварайрската битка е една от най-славните в историята на Армения и арменският народ с право я смята за свещена, а В.Мамигонян и неговите безименни съратници обявява за народни мъченици и светци.
Западна (Византийска) Армения губи своята автономия при император Юстиниан (527-565), който я разделя на четири административни единици, управлявани от византийски чиновници.
В СРЕДАТА НА VII В. Армения попада под господството на Арабския халифат, но поради ожесточената съпротива арменците получават широка религиозна и политическа автономия с вътрешно самоуправление и собствена армия. Опитите на халифа Мутавакил (847-861) да отнеме правата на арменците и да предприеме гонения срещу християните предизвикват няколко въстания и възстановяване на независимостта през 875 г. Създава се Анийска (на името на столицата Ани) или Багратидска (на управляващата династия Багратуни) Армения.
През втората половина на Х в. по всички правила на развитото феодално общество от Армения се отцепват васалните княжества Васпуракан, Вананд (Карс), Сюник и Лори, които водят независима политика, влизат в съперничества и разсейват съпротивителните сили на арменския народ.
В началото на ХI в. царство Ани е в икономически, политически и културен разцвет със стохилядната столица Ани, с великолепни дворци и църкви, руините на които са запазени и до днес. При цар Гагик І (990-1020) Багратидската държава заема почти цялата територия на Велика Армения. След смъртта му започват междуособици, които водят до упадъка на Ани и до завладяването й от Византия през 1045 г. Но арменската държавност продължава да съществува и след това в лицето на Ванандското царство (до 1065 г.), Лорийското царство (до 1113 г.), Сюникското царство (до 1170 г.) и Киликийското царство (1080-1375).
В средата на ХІ в. след катастрофалното за византийците военно поражение при Манцикерт през 1071 г. Армения става обект на набезите на селджукските турци. През ХII в. обединените грузинско-арменски войски успяват да освободят почти всички територии на съществувалите до идването на селджуките арменски царства. При царица Тамара (1184-1213) те се обособяват в автономна арменска област, която се управлява от главнокомандващите грузинската армия арменци Закаре и Иване Закарян. Това обаче не продължава дълго. От средата на ХIII в. до края на ХV в. арменските земи попадат под господството на татаро-монголите на Чингиз хан и Тимур-Ленк, които установяват жесток режим, съпроводен с терор. В началото на ХVI в. Армения се превръща в арена на войни на чергарските племена Ак-коюнлу и Кара-коюнлу. Последвалото отслабване на Кара-Коюнлу създава възможност за извоюване на относителна независимост на някои арменски княжества в Източна Армения. Възползвайки се от това, през 1440 г. видни арменски духовници преместват седалището на Всеарменския католикос от гр. Сис в Киликия в гр. Ечмиадзин в Източна Армения. Несъгласните с това духовници обособяват самостоятелен Киликийски католикосат, който оттогава до 1915 г. продължава да резидира в Сис. Превръщането на Ечмиадзин в духовна столица на всички арменци е от съществено значение при възстановяване на арменската държавност в началото на ХХ в.
ПРЕЗ ХVI В. по арменските земи се появяват турските и персийските завоеватели. Войните между Турция и Персия, насилствените преселения на арменско население и гладът от началото на ХVII в. разоряват Армения. През 1639 г. се сключва мирен договор, с който Западна Армения - по-голямата част от страната, остава под турска власт, а Източна Армения - под персийска. Това положение се запазва до началото на ХIХ в.
Източна Армения се обособява в самостоятелно бейлербейство с център Ереван, състоящо се от отделни ханства. Ханствата се делят на по-малки административни единици, управлявани от феодали мелици.
Под османско господство Западна Армения е обособена в 6 вилаета: Ван, Ерзерум, Карс, Чалдъран, Диарбекир и Сивас. Вилаетите се делят на санджаци и се управляват от бейове. Древните арменски феодални родове се заменят с персийски, турски или кюрдски бейове. В санджаците с преобладаващо арменско население за бей се назначавал някой кюрд.
През ХVII в. арменското духовенство се ползва с определени права и привилегии. То е освободено от данъци и налози, а манастирите запазват част от своите владения и имат право да придобиват нови земи.
Стопанската и политическата криза в Персия в началото на ХVIII в., съчетана с каспийския поход на руския цар Петър Първи, създава благоприятни условия за начало на освободителната борба в Източна Армения. Един от центровете на освободителния подвиг е Арцах (Карабах), където съществуват пет арменски феодални княжества. Начело на избухналото през 1722 г. в Арцах въстание застава гандзасарският католикос Есаи Хасан-Джалалян, а по-късно мелик Аван Юзбаши. Въстание избухва и в Сюник, което се оглавява от Давид Бек. Обединените сили на Давид Бек и мелик Аван в скоро време освобождават изцяло Карабах и Сюник и се насочват към други области на Източна Армения.
Турция, възползвайки се от създалата се обстановка, решава да осъществи мечтата си да излезе на Каспийско море. През 1724 г. турските войски стигат Ереван и след няколкомесечна обсада, четири щурма и много жертви те успяват да преодолеят яростната съпротива на арменците и на 7 юни 1724 г. го завладяват. През следващите години те няколко пъти навлизат в Карабах и Сюник, но не успяват да сломят съпротивата на арменците. Намесата на Турция принуждава арменците и персите да си подадат ръка. Силите се обединяват и се създава общо военно командване, начело на което шах Тахмаз поставя Давид Бек.
През втората половина на ХVІІІ в. има поредно активизиране на руската политика в Южен Кавказ. Русия планира да завладее прикаспийските области, да установи протекторат над Грузия и да създаде васално арменско царство от подвластната на Персия Източна Армения. Обаче неочакваната смърт на Екатерина ІІ слага край на тези проекти. Закавказката политика се води и от Александър I. През 1801 г. с манифест се обявява присъединяването на Източна Грузия към Русия. Следват няколко руско-персийски войни, които се оказват съдбоносни за арменците. С мирните договори, сключени през октомври 1813 г. в с. Гюлистан в Карабах и през февруари 1828 г. в с.Туркменчай, Източна Армения е освободена и присъединена към Русия.
РУСКО-ТУРСКИТЕ ВОЙНИ от 1828-1829 г. и от 1853-1856 г. не променят положението в Западна Армения, въпреки първоначалните успехи на кавказкия фронт. Но самото навлизане на руските войски в арменските предели разпалва надеждите на арменците за скорошно освобождение. От началото на 60-те години на ХIХ в. забележимо се засилва освободителното движение в Западна Армения (въстания във Ван и Зейтун през 1862 г. и Муш - 1863 г.). Особено насърчителни са резултатите от поредната Руско-турска война от 1877-1878 г., които повдигат духа и засилват надеждите на арменците за скорошно освобождаване от турския гнет, за обединяване на двете части на Армения под руски протекторат. За последното допринася и чл.16 от Санстефанския мирен договор, съгласно който Русия и Турция се договарят за извършване на реформи в Западна Армения, които да гарантират правата и свободите на арменското население и защитата на тяхната сигурност от черкези и кюрди. С този договор Русия на практика се обявява официално за покровител на арменския народ. Освен това немалко територии от Турската империя, населени с арменци, преминават към Русия. Берлинският конгрес ограничава териториалните придобивки на Русия само до Карс, Ардахан, Батуми и прилежащите им области, но запазва дословно чл. 16 с изключение на частта, отнасяща се до контрола при прилагането на предвидените реформи. Освободителното движение на арменците срещу турския гнет, съчетано с решенията на Берлинския конгрес, довежда до възникването на Арменския въпрос. Арменският въпрос се
интернационализира и попада в сферата на противоположните интереси на великите държави, става обект на съперничеството им за сфери на влияние в Османската империя, което крие сериозни опасности за физическото оцеляване на арменците.
Активната позиция на европейските държави предизвиква тревога сред турските управници. Султан Абдулхамид II решава да "реши" Арменския въпрос, като избие всички арменци. Властите пристъпват към масови преследвания, безчинства и конфискации, които имат за цел да провокират и да предизвикат ответни действия от страна на арменците, които да "оправдаят" пред външния свят предприетите мерки срещу тях.
Периодът на големите кланета или на предгеноцида на арменците, както го определят изследователите на тези явления, започва през август-септември 1894 г. с изтреблението на близо 10 000 арменски селяни в повече от 40 села в Сасун и Талори (планински райони в Битлиския вилает близо до гр. Муш). За извършените жестокости българският дипломатически агент в Цариград съобщава, че са "много по-лоши от наший Батак". Сасунското клане раздвижва посланиците на великите сили. По тяхна инициатива се съставя Анкетна комисия, а през 1895 г. английското правителство изработва проект за автономия на Западна Армения, която да бъде под егидата на европейските държави. Но поради противопоставянето на Франция и Русия (междувременно политиката на Русия по Арменския въпрос се променя изцяло) той се орязва и в такъв вид през май 1895 г. се връчва на султана. Султанът целенасочено забавя отговора си, за да подготви следващите безчинства.
От началото на октомври 1895 г. до края на март 1986 г. Западна Армения и всички провинции на Турската империя, където има арменци, стават сцена на ужасяващ по своите размери масов геноцид над арменското население. Избити са около 300 000 арменци, 300 000 търсят спасение в съседни на Турция страни, 50 000 от които в България. Разрушени са 600 църкви и манастири, 560 села са ислямизирани, стотици села и градове са превърнати в руини, опустошени и разграбени са цели райони.
Геноцидни действия се осъществяват и през следващите години. През 1909 г. непосредствено след идването им на власт младотурците организират клане в Адана, жертва на което стават около 30 000 души.
Русия, която междувременно е променила политиката си по Арменския въпрос, решава да се възползва от поражението на Турция в Балканската война и през юни 1913 г. подновява искането за реформи. Тя предлага предоставянето на пълна административна автономия на Западна Армения (вилаетите Ван, Ерзерум, Битлис, Диарбекир, Харпут и Сивас), начело на която да стои генерал-губернатор - християнин, назначен от турското правителство със съгласието на европейските държави.
Въпреки противопоставянето на Германия и двуличната политика на Англия и Франция, на 26 януари 1914 г. Русия успява да постигне споразумение с Турция, съгласно което Високата порта се съгласява да проведе реформи в Западна Армения и да създаде там две административни единици. В едната влизат вилаетите Ерзерум, Трапезунд и Сивас, а в другата - Ван, Битлис, Харпут и Диарбекир. Но със започването на Първата световна война Турция денонсира споразумението и пристъпва към осъществяването на същинския геноцид над арменците, който започва на 24 април 1915 г. На тази дата в Цариград са арестувани, а след това без съд и присъда зверски избити 800 души от арменската интелигенция. Започват депортации и зверства над арменците, жертва на които стават над 1 500 000 души. Когато през втората половина на 1915 г. и началото на 1916 г. руските войски превземат Западна Армения, тя е в развалини.
СЛЕД ОКТОМВРИЙСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ през 1917 г. през януари 1918 г. турската армия се опитва да завладее Южен Кавказ с цел да ликвидира и тамошното арменско население. Подпомогната от местни тюрко-мусаватистки банди, тя преминава с огън и меч през арменските селища. Особено катастрофални са последиците за арменското население в столицата на Карабах - Шуши. Градът е разграбен и опожарен, а 20 000 души са избити. Същото се повтаря и в Баку през септември 1918 г. В продължение на три денонощия там са избити 30 000 арменци, като неколкостотин от тях са изнасилени и отвлечени жени и девойки.
Друга турска армия, опитваща се да настъпи в Северна Армения към Ереван, е спряна на 22 май 1918 г. при Сардарапат от арменските национални сили и отрядите на народното опълчение и след петдневни боеве е отблъсната. Няколко дни след тази победа на 28 май под ръководството на Арменската революционна федерация (Ташнакцутюн) патриотичните сили в Източна Армения обявяват Армения за свободна и независима демократична република. Създаването на Арменската република става изключително събитие в арменската история, което поставя началото на възстановяването на арменската държавност, прекъсната през 1375 г. с падането на Киликийското царство. Столица на Република Армения става град Ереван.
Главна задача на външната политика на Република Армения става решаването на Арменския въпрос, който вече включва и идеята за обединяване в една държава на Източна и Западна Армения. След поражението на Турция в Първата световна война турските войски напускат окупираните арменски територии и се оттеглят зад руско-турската граница от 1914 г. Така през пролетта на 1919 г. Армения има 90 000 км2 площ с близо 1 млн. население.
На 10 август 1920 г. с участието на делегация от Армения се подписва Севърският мирен договор между Турция и съюзните държави. Според него Турция признава Армения в качеството й на свободна и независима държава и се задължава да й предостави част от Западна Армения, простираща се от езерото Ван до Трапезунд на Черно море - 160 000 км2. Конференцията възлага на САЩ да очертае границата между Турция и Армения.
Зародилото се след поражението на Турция на основата на младотурската партия движение начело с Мустафа Кемал, което е силно обезпокоено от перспективата да се търси сметка от извършителите на геноцида и да се изиска връщане на заграбеното от арменците имущество, не признава Севърския договор и през септември 1920 г. напада Армения. Създадената с финансовата и материалната помощ на Съветска Русия кемалистка армия изтребва десетки хиляди арменци.
Настъплението на кемалистите от запад и съветската експанзия от изток довеждат до прекратяване на съществуването на независимата Арменска република през декември 1920 г. Нейната територия е разделена на съветска и турска зона на контрол. Съгласно Московския съветско-турски договор от 16 март 1921 г. върху част от съветската зона се формира Арменската съветска република, тъй като Москва поема ангажимент към Турция да предостави областта Нахичеван на Азербайджанската съветска република. Освен това със "съдействието" на Сталин към Азербайджан се присъединява и Карабах, а към Грузия - населената с арменци област Джавахк.
Турската зона от унищожената Република Армения с градовете Карс, Саръкамъш, Сурмалу, Ардахан и Артвин с площ 23 000 км2 и около 600 000 души арменско население, панически напуснало, се анексира и инкорпорира в състава на Турция. В резултат на това границите на Армения се свиват до 29 000 км2.
Така със съветизацията на Армения Арменският въпрос не само не отпада, но и добива нови измерения. Втората Арменска съветска република плаща и кървав данък на последвалия социалистически експеримент. Броят на репресираните основно в Сталиново време надхвърля 20 000 души. От 7 първи секретари на ЦК на Комунистическата партия на Армения са убити 6, а от 11 първи секретари на Комсомола - 10.
Въпреки терора и идеологическата демагогия арменските ръководители периодично поставят пред Москва искането за връщане на Карс, Ардахан, Артвин и Нагорни Карабах в състава на Армения. През 1965 г. по повод 50-годишнината на геноцида арменският народ спонтанно се надига на общонационална демонстрация, която е удавена в репресии. Но нищо не е в състояние да прекърши възраждащия се дух на арменците. С народни пожертвувания и със съдействието на властите през следващите две години в Ереван на хълма Дзидзернагаперт се построява монумент в памет на жертвите от геноцида, който става свято място за всеки арменец.
ПРЕЗ 80-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ В. целият СССР, в т.ч. и Армения, изпадат в дълбока криза, спасение от която се търси в "перестройката" на М. С. Горбачов. Започналото възраждане на демокрацията и създаването на нов тип управление и общество, които довеждат до появата на Третата Арменска република, преминават през възникването на Арцахското движение и създаването на Арменско общонационално движение.
Политиката на революционно преустройство на социализма индуцира отново проблема за Карабах. На 20 февруари 1988 г. Областният съвет на Нагорни Карабах взема решение областта да излезе от състава на Азербайджан и да се присъедини към Армения. Законовото основание за това е правото на самоопределение на народите. Това решение се подкрепя с масови митинги и демонстрации в Нагорни Карабах и Армения.
В резултат на 27-29 февруари 1988 г. Азербайджан организира масови погроми в Сумгаит, при които са убити 32 души, около 1000 са малтретирани и ранени, а 18 000 депортирани. Разграбено е имуществото на няколко хиляди семейства. Напрежението в Карабах ескалира. През м. май там се създава Комитет "Арцах", който става главен организатор и ръководител на Карабахското движение начело с историка Левон Тер-Петросян. На 15 юни 1988 г. Върховният съвет на Армения решава Нагорни Карабах да бъде присъединен към Армения. Той се обръща към Върховния съвет на СССР да утвърди това решение, което е отклонено. Това предизвиква масови митинги и демонстрации в цяла Армения и Карабах, което индуцира нови гонения и репресии срещу арменците. Този път това става в Армения и спрямо азерите. В резултат през 1988 г. броят на насилствено изселените от Азербайджан арменци достига 300 000, а от Армения - 150 000 азери.
Тежката за Армения 1988 г. завършва с катастрофалното земетресение от 9-та степен по Рихтер на 7 декември, в резултат на което загиват 25 000 души, 30 000 са ранени, а 530 000 остават без подслон. Възползвайки се от създалата се изключително тежка обстановка, на 10 декември Горбачов издава заповед за задържане на членовете на комитета "Арцах" и хвърлянето им в затвора, откъдето са освободени през есента на 1989 г., за да издигнат наново движението за възраждане на Армения.
На 2 септември 1991 г. Нагорни Карабах заявява, че напуска СССР и обявява своята независимост. През следващите години карабахските арменци с помощта на доброволци от Армения и от арменската диаспора успяват да изтласкат азерските въоръжени сили извън територията на Карабах. Подписва се примирие през май 1994 г. в столицата на Таджикистан - Бишкек.
ПРЕЗ НОЕМВРИ 1989 Г. в Армения се създава Арменското общонационално движение (АОД). На 20 май 1990 г. се провеждат избори за Върховен съвет, които печели АОД и за председател на Съвета е избран Левон Тер-Петросян. На 23 август 1990 г. Върховният съвет приема "Декларация за независимост", която на референдум, проведен на 21 септември 1991 г., се потвърждава от 94% от гласувалите. Съветът провъзгласява официално новата Република Армения, а неин пръв президент става Левон Тер-Петросян на 16 октомври 1991 г. На 8 декември 1991 г. се разпуска СССР и се създава Общността на независимите държави (ОНД). На 21 декември 1991 г. Армения влиза в ОНД, а през следващата година е приета в ООН.
НА 5 ЮЛИ 1995 Г. е приета Конституцията на Армения. Това е едно от най-важните събития в политическия и обществения живот на страната. Конституцията е реформирана на 25 ноември 2005 г.
На 30 март 1998 г. президент на Република Армения става Роберт Кочарян, който е преизбран на 5 март 2003 г.
НА 19 ФЕВРУАРИ 2008 Г. Армения за пети път избира президент - Серж Саркисян, който бе преизбран през 2013 г. и на 9 април положи клетва и встъпи в длъжност.
През 1992 г. Армения е приета в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и оттогава във Виена функционира Постоянното представителство на Армения в ОССЕ. Делегацията на Националното събраниe на Армения представя страната в Парламентарната асамблея на ОССЕ.
От юни 1992 г. Армения членува в Организацията на черноморското икономическо сътрудничество (ОЧИС).
През януари 2001 г. Армения става пълноправен член на Съвета на Европа, като от 16 май 2013 г. в продължение на 6 месеца ще председателства Съвета.
От 5 февруари 2003 г. страната е член на Световната търговска организация.
През октомври 2012 г. Армения става пълноправен член на Международната организация на франкофонията и разширява своята роля и дейност в рамките на организацията.
|
|
|
|
| горе |
|
|
|
|
