 |
|
| ВЯРА |
стр.35, бр.6, година X, 2003г. |
|
|
БЕЗУМИЕТО НА ЧОВЕШКИЯ РАЗУМ |
|
|
| Ивелина Николова |
Благославящ Христос, 90-те
години на XVIII в.,
худ. Тома Вишанов |
“Няма на света нещо, което да е толкова празно и толкова нуждаещо се като теб. Ти, който искаш да обгърнеш цялата Вселена, всъщност си наблюдателят без познания, магистратът без право да съди, и в края на краищата си глупакът в разиграващия се фарс.”
Монтен
Ирече безумецът в сърцето си: няма Бог.”(Пс.13:1) Повярва човек на безумеца и човешкият разум се отправи към нови хоризонти, започна да чертае светло бъдеще без Бог и религия, но с вяра в себе си, в своите постижения и грешки. Човешкият разум увеличи стократно възможностите си за комуникация и смърт, смеси и обърка понятията за време, свобода, безсмъртие тези понятия, които винаги са служили за основа на живота му. Той почувства, че няма поле за действие. Видя изход в отворените врата към емпиризма, но Откровението от века бе запечатало ключалката с печата на Вечността. Това го доведе до полуда. В своята безпомощност да промени света и себе си той полудя. Проявата на лудост у човека е една от кризите в пубертета, който той изживява.
В ерата на Просвещението девизът “Знанието е сила” накара десетки умове да се изправят пред световните загадки, да обяснят необяснимото. Роди се Новият човек Философът, изместил Бога и с “чук в ръка”, разбивайки старите суеверия, произнесе: Да бъде светлина! И бе светлина: светлината на Просвещението. И така тръгна той “с бодър поглед и бистър ум”, както по-късно ще каже немският поет Кристоф Виланд. Разумът си измисли бог, с когото да се състезава.
Декарт призна: “Бог съществува, защото не мога да го мисля”, Кант добави: “Бог съществува, защото го желая”, а Ницше смело заяви: “Бог е мъртъв”. Така всеки си създаде свой бог според собственото тегло на разума си. Бог, когото да обясни, за когото да мисли, да желае и да убива. Тези богове си съперничиха едни други, раждаха се, умираха, възкръсваха подобно Феникса, умиращ в пепел, възкръсващ отново в пепелта... “Ти пръст си и в пръстта ще се върнеш...” (Екл. 12:7) Защото само Бог твори от нищото. Всъщност дълбоко, влажно, земно се раждаше и умираше човекът. Недоволен от своето несъвършенство, той прехвърли недоволството си върху Бога. В безсилието си се възгордя, а тази негова гордост се превърна в бунт срещу Бога. Но това не донесе успокоение на съвестта му, дори не удовлетвори искането му. Човек никога не стана достатъчно силен, за да се докаже. А когато се опитваше да докаже силата си, като създаваше нови ядрени бомби и химически оръжия, той се самоунищожаваше. Онтологическият смисъл на бунта към Бога се криеше генетично в бунта към себе си.
Беше отречена и душата. Химиците анализираха органичните вещества и там не откриха душа. Липса на човешка душа доказа и безумният опит на Фридрих Хохещауфен1. Това показа за пореден път, че поставянето на човешкия разум на мястото на Бога прави човека убиец и звяр повече, отколкото знаещ.
През XIX в. немският философ Фридрих Щраус в “Древната и нова вяра” разкри несъвместимостта между наука и религия. Така Бог стана безполезен. Адам и Ева умряха. Бог също. След него Херберт Спенсер създаде описание на простите и сложни етапи в живота от създаването му до тогавашното “днес”, трогнат от оригиналната теория на Дарвин. Основният принцип бе: разумът е нещо естествено, природата е рационална. Да се изследва разумно се превърна в задължение на човека, в смисъл на неговия живот, в негово естествено право, разбира се.
Юрий Гагарин, когато се завърна от Космоса, потвърди, че не е срещнал Бога. Заключението е, че няма Бог. Разумът се превърна в Двигателя, в Твореца. В далечния XVIII в. в чест на Разума в Париж бе извършено богослужение. В XX в. разумът роди поредната новост да се отслужи заупокойна литургия в Църквата за Бога, защото Бог е мъртъв. Но и тук логиката е обратна. Ако човек не вижда Бога, това е не защото Той е мъртъв и вече Го няма, а защото човек не иска да Го има, защото не иска да вярва, че Го има. Не в безумието си ще видим Бога. По думите на Паскал, първо трябва да се откажем от своето безумие и тогава ще Го видим.
Така човешкият разум векове наред убива Бога, Когото не познава, Когото не достига и Когото никога няма да достигне. Всички тези усилия са резултат от опита човек да надскочи своята ограниченост в стремежа си да я отрече. И виждайки безсилието си, но все пак уверен в своите сили, той полудява. “Не съмнението, но увереността ни влудява” пише Ницше. Неговият свръхчовек никога не успя да се роди, защото осъзнатото чувство за собственото му безсилие бе по-силно от безумната му идеология. Така Ницше, убивайки Бога, уби себе си. Все още звучи актуално въпросът на Св. Григорий Назиански: “Докъде ще те доведе изпитващият те разум теб, безумно възгордели се философе на философите?...” Докъде ще ни доведе човешката ни жажда да притежаваме цялата истина, въпреки неспособността ни да я достигнем и задържим? Можем само да я видим като през огледало, по думите на Св. ап. Павел.
Днес отново продължаваме да берем горчивите плодове от дървото на познанието. В опита си да “станем богове” вкусваме от забранения плод и умираме. Ядем дръзко страшния плод, а с това предизвикваме падението си. Бог е жив и всеки опит да погледнем през Неговите очи себе си и света достига една граница, която човешкият разум е неспособен да прескочи. Човекът е онова затворено пространство, където се въртят, вихрят и блъскат присъщите на човешкото ни несъвършенство желания, страхове и провали и където от кълновете на човешкото ни безумие ще поникне готовото за делата ни възмездие. То мълчаливо чака своя късен дъжд.
Човекът не чрез истината, а чрез вечния стремеж към Истината става човек. Стремежът към Бог го прави богоподобен, а не стремежът към свръхчовека. Второто е изкусното сатанинско копие на обожествения човек. Защото бездната и глъбината на човешката безпомощност викат и насочват към бездната и глъбината на Бога. Така Непостижимият Бог, Святата Истина, се открива като акт на богочовешко единение и разкриване. Ние трябва да се примирим с това, че никога няма да разберем в цялост първоосновите на света, битието, Бога. Това няма да ни направи по-малко хора, отколкото сме. Нашето желание е смъртоносният едемски опит за познание. “В момента, в който вкусите, ще умрете”... Защото: “Истинската стойност на човека пише немският философ Лесинг не се състои в истината, която той си мисли, че притежава, а в искреното усилие, което прави, за да се доближи до нея. И не чрез притежанието, а чрез търсенето на истината растат силите, изграждащи все по-растящото ни съвършенство. Ако Бог стискаше в десницата Си цялата истина, а в лявата Си ръка вечния стремеж към истината и ако ми кажеше: “Избирай!”, аз смирено бих избрал лявата ръка и бих казал: “Дай, Отче мой, защото чистата истина е само за Тебе!”
1 Фридрих Хохещауфен искал да докаже, че не съществува човешка душа. За целта той поставил един човек в бъчва и затворил капака й. След като човекът издъхнал, той отворил капака и така пред очите на присъстващите “доказал”, че няма никаква душа, защото ако имаше, те щели да я видят как излиза през капака.
|
|
| горе |
|
|
|
|
