|
|
АРТ |
стр.43, бр.2, година XII, 2005г. |
|
|
Сбогом, Догма, здравей, опера! |
|
|
Жанина Драгостинова |
|
|
“Догма ‘95” се разпуска, обявиха в края на март тази година създателите на кинодвижението. Ние повече няма да раздаваме сертификати, няма да следим за спазването на нашите принципи, всеки автор е свободен сам да решава дали ще спазва постулатите на “Догма ‘95”, или не.
Информацията се промъкна някак тихо из киноизданията. Не бе посрещната нито с “Ура”, нито с “У-у-у”. Само немският режисьор Вим Вендерс каза в интервю за вестник “Politiken”, че движението е било сред най-важните явления в киното на ХХ в. и че тепърва ще се оценяват неговите резултати. Толкоз. Явно датчаните не си падат по публичните погребения. А по празниците. Защото “Догма ‘95” се роди именно като празник.
Годината е 1995. Месец май. Градът - Париж. Освен че е безкраен празник, Париж се смята за люлка на киното. Светът отбелязва 100-годишнината от раждането на Десетата муза. По време на една от конференциите, свързани с празненството, датските режисьори Ларс фон Триер и Томас Винтерберг предлагат своя манифест, наречен “Догма ‘95”. Мястото не е избрано случайно. 40 години по-рано в същата зала французинът Франсоа Трюфо и неговите колеги от списание “Кайе дьо синема” обявяват постулатите на своето “авторско кино”. Датчаните не стъпват на празно. Те вървят по стъпките на героите от 60-те години, прочули се с т. нар. френска нова вълна.
100 години след появата си киното е в опасност, смятат догматиците и предлагат десет тези за неговото спасение.
Забранено е снимането в декор, трябва да се работи само “на място”, не бива да се използват реквизит и сценограф. Ако е необходима специфична мебелировка, тогава се търси на живо специалното място. Звукът не бива да се записва отделно от картината. Може да се използва само музиката, която звучи по време на снимки. Снима се само от ръка. Релсите и крановете са забранени. Филмите да са само цветни. Не се използва специално осветление. Ако светлината е прекалено малка, допуска се включването само на една лампа. Никаква оптична обработка, никакви филтри. Режисьорът да избягва всякакво изкуствено драматично нагнетяване на действието, във финалните сцени не бива да има стрелба или убийство. Действието да се развива тук и сега, забравете за историческите филми. На жанровото кино не се гледа с добро око. Снима се само във формат 35 мм. Името на режисьора да не се споменава в надписите нито преди, нито след филма.
За десетте години от обявяването на манифеста до разпускането на движението със сертификат за принадлежност към “Догма” са се сдобили 35 филма, сред които десет са датски.
За “първите лястовички” се приемат три филма - “Празненството” на Томас Винтерберг, “Идиоти” на Ларс фон Триер и “Последната песен на Мифуне” на Сьорен Краг-Якобсен.
По-късно към групата на мъжете са прибавят и няколко жени. Най-забележителният филм от т. нар. женски е “Италиански за начинаещи” на Лоне Шерфиг. Нейният филм е дванайсети за “Догма” и първи, сниман от жена-режисьорка. “Всичко в този филм е напълно случайно, разказва Лоне Шерфиг пред fluter.de. - Имах идея какво ще се случва, но сценарият всъщност се роди спонтанно. Обикалях по местта за снимки и диалогът и действието някак си се раждаха от тях. Работата с актьорите също допринесе много за промяната на предварителния сценарий. Нещата се създаваха в момента.” Какво представлява “Догма” за младата режисьорка? “Странна смесица между комедия и трагедия, казва тя. - Филмите ни си приличат, защото имаме еднакво светоусещане. А защо движението се е появило точно в Дания ли? Защото ние, датчаните, сме световни шампиони по работа с нискобюджетни филми. Публиката ни е малка, затова е безсмислено да правим суперпродукции. Научили сме се да се оправяме и с малко пари. Освен това при нас с кино се занимават и много аматьори. Почват от нищото и постепенно стават все по-добри. Това няма как да се случи, ако работят с големи пари. Лично аз приемам “Догма” поради естестически съображения. Филмите на “Догма” изглеждат ужасно и поради тази причина не създават митове. Могат само да ги развенчават.”
Малко преди светът да разбере, че “Догма” вече не същестува, по екраните в Западна Европа тръгна още един филм, снабден със сертификата й. Става дума за “Братя” на още една жена-режисьорка. Сузане Биер, чийто филм “Обичам те завинаги” бе показан и у нас, представи “Братя”, получил миналата година награда “Сребърна раковина” за най-добра мъжка и женска роля (Кони Нилсен и Улрех Томсен) на фестивала в Сан Себастиян. Филм за различните гледни точки към любовта в едно разпадащо се семейство. “Мъжете изпитват много по-голям страх от промените за разлика от жените, които са някак по-смели - обяснява филма си Сузане Биер. - Жените са много по-сурови и нараняват по-тежко от мъжете.” Всъщност това не е размисъл за разликата между половете, а поставянето на съществения въпрос - докъде стигат границите в моралното поведение на човека? Кога той престава да бъде човек? Да, темата влиза в кръга на интереси на “Догма”. Какво обаче е отношението на режисьорката към това движение? “Ние, жените от “Догма”, не следвахме сляпо предписаните правила. Бяхме повече интерпретаторки, отколкото изпълнителки. Едва след като филмите ни имаха международен успех, мъжете в “Догма” приеха начина ни на работа, който дотогава беше заклеймяван като терористична атака спрямо манифеста. Дори малко почнаха да ни завиждат. Чувстваха се заплашени в малкото си царство. И в един момент почнаха да се пържат в собствения си сос.”
По всичко личи, че през всичките десет години от съществуването си “Догма ‘95” е била раздирана от вътрешни противоречия. Дали обаче главният идеолог на движението, прочутият Ларс фон Триер, е страдал от тях?
Според биографията му Ларс фон Триер винаги е следвал зова на сърцето си и едва ли се е ограничавал от вътрешни задръжки. Роденият през 1956 г. Триер сам е прикачил към името си частичката “фон”, свидетелстваща за благороден произход. В живота може и да го е нямал, но в датското кино със сигурност той е кралят. Завършва Датското филмово училище през 1983 г. Първите му филми са късометражни и в тях той си поставя най-вече формалистични задачи - стилово преосмисляне на творчеството на Теодор Драйзер.
Първото признание идва след трилогията му “The Element of Crime” (1984), “Epidemic” (1987) и “Европа” (1991). В тях той изследва травмата на Стария континент след Втората световна война. В следващите години реализира няколко телевизионни продукции - “Медея” и “Кралството. Духове”. Някъде по това време почват експериментите му да снима само с камера от ръка, да търси екстремната реалност, да бяга от измислицата и фалша. Вероятно в тия години почват да изкристализират и понятията, които по-късно ще залегнат в манифеста “Догма ‘95”.
Следващата му трилогия се оказва изцяло звездна: “Порейки вълните (1996), “Идиоти”(1998) и “Танцьорка в мрака” (2000). Емили Уотсън от “Порейки вълните” е номинирана за “Оскар”, получава наградата за най-добра европейска актриса за годината, а на фестивала в Кан филмът взима Наградата на журито. “Танцьорка в мрака” е отличен със “Златна палма” в Кан, а “Идиоти” има славата на “най-догматичен” филм. Каквото и да направи Ларс фон Триер, все успява да се задържи на гребена на киното. Последният му “Догвил” също обра овациите в Кан. Това е първата част от поредната трилогия, носеща този път заглавието “САЩ - страна на възможностите”. В подготвка е и втората част “Manderlay”. А през следващата 2006-та Ларс фон Триер ще инсценира “Пръстенът на нибелунгите” за фестивала в Байройт. Странно преминаване от света на пълния документализъм, каквото беше пространството на “Догма”, към света на пълната мистификация, какъвто е този на операта.
“Моите филми са своеобразна смесица от сурова дисциплина и логика, от една страна, и чувственост - от друга. Начинът, по който събирам историята, сценария и заснетите кадри, се гради на здравата логика. Но всичко това е подчинено на чувствеността, така че сблъсъкът на отделните елементи на филма трябва да поражда нови чувства. В бъдеще искам да работя повече по посока на отворената структура”, казва режисьорът.
В бъдещето, когато “Догма” няма да е задължителна. Дали пък датчаните, които преди десетина години избраха за себе си ролята на спасители на киното, са разбрали, че Десетата муза няма нужда от спасителен пояс. Че детето е толкова заякнало, та каквото и да му се случи, все ще оцелее. Както стана през вековете с операта.
|
|
|
|
горе |
|
|
|
|