 |
|
| Досие |
стр.22, бр.2, година XII, 2005г. |
|
|
Нека обратно на традицията да започнем с бъдещето, защото съм убеден, че отношенията между нашите два народа ще стават все по-близки занапред. Контактите между държавите, икономиките, културите и хората на две страни, отдалечени от грандиозния европейски диагонал, ще стават по-интензивни, за да преодолеят подозрения, наслоения и духовни разстояния. Защото изминалото хилядолетие не е било твърде щедро за това общуване. Двата народа имат фрагментарни представи един за друг.
Съществува едно доказателство за това, че между двете култури е имало контакт още в древността. В Дания през 1891 г. е открита археологическа находка отпреди 2000 г., известна като “Сребърният котел от Гундеструп”, пренесен от страната на траките и използван от келтските друиди. Такова е мнението на датската кралица Маргрете II, която е и превъзходен археолог. Но дори да приемем противното становище, че котелът е произведен от келти или гали, то това отново означава, че преди 2000 години и на 3000 километра разстояние е съществувала една сходна и обща европейска култура, на която днешните датчани и българи са наследници.
Всъщност за сериозни контакти може да се говори едва от края на ХIХ в. Независимо че е добре известно от историята, малко са хората, които помнят, че след абдикацията на Александър Батемберг през 1886 г., макар и за два дни българите считат за свой княз датския принц Валдемар. Той е син на крал Кристиан IХ и брат на гръцкия крал Георги I. Народното събрание го избира на 29 октомври. Тогава Валдемар е в Кан “по лични дела” и се колебае като истински Хамлет. Чрез посланиците си викторианска Англия и Франция одобряват избора. На 31 октомври председателят на парламента Григор Начович прочита деликатния отказ на Кристиан... След това неблагополучие дипломатически отношения между двете страни се установяват чак през 1931 г. и те нямат практически никаква съществена интензивност чак до 60-те години на ХХ век. Действително през 1910 г. крал Фредерик VIII удостоява Фердинанд с най-високия датски орден “Слонът”, но това е по-скоро знак на внимание и уважение, отколкото на взаимен политически или стопански интерес. Всъщност от 1931 до 1990 г. Дания има 13 министри и посланици за България, които обаче пребивават в Букурещ, Белград, Варшава или Атина. Чак през 1990 г. Клаус Ото Капел се установява в София. Първите български посланици, акредитирани за Дания, пък пребивават в Стокхолм. Едва през 1973 г. Веселин Беломъжов се установява в Копенхаген като български посланик. До края на студената война двустранните отношения са по-скоро хладни, отбелязани със слаб взаимен интерес и дори открито недоверие.
Причините за това състояние на взаимните отношения са разнопосочни. През изминалия век България попада последователно в орбитите на Централните сили, на Италия и Германия, после е неразделна част от Съветския блок. Дания от своя страна има приоритети твърде далеч от малка и несамостоятелна България. Датската външна политика, от която има много какво да взаимстваме, е ориентирана преди всичко в района на Северна Европа и Балтика. Много дълго време тя е в унисон с Великобритания, а по-късно и със САЩ; рядко, но се съобразява и с политическата мода, диктувана от Париж. Дълго време датчаните са търсили решение на териториални спорове с Германия. В продължение на 12 години за Дания е проблем членството в Европейската общност. Ангажиментите й по света (от хуманитарни помощи до активно участие в почти всички умиротворителни мисии) са огромни за страна с 5,5-милионно население. От 60-те години датската страна проявява интерес към България на парламентарно и правителствено равнище. До 1990 г. десетина високопоставени делегации посещават София. Макар и плахо, контактите се активизират.
След 1967 г. първо външният министър Иван Башев, а по-късно и Петър Младенов (също в качеството си на външен министър) активират българския интерес към Дания. През 1970 г. Тодор Живков, който тогава на практика е държавен глава, посещава Копенхаген. От 70-те години България много ясно е разбирала необходимостта да усили контактите си с високоразвити в технологично отношение страни като Дания. Това бе залог за напредъка на нашата икономика. Но има един инцидент, който за дълго охлажда взаимоотношенията. През пролетта на 1974 г. агенти на ДС буквално арестуват в град Орхус един български емигрант - Борис Арсов, и успяват да го изведат от Дания. Датските власти и специалните служби в продължение на месеци не са знаели абсолютно нищо за това, докато чак през есента във Фолкетинга (датския парламент) не постъпва питане от опозицията. Арсов е доведен и съден в България, въпреки че дейността му с нищо не е заплашвала нито нашата сигурност, нито българските интереси. За съжаление опитите на единствения, явил се в съда адвокат -Георги Пенев, да го спаси не дават резултат. Арсов е осъден на 15 години, а през декември е “намерен” обесен в самостоятелна килия в затвора в Пазарджик...
Така двустранните отношения започват действително да се нормализират чак през 1990 г. Огромна е заслугата на датската страна и на посланиците Клаус Ото Капел, Пребен Сайерсен, Кристиан Фабер-Род и сега на Свен Бойе Мадсен. Любопитно е, че Ото Капел идва у нас още преди оставката на Живков през есента на 1989 г. Невъзможно му е да предаде акредитивните си писма на президента Младенов (заради подадената му оставка) и се оказва първият чужд посланик, който при нова публична церемония ги връчва на президента Желев. Българската страна също изпраща нови лица за посланици в Копенхаген. На практика в регулярни се превръщат контактите между външните министри, между други министерства, между парламентите. Следват посещения на ниво министър-председател: проф. Беров през 1993 г. и Андерс Фо Расмусен през 2003 г. Стремежът на България към членство в ЕС и НАТО сякаш за първи път вкарва двете малки европейски страни в една обща орбита. Най-висшият израз на това обстоятелство бе посещението на кралица Маргрете II през октомври 2000 г. у нас.
Но колкото и важни символи да са официалните контакти на най-високо равнище, те само отварят вратите на действителното взаимодействие между народите. През последните години няколко превъзходни специалисти от Дания и, убеден съм, искрени приятели на България, подпомагат реформите на държавната ни администрация в различни министерства и агенции.
Дания далеч не е сред най-големите инвеститори у нас, но датските инвестиции са трайни и стабилни. Чрез няколко от тях (умишлено не ще ги спомена) в българското предприемачество наистина се прокарва духът на европейския бизнес и най-съвременните високотехнологични стандарти.
Макар плахо, някак постепенно опознаваме датската култура. Защото освен смътната връзка в съзнанието на българина за Хамлет и неговата страна и освен великолепния приказен свят на Ханс Кристиан Андерсен вече се изгражда и образът на съвременното датско кино, което има някакъв Бергманов привкус. Макар и рядко, чуваме класическата музикална школа на датчаните, която има вече 200-годишна традиция. Знаем и нещичко за симпатичния датски джаз от 30-те и 50-те години на ХХ век.
Този преглед може да бъде продължен. Но струва ми се най-важното е, а тук се крие и оптимизмът ми, че държавите, народите и културите на България и Дания са обречени да се доближават в общото си съществуване в рамките на европейската общност и цивилизация. Със сигурност двете държави ще единодействат, защото само това може да увеличи “относителната им тежест” и ролята на “малките” в Европейския съюз. А хората и културите чрез общуването помежду си ще изградят бариерите пред ксенофобията, която някои с основание наричат “съвременния европейски фашизъм”.
Д-р Васил Пенев
|
|
| горе |
|
|
|
|
